Катрин Купър
Сребърният хълм (17)

15
Драконов дъх

Джак взе чантата си и се качи в стаята си. Чуваше мърморенето на Камелин от кухнята, докато Елан втриваше „шампоана“ в перата му. Момчето вдигна шишенцето и разгледа съдържанието му срещу светлината. Бавно извади запушалката. Не миришеше толкова лошо, както преди, но още си беше зелено. Наклони шишенцето, но отварата не потече и Джак силно го тръсна. В шепата му се изсипа гъста зелена слуз. Щом започна да я втрива в косата си, усети хлад. Имаше дъх на пушек и му напомняше за фойерверки и бенгалски огън. Погледна се в огледалото и се разсмя. Косата му беше станала зелена и стърчеше като бодли на таралеж. По лицето му също се стичаха зелени струйки. Тъкмо се канеше да ги измие, когато му хрумна по-добра идея. Размаза ги по лицето и ръцете си и стана като истинска дегизировка… или може би драконировка.

— Пфу! Какво си направил? — изграчи Камелин, като влетя в стаята.

Джак го погледна. Явно гарванът не се беше поглеждал в огледалото. Красивите му лъскави пера бяха целите в зелено. Нора и Елан също изглеждаха странно. Всички се засмяха, с изключение на Камелин и Пайкрофт.

— Трябва да тръгваме! — подкани ги Нора.

Камелин разпери крила да излети, но Нора препречи пътя му.

— Боя се, че ще трябва да отидеш на крака до гаража. Никакво летене, докато отварата не изсъхне, за да не опада. Това важи и за теб, Тимъри. За ваше собствено добро е. Норис, Чаркъл и Снук ще летят напред. Джак може да помогне на Елан за Пайкрофт, Тимъри ще върви с дориска, а аз ще карам.

— Къде е дорискът? — попита Джак.

Към тях подскочи голяма зелена жаба, твърде едра, за да бъде Сеж.

— Готов съм — каза той. — Реших, че зелената кожа ще се слее с отварата, пък и иначе щеше да полепне по шиповете ми.

Тимъри се качи на гърба на жабата.

— Готови ли сте всички? — попита Нора.

— Готови!

 

 

Никой не говореше, докато Нора шофираше по виещия се път към Скалните зъбери. Сърцето на Джак биеше силно и той се чудеше дали и другите се притесняват като него. Момчето беше прочело книгата на Нора и имаше всички основания да се бои. Драконите можеха да бъдат страшни, дори драконетите ставаха опасни, ако се почувстват заплашени, а този дракон, когото възнамеряваха да спасят, беше пленник от много дълго време. Джак не очакваше да е особено дружелюбен. Драконът нямаше причина да се довери на когото и да било от тях. Нора не беше казала какво ще правят с дракона, след като го заведат в Анун. Ами ако той откажеше да последва Нора и Елан? Те не бяха в състояние да го принудят да тръгне с тях. Джак се надяваше да е признателен за спасяването си и да им помогне. За съжаление, в книгата на Нора не се споменаваше нищо за добродушни дракони. Повечето от големите бяха зли или раздразнителни.

Когато пред тях се показаха зъберите, Пайкрофт отново започна да се бунтува.

— Аз не бих правила така на твое място — посъветва го Елан. — Нали не искаш отново да бъдеш вързан?

Пайкрофт издаде странен грухтящ звук.

Нора сви встрани и спря. Преди да слезе, се обърна и се взря право в Пайкрофт.

— Очаквам да се държиш добре, иначе никога няма да ти простя. Когато се разкаеш за всичко, което си сторил, потърси ме и аз ще ти върна гласа. Дотогава можеш да си грухтиш — много ти отива.

Пайкрофт я изгледа изпепеляващо.

— А какво ще стане, когато Велиндур го намери?

— Надявам се да реши, че бавно се превръща в прасе. По-важното е, че богито няма да може да му каже нищо.

— Но може да го напише — сети се Джак.

— Хм! — Нора насочи пръчицата си към ръцете на Пайкрофт. Чу се пукот и те се превърнаха в прасешки копитца. — Проблемът е решен. Тръгваме ли?

