Катрин Купър
Сребърният хълм (12)

10
Вътрешна информация

Бързаха колкото сили имат през последния тунел. Джак не чуваше нищо друго, освен пърхането на прилепчето и собствените си стъпки и тези на Камелин. Щом зърна вратата, въздъхна с огромно облекчение. Във въздуха щяха да бъдат в по-голяма безопасност, отколкото в тези мрачни тунели. Джак тъкмо обмисляше как да отвори и затвори вратата, когато дорискът кацна на пода и прие обичайната си бодлива форма.

— Позволи на мен! — каза той и завъртя дръжката.

Всички излязоха и дорискът затвори вратата. Камелин остави чувалчето си на скалната площадка, литна и направи кръгче. После грабна със силните си нокти чувалчето.

— Така ще бъде по-лесно — викна той към Джак и полетя в мрака.

Джак изчака дорискът да се превърне в прилепче и да се настани на гърба му. Знаеше, че няма да му бъде лесно да държи чувалчето и се притесняваше да не изпусне Снук. Поколеба се, преди да излети. Направи едно кръгче и като наближи площадката, протегна крака и отвори нокти. Успя да хване здраво чувалчето и полетя след Камелин.

 

 

В далечината се показаха руините на Солчестър. До дома имаше още поне двадесет минути полет, а Джак вече беше напълно изтощен. Опита се да не изостава от Камелин, но разстоянието помежду им растеше с всяко замахване на крилата. Добре, че поне знаеше пътя до вкъщи — този район му беше добре познат. Умората го смазваше, а се притесняваше и за генералната репетиция утре, на която трябва да бъде в най-добрата си форма. Всяко следващо замахване с крилата ставаше все по-трудно. Вдигна рязко глава. За миг се бе унесъл. Усети как чувалчето се изплъзва от ноктите му и го стисна още по-здраво. Без полза — май наистина трябва да спре и да почине. Огледа се за подходящо място. Познат глас го накара да подскочи.

— Какво става? — извика Камелин. — Мислех, че си зад мен.

— Много съм уморен, не можах да те настигна — едва успя да отвърне Джак.

Едва тогава се вгледа в Камелин и видя, че гарванът не носи нищо в ноктите си и изведнъж се разсъни.

— Къде е Норис?

— На сигурно място в имението Юел. Виждаш ли онази купа сено? Пусни чувалчето върху нея. Аз ще го взема и ще се срещнем в твоята стая. Бас ловя, че ще стигна пръв.

Джак изобщо не се съмняваше, че Камелин ще стигне пръв. Нямаше сили дори да мисли за състезание. Сниши се над купата и внимателно пусна чувалчето в мекото сено. След секунди Камелин летеше към имението, стиснал здраво чувалчето със Снук в ноктите си.

Сега Джак летеше много по-леко и бързо. Скоро пред погледа му се появи приветливата къща на дядо му и прозорецът на собствената му стая. Щом стигна края на гората, дорискът излетя от гърба му.

— Тук ще те оставя, но ако ти трябвам за нещо, само ме повикай!

— Непременно. Благодаря ти за помощта тази вечер.

Джак се прозина широко и за малко да не улучи прозореца на стаята си.

— Защо се забави толкова? — не се сдържа Камелин, когато Джак се плъзна и спря на перваза.

Но Джак беше твърде уморен, за да отговори. Всеки мускул от тялото го болеше. Преобрази се, напъха се в пижамата и се строполи в леглото.

 

 

Джак чу името си сякаш много, много отдалеч. Не успяваше да се измъкне от съня, за да разбере какво му казват. Гласът замлъкна и момчето усети как отново се унася. После на вратата се потропа силно и то рязко седна в леглото си.

— Хайде, Джак! Ще закъснееш. Викам те от много време. Станал ли си?

Джак спусна крака на пода.

— Извинявай, дядо, ей сега идвам.

Чувстваше се ужасно. Не можеше да се съсредоточи, но знаеше, че ако затвори очи дори за секунда, ще заспи отново. Може би трябва да намери заклинание за разсънване в Книгата на сенките. Пресегна се за пръчицата си, но не я откри на мястото й. Погледна под леглото, на масата и зад пердето. Тогава се сети, че я пъхна в чувалчето. Затова ли Камелин беше толкова отзивчив снощи? Щеше да разбере чак след училище. Чакаше го дълъг ден.

 

 

— Как мина репетицията? — поинтересува се дядо му, когато Джак се прибра у дома.

— Ужасно! По-лошо май никога не съм пял.

— Не се притеснявай! Сигурен съм, че утре ще се представиш чудесно.

— Ами ако и утре пея така?