Отправиха се към хребета. Пайкрофт вървеше послушно пред Нора. От време на време се обръщаше и поглеждаше подозрително пръчицата й. Джак не се и съмняваше, че ако богито не се държи добре, ще продължи да се сдобива с нови и нови прасешки атрибути.

Този път момчето вървеше по-лесно по камъните, защото си беше обуло маратонки. Внезапно го порази една мисъл. Маратонките! Какво ще стане с дрехите и обувките му, когато се преобрази? Никак не му се искаше да се връща за тях.

— Елан — прошепна той, така че Нора да не чуе, — как ще си занесем нещата у дома? Например дрехите и маратонките?

— Не се притеснявай, помислили сме за това. Ще приберем последните кристали в торбичка, а заедно с тях и всичко, което трябва да се върне. Някой от драконетите ще го отнесе до Гласруен. Ще оставим дрехите ти до Побитите камъни. След като се преобразиш отново в момче, ще трябва сам да се прибереш до имението Юел. Няма да имаме време да те чакаме на Западната порта — двете с Нора трябва да се върнем възможно най-скоро в Анун.

Джак изпита облекчение. Скоро пред очите им се показа трона на дявола.

— Време е за преобразяване — каза Нора. Джак и Камелин докоснаха челата си. При вида на ослепителната светлина богито падна на колене и започна да клати глава. В това време Нора прибра дрехите и маратонките на Джак в торбичката. После двете с Елан също се преобразиха. Джак се чудеше в какво ще се превърнат. Много се изненада, че на тяхно място се появиха още два гарвана, досущ като Камелин. От отварата перата им бяха зелени и стърчаха на всички страни. Тимъри долетя и се хвана за гърба на Нора.

— Сега ти — обърна се тя към дориска. Дорискът затвори очи и здраво ги стисна. Чу се силно „пук!“ и той се превърна в красива зелена пеперудка.

— Готов ли си? — попита Нора Пайкрофт.

Богито изгрухтя.

Един по един всички сядаха на Трона на дявола и изчезваха във вътрешността на хълма. Последна по улея се спусна Нора.

— Да вървим сега да освободим дракона! — рече тя, като извади с клюн пръчицата изпод крилото си. — Да направим всичко по-убедително.

Изведнъж се появи въже, което се уви около шията на Камелин, а после и на Джак, Елан и Нора. Краят му се озова в ръката на богито. Тя отново скри пръчицата и всички поеха към перона.

Старият сприган, който спеше, се стресна и подскочи.

— К’во пра’ите тука? Не сте ли на банкета?

— Още храна за барбекюто — отговори дорискът вместо Пайкрофт. — Пратиха ме да намеря нещо специално за вожда Нъкъл.

— Странни са! Не съм виждал такива големи зелени птици.

— Казаха специално, специално и ще получат. Вече са мариновани, трябва само да ги опечем на барбекюто.

Пайкрофт изгрухтя в края на изречението, но старият сприган не му обърна внимание. Вече беше отворил вратата на първия вагон.

— Турни ги тук.

— Пускай влака! — извика дорискът. Камъкът изстърга, когато сприганът го издърпа изпод колелото. Влакът потегли и Джак се приготви за внезапното ускорение. Сега, когато го очакваше, не беше толкова зле. Забеляза, че Камелин отново се радва на пътуването. Четиримата бяха натъпкани на една седалка, така че не се мятаха много насам-натам. Пайкрофт нямаше този късмет — той седеше сам срещу тях и постоянно политаше в едната или в другата посока. Най-сетне влакът започна да забавя ход — явно наближаваха последния перон. Джак беше готов за удара в скалата и се задържа на седалката, но Пайкрофт не го очакваше и падна на пода на вагона. Той изгледа сърдито спригана, който дойде да им отвори вратата.

— К’во е туй? К̀ви са тез зелени птици?

— За барбекюто са — увери го дорискът.

— От другата страна тогаз. Сам си отвори — рече сприганът.

Щом сприганът се обърна, Нора извади пръчицата си.

— Сомнус! — прошепна тя.

Сприганът се олюля и се просна на перона. Захърка още във въздуха. Другият сприган, към когото беше вързан, усети рязкото дръпване и веднага се обърна. Нора насочи пръчицата си към него. Той направи пирует и се приземи с глава върху гърдите на първия, след което мощно захърка и той.