— Глупости, ще видиш, че всичко ще бъде наред.

Джак беше признателен на дядо си за доверието. А може би, като се наспи хубаво, наистина ще се справи по-добре. Просто не можеше да каже на дядо си защо се успа днес.

— Може ли да ида до имението Юел и да оставя бележка на Нора? Тя трябва да се прибере довечера.

— Разбира се, но не се безпокой за птиците. Вече ги нахраних. Вечерята е в шест.

Джак не си направи труда да се преоблече и остана с училищната си униформа. Упъти се право към дъното на градината и тръгна през тунела. Не знаеше какво точно да каже на Камелин, но трябваше да си върне пръчицата. В градината цареше пълна тишина. Герда и Медрик не се чуваха никакви, Камелин също не се виждаше наоколо. Надникна в пещерата зад алпинеума, но и от Сеж нямаше следа. Едва когато наближи отворените врати на вътрешния двор, чу пискливи гласчета. Без пръчицата си обаче нищо не можеше да разбере. Почуди се дали Нора не се е прибрала.

— Има ли някого? — извика Джак. Гласовете замлъкнаха и Мотли дотича, писукайки нещо.

— Чакай малко, трябва да намеря Камелин и да си взема пръчицата.

— Тук сме, пръчицата ти е на масата — провикна се Камелин от кухнята.

Мотли го последва и се покатери на масата, където седяха и останалите Нощни стражи.

Джак взе пръчицата си и погледна Камелин в очите.

— Изпробвал си я, нали?

— Много мило! Никакво доверие ли ми нямаш? А аз дори почистих пръчицата ти от маринатата. Не се притеснявай! Тя работи само в твоите ръце, така че няма нужда да казваш нищо на Нора.

Джак се усмихна. Чудеше се дали Камелин не е прекарал целия следобед в опити да изкопчи магия от пръчицата му. После се обърна към Мотли, който не изглеждаше никак щастлив.

— Какво има?

— О, Джак, чакахме те да дойдеш! Имаме ужасни новини и не знаем какво да правим.

— Какви новини?

— Не са добри — обади се Камелин.

Джак седна до масата. В средата й стояха двата фенера с драконетите. Изглеждаха съвсем същите като Чаркъл с лилавите си крилца и зелените си лъскави люспи. Единствената разлика беше, че върхът на опашката на Снук е малко по-заострен и че Норис е малко по-светъл. И двамата се поклониха на Джак. Норис изпревари Мотли и заговори:

— Как бихме могли да ти се отблагодарим?

— Щяха да ни изядат! — добави Снук.

Джак се вгледа в малките драконетчета. Искаше му се Нора да беше тук — тя щеше веднага да ги извади от затвора им.

— Добре ли сте и двамата? Мислех, че ще ви намеря покрити с марината и брашно.

Камелин се прокашля.

— Помогнах им да се почистят. Джак го погледна неодобрително.

— Преди да кажеш каквото и да било, ще уточня, че занесох фенерите на езерото и те се измиха. Мен ако питаш, това си беше загуба на хубава марината, но нямаше как иначе да я махнат.

— Всички сте много добри — рече Снук. — А Камелин ни разказа как е спасил Чаркъл — толкова смело!

Норис кимна.

— Ще бъде чудесно да го видим отново. Камелин казва, че сега е прилеп и може да лети навсякъде, без никой да знае, че е драконет. Мислиш ли, че Нора ще ни позволи да останем? Може да превърне и нас в прилепи.

— Разбира се, че ще ви позволи — увери ги Джак. — И съм сигурен, че Чаркъл ще бъде много щастлив да ви види. Веднага щом се върнат, ще бъдете свободни.

Мотли силно се прокашля.

— Извинявай, Мотли, какво е станало?

Мотли се приближи до фенерите.

— Тези двамата имат ценна вътрешна информация, но тя никак не е хубава.

Джак погледна драконетите.

— Камелин ни попита за чудовището — нали се сещаш, за влака — започна Снук. — Той се движи от върха на Скалните зъбери до дъното на Сребърната планина, но няма двигател. Спуска се по тунелите си, докато не спре в края.

— А как се връща обратно?

— Последният вагон е клетка, пълна с „дърпачи“, както ги наричат сприганите. Когато всички пътници слязат, връзват дърпачите за последния вагон и те дърпат влака чак до върха.

Джак се опита да си представи разстоянието между Сребърния хълм и зъберите.

— Много е дълго. Колко големи са дърпаните?

Снук погледна към Мотли, преди да отговори.

— Дърпаните са плъхове, от по-силните. Дребните и слабите отиват за ядене.

Фъргъс и Бери ахнаха от ужас, а останалите Нощни стражи потръпнаха.

— Това е кошмарно! — възмути се Джак. — Трябва да направим нещо, за да им помогнем.

— Няма и тази вечер да ходим до Сребърния хълм, нали? — простена Камелин.

— Не, тази вечер не, но съм сигурен, не когато Нора се върне, ще измисли начин да ги спасим. Сигурен съм, не ще успеем да помогнем.

— Изчакай да чуеш защо влакът е бил пълен с вещерки — изкиска се Камелин.

Джак го изгледа укорително. Не беше редно да се смее, когато плъховете бяха тъй разстроени. После погледна драконетите.

— През последните дни на Сребърния хълм прииждат множество вещерки — обясни Норис. — Влакът пътува нагоре-надолу всеки час. Има два пътнически вагона и един с плъ…

— Да, да, разбрахме с какво е пълен последният вагон — прекъсна го Мотли.

— И по колко идват от Скалните зъбери всеки път? — попита Джак.

— Осем — изкряка Сеж, като изскочи иззад стойката за чадъри на Нора.

— Никога не знаеш кога и откъде ще се появи — оплака се Камелин.

Джак набързо изчисли.

— Това са много вещерки. Мислех си, че не обичат да са заедно. Защо идват при сприганите?

— Заради банкета — за Пира без свещи — онзи, за който щяха да ни пекат — обясни Норис. — Празнуват, защото вече не им трябват свещи.

Снук вдигна нещо от пода на фенера си и го подхвърли на Джак през решетката.

— Във всички главни тунели има такива. Затова вече нямат нужда от нас. Тези нови светлини никога не гаснат, за разлика от свещите.

Джак взе кристала. Изглеждаше му познат, но не можеше да се сети къде е виждал нещо подобно, освен в тунелите на Сребърната планина.

— Ами вещерките?

— Те са хорът. Ще пеят на банкета. Чували сме ги, вдигат невъобразим шум.

Джак се зачуди какво ли ще кажат драконетите, ако чуят как пее Камелин, но сега не му беше времето да го споменава. Пък и собственото му пеене днес не беше твърде добро.

— Ако вдигат банкет, защо не ви използваха да им помогнете за опичането на храната? — попита Джак.

— Няма нужда — отвърна Снук. — Имат яма за барбекю в дъното на планината. Не им трябваме ние, след като там си имат цял драконер.

— Искате да кажете, че легендата е вярна? В недрата на Сребърния хълм наистина има голям дракон? — развълнува се Джак. — Той сигурно е „Големият“, за когото говореха сприганите.

Норис кимна и разпери крила, за да се намести по-удобно.

— Някога са я наричали Виещата планина, но това е било много отдавна. В началото, когато сприганите уловили драконера, той ревял и се мятал. Цялата планина се тресяла. Веднъж чух един от сприганите да се шегува, че така държал любопитните носове далеч. Имаше предвид хората.

— Или богитата — допълни Камелин.

Норис и Снук се спогледаха.

— Неотдавна там се нанесе едно боги. По принцип не ги допускат, но този им носи разни неща в замяна на злато. Той именно им показа откъде да се снабдят с кристалите — обясни Снук. — Зад гърба му го наричат Свинската зурла.

— Знаем го, казва се Пайкрофт — отвърна Джак. — И преди сме си имали работа с него.

— Напоследък се прави на голям шеф и много от сприганите не го харесват — продължи Норис.

— Чудя се дали Пийбоди знае къде живее брат му? — рече Джак.

Мотли се прокашля, за да привлече вниманието.

— Подж, докладвай, ако обичаш!

Изправи се най-закръгленият плъх, с най-тъмната козина и най-дългата опашка, и направи няколко крачки към Джак.

— Наблюдавах района на северозапад от имението Юел, известен като гората Нютън Гил. Нямаше нищо подозрително. Пийбоди си е у дома от седмици и не е напускал гората. Не е имал и посетители.

Джак кимна на Подж и се обърна към Нощните стражи.

— Съжалявам, но тази вечер не мога да направя нищо. Трябва да вървя. Ще се наложи да изчакаме, докато Нора се прибере. Тя знае най-добре как да постъпим, но ви обещавам, че ще помогна за спасяването на плъховете от Сребърната планина.

Камелин се намуси и въздъхна.

— Това сигурно означава, че и аз ще помагам.

Джак се усмихна.

— Предполагам, но това не би трябвало да затрудни храбър гарван като теб.

Този път Камелин не отговори. Джак помаха за довиждане и се отправи сам към плета. Не се притесняваше особено, че Камелин му е сърдит — това поне означава, че ще се наспи спокойно. Затича се и не спря чак до къщата на дядо си.