Щом слязоха от влака, Нора и Елан вдигнаха криле над главите си, завъртяха се и възвърнаха обичайната си форма.

— Твой ред е, Джак — каза Нора. — Ще бъде по-лесно, ако имаш ръце.

Елан отвори торбичката и извади дрехите и обувките му.

— Бихте ли се обърнали? — помоли момчето. Нора и Елан се обърнаха и с помощта на Камелин Джак се преобрази.

— Готов съм.

— Добре. — Нора се обърна към Пайкрофт. — Тук се разделяме. Помни какво ти казах. Ако искаш да си върнеш предишния облик, трябва да се разкаеш и да се промениш.

Пайкрофт изгрухтя и скочи от влака. Щом богито се озова на перона, Нора насочи пръчицата си към него и то бързичко се присъедини към спящата групичка.

— Няма да се събудят с часове, а дотогава ние ще сме се махнали оттук — каза Нора, като отвори клетката и пусна плъховете.

Мотли излезе пръв и зае мястото си начело на Нощните стражи. Другите плъхове се строиха зад тях.

— Всички са налице, инструктирани и готови за действие! — обяви той.

Джак погледна към Фъргъс и Бери. Никак не му изглеждаха готови за действие.

— Стойте далеч от главата на дракона! — заръча им Елан. — Ясно?

Плъховете кимнаха.

— Когато стане време за тръгване, се хванете за опашката на дракона и се дръжте здраво. Полетът може да се окаже доста опасен — този дракон не е летял от години. А къде са драконетите? — обърна се тя към Мотли.

Преди той да отговори, Чаркъл, Норис и Снук се показаха от тунела. Чу се силно „пук!“ и дорискът се превърна от зелена пеперудка в драконетче.

— Следвайте ни! — каза Чаркъл. — Намерихме ямата за барбекюто. Драконът спи.

 

 

Колкото повече наближаваха ямата, толкова повече въздухът се изпълваше с тежката миризма на печено агне, в края на тунела се виждаше меката светлина на кристал. Джак очакваше ямата за барбекю да бъде горе-долу със същия размер като официалната зала. Изненада се, когато се озова в най-голямата каверна, която някога бе виждал, а пред очите му се разкри гледка, от която дъхът му спря. Огромен дракон лежеше свит до малко езерце и спеше. Целият беше покрит с червени люспи — от върха на дългия си извит рог до края на заострената си бодлива опашка. Крилете му бяха прибрани, а четирите крака — свити под тялото. От ноздрите му излизаха тънки струйки дим. На главата му бяха прилепнали две дълги уши. Те потрепнаха леко и Джак подскочи. Краката му затрепериха и омекнаха като желе. Момчето не можеше да направи и крачка повече. Ако сега се чувстваше така, какво ли щеше да бъде, когато драконът се събуди, зачуди се Джак. Рогът в средата на челото на дракона изглеждаше опасен. Беше остър и лъщеше на светлината на кристалите.

Нора вдигна пръст към устните си и даде знак на всички да стоят на място.

— Мисля, че е време вие тримата да се представите — прошепна тя на малките драконетчета, които пърхаха близо до входа на пещерата.

— Да отида ли и аз? — предложи дорискът.

— Ти по-добре стой при нас. Не съм сигурна дали ще имаме време да обясняваме защо драконет носи очила — отговори Нора.

Чаркъл, Норис и Снук направиха широка дъга през пещерата, а после се завъртяха над главата на дракона, като се стараеха да стоят на разстояние от дългата му муцуна. Джак видя как ноздрите му леко потрепват. Струйките дим спряха. Джак притаи дъх. Единственото, което чуваше, бяха бесните удари на собственото си сърце и пърхането на малките крилца. Драконът като че ли също затаи дъх и замръзна. Изведнъж, без никакво предупреждение, огромният звяр отметна глава назад и нададе мощен рев. Пещерата се разтресе. После драконът сведе глава и отвори очи. Голямото му жълто око се впери в Джак. Момчето замръзна намясто от ужас. Чаркъл направи няколко кръгчета пред муцуната на дракона. Ако до момента чудовището не беше забелязало драконетчето, сега със сигурност го видя. Щракна страховито със зъби и се спусна след Чаркъл. Драконът вдигна глава и ревът му отново изпълни залата. От устата му изскочи огромен пламък. Драконетите обаче не се уплашиха и продължиха да кръжат около главата му. Постепенно огненият му дъх се превърна в сивкав дим и драконът отново наведе глава.

— Разберете как се казва! — извика Елан към драконетите.

Драконът се обърна към нея и изрева.

— Не! — изкрещя Нора, когато Снук кацна на муцуната му. — Не се излагай на опасност!

Снук не обърна внимание на думите й и се поклони ниско на дракона. Норис и Чаркъл кацнаха до двете му уши. Джак не чуваше какво казват, но звярът спря да реве. После без предупреждение вдигна предния си крак. Джак ахна, като видя размера на острите му нокти.

— Внимавай! — извика Елан, защото драконът замахна към Снук.

Драконетчето беше достатъчно бързо и се стрелна настрани точно когато от устата на дракона излетя нов пламък. Снук литна високо над него и се завъртя, оставяйки собствена огнена следа.

— Тя не ни вярва — извика Чаркъл на Нора, — и не иска да си каже името.

— Откъде знае, че е „тя“? — шепнешком попита Камелин.

— Шшт! — спря го Нора. — Трябва да помисля. Кажи й, че сме дошли, за да я освободим. Че ще я заведем в друга страна, където ще живее на сигурно място, ще си има цяла планина само за себе си. Кажи й, че… — Нора млъкна. Като че ли не знаеше какво още да каже.

— ДА Й КАЖЕ КАКВО? — изрева драконката.

Нора преглътна и пристъпи напред. Погледна драконката право в очите и извика с пълно гърло:

— Съжаляваме за това, което ти се е случило, но не всички същества са жестоки. Дошли сме тук, за да ти помогнем, стига да ни позволиш.

Драконката сниши глава и подуши въздуха около Нора.

— И що за същества, които миришат като драконети, но не са такива, ги е грижа за мен?

Нора се поклони ниско и се представи:

— Нора, друид и Шанаки, Владетел на тайните и древните ритуали, Пазител на Свещената гора.

Елан също направи крачка напред и се поклони:

— Елан, Кралица на вълшебните същества и Пазител на портите на Анун.

Двете погледнаха към Джак. Той се поклони, но не знаеше какво да каже. Нора се усмихна, а Елан се обърна към дракона:

— Джак Бренин, приятел на всички и законен крал на Анун.

Драконът отново изрева, но този път ревът му не прозвуча толкова заплашително.

— Вие не можете да ме освободите, така че си вървете и ме оставете на мира.

— Нека поне опитаме — помоли Нора. — Ако успеем, ще ни помогнеш ли?

— Ще ви помогна в замяна на свободата си, но първо трябва да отворите катинарите на веригата ми.

Драконът се изправи и Джак видя на задните му крака тежки окови, заключени с катинари. Оковите бяха закачени към огромна верига, която минаваше през метален пръстен в скалата. Нора застана пред единия катинар и като си пое дълбоко въздух, насочи пръчицата си към ключалката. От върха на пръчицата излетяха червени, зелени и жълти искри и изчезнаха в дупката. Тя отстъпи назад и зачака, но катинарът не помръдна. След това тя се прицели в металния пръстен на пода, но искрите отскочиха и от него.

— Не разбирам — каза Нора. — Може би трябва да опитаме заедно.

— Няма смисъл — отвърна драконът. — Опитвал съм да стопя метала, но нищо не се получава. Ако нямате ключ, никога няма да успеете да ги отключите.

Нора се приближи до катинара и го огледа.

— Елате да ми помогнете! — обърна се тя към Джак и Елан.

Джак и Елан бавно заобиколиха дракона и се приближиха до Нора. Сърцето на момчето препускаше. Всеки миг драконът можеше да изгуби търпение и да се обърне срещу тях.

— Съсредоточете се и си представете, че катинарът се отваря.

Тримата насочиха пръчиците си и залата се освети от искрите, но ключалката не помръдна.

— Казах ви, че няма смисъл. Не може да се отвори без ключа.

— Ключът! — възкликна Джак. — Нора, извинявай, забравих да ти кажа — толкова много неща се случиха, не исках да го задържам в себе си, но твоят специален ключ е у мен. Нали се сещаш — онзи, вълшебният, който отваря всяка ключалка.

Нора се засмя.

— Няма никакъв специален ключ — това е измислица на Камелин.

— Не, истински е! Виж!

Джак извади сребърната верижка. В средата, точно до медальона сърце, се полюшваше малко ключе. Оглушителен тътен разтресе залата и Джак осъзна, че драконът се смее.

— Виж го какво е малко! Да не мислиш, че може да отвори катинари като тези?

— Да, така мисля.

Нора и Елан също го гледаха учудено.

— Този ключ променя формата си според ключалката. Правил го е преди, не виждам защо и сега да не стане.

Джак свали верижката и приближи ключа към големия катинар. Колкото повече ключът се приближаваше към ключалката, толкова повече растеше. Момчето усети изтръпването в пръстите си. Металът заискри и започна бързо да променя формата си. Щом докосна катинара, малкото ключе стана по-голямо от дланта на момчето. Никой не продумваше. Джак пъхна ключа в ключалката и катинарът се отвори със силно издрънчаване. Драконът разтърси крака си и го извади от веригата. Джак бързо се премести и освободи и другия му крак.

— На това му се казва изненада! — засмя се Нора. — Ще поговорим по-късно за ключа. Сега трябва бързо да се махаме оттук!

— Това няма да е проблем, ако намерите опашния ми щит — намеси се драконът, като замахна с опашка, за да могат да я видят.

— Какво е опашен щит? — не разбра Камелин.

Чаркъл отлетя към тунела.

— Ти нищо ли не знаеш? Опашният щит прави драконерите невидими. Как, мислиш, са оцелели толкова дълго, без хората да ги видят? Разказах ти за това — напомни Джак на гарвана. — В „Знание за драконите“ имаше цяла глава за тях. Всеки драконер получава при раждането си опашен щит, на който е изписано името му. Само дъхът на дракон може да разкрие името на щита. Когато щитът се сложи на мястото си — на върха на опашката, драконът става невидим.

— А ти имаш ли опашен щит? — попита Елан.

Драконът въздъхна, а силният му дъх издуха плъховете, които се затъркаляха по гръб в тунела. Той се отпусна тежко на пода и заразказва:

— В Сребърния хълм винаги е имало дракони. Тази пещера беше домът на моето семейство. Някога, много отдавна, ние бяхме свободни и щастливи и, естествено, имахме опашни щитове, за да оставаме невидими за външния свят. Сега останах само аз. Никога не съм очаквала, че планината ще бъде превзета от някакви същества. Те ме заловиха, оковаха ме с тези ужасни вериги и откраднаха съкровището ми. Семейството ми го бе събирало стотици години. Лесно го пазехме, докато бяхме много. Когато останах сама, станах малко нехайна. Летях по цял ден из каверните. Един ден, когато се върнах в бърлогата си, съкровището беше изчезнало. Сприганите го бяха отнесли по един от тунелите, в който не можех да ги последвам. Опашният ми щит беше в съкровището заедно с всички други щитове, принадлежали на семейството ми. Намерете щита ми и ще мога да избягам. Без него не бих могла никога да се измъкна оттук. Освен това трябва да намерите не кой да е щит, а точно моя. Аз не мога да вляза в тунелите, а за да се види името на щита, е необходим драконов дъх.

Драконката отново въздъхна.

Джак забеляза раздвижване около входа на тунела. Мотли пристъпи напред и се поклони на драконката.

— На вашите услуги. Ако нещо трябва да се намери, не се притеснявайте! — моите Нощни стражи ще го открият!

Снук долетя при Нора.

— Знам къде сприганите държат златото. Трябва само да знаем името и съм сигурен, че ще го намерим. Няма нужда да изнасяме всички щитове — ако плъховете ги намерят, ние ще дъхнем отгоре им и ще видим имената.

От окото на дракона се търкулна голяма сълза и се плисна на пода.

— Наистина ли? Всички вие ще ми помогнете?

— Да — увери я Нора. — Щом се измъкнем оттук, можем да те отведем в Анун. Там ще бъдеш свободна и ще имаш своята планина. Но ти също би могла много да ни помогнеш.

— Освободете ме и ще направя всичко необходимо.

Мотли се изкашля.

— Името ви?

— Ембър Сребророга Великолепната.

— Хайде, момчета! — разпореди се Мотли. — Търсенето започва.