Катрин Купър
Сребърният хълм (15)

13
Неканени гости

На Джак му беше доста трудно да върви на пръсти през тунела. Постоянно се спъваше в дългата си коса. На Камелин също не му беше лесно. Джак поне имаше ръце, с които да отмята кичурите от лицето си, а Камелин, горкият, почти не виждаше къде стъпва. Джак се чудеше как ще намерят богито. Нора долепяше ухо до всяка врата, след което завираше дългия си вещерски нос в ключалката. Всички врати бяха много големи, но и много различни. Към средата на коридора Нора спря пред една избледняла кафява врата и показа табелката, която висеше на дръжката.

— Тук е — прошепна тя. — Вижте!

На оръфано парче картон с неравни големи букви пишеше: „НЕ БЕЗПОКОЙТЕ“. Елан долепи ухо до вратата.

— Вътре има някого. Чувам го как се движи.

Нора се обърна към Джак и Камелин.

— Върнете се в края на тунела и стойте на пост. Двете с Елан ще напъхаме богито в торбата и после се махаме оттук.

Джак и Камелин застанаха с гръб един към друг, взирайки се в мрака. Джак чуваше бавното напредване на влака по един от съседните тунели. Скоро щеше да бъде на тяхното ниво. Всичко вървеше по план, докато внезапно зад гърба му се отвори врата. Нямаха време дори да се обърнат. Някаква ръка го сграбчи за врата. Видя, че Камелин също е заловен, но не и кой ги е хванал.

— Кръшкате или се тръшкате? — попита стържещ глас.

Нито единият не отговори.

— Приемаме, че се тръшкате за нещо си. Много народ няма да остане доволен, ако не започнем навреме. Хайде към голямата зала! Репетицията ще започне всеки момент.

Джак преглътна. Последното, което беше очаквал, беше толкова скоро да пее в друг хор, още по-малко вещерски. Нямаше как да предупредят Елан и Нора. Двете щяха да се чудят и маят къде са изчезнали момчетата гарвани. Надяваше се след няколко песни да ги пуснат да си вървят, но докато онзи ги тикаше напред по тунелите, Джак отново се разтревожи. Как щяха да намерят пътя обратно?

По едно време той успя да зърне похитителя. Не беше нито вещерка, нито сприган. Изобщо не приличаше на никое същество, което Джак беше виждал до момента. Имаше ръце и крака, но лицето му беше покрито със сребристосиви пера, а клюноподобният му нос и огнените червени очи му придаваха вид на свирепа нощна птица. Изведнъж Джак и Камелин се озоваха в огромна зала. През средата й минаваше дълга маса, около която бяха наредени табуретки, столове и пейки. От тавана висяха еленови рога на вериги, целите обсипани със запалени свещи, и леко се полюшваха, а светлината им хвърляше играещи сенки по стените.

— Насам! — просъска съществото. — Отивайте при другите и да почваме.

Джак се обърна и пред очите му се разкри изумителна гледка. В по-тъмната част на залата бяха събрани група вещерки с всякакви форми и размери. Много от тях се ръгаха, за да минат отпред, но никоя не крещеше — всички шепнеха.

— Какво е това? — попита Джак Камелин, като кимна към човека птица.

— Дрейгъл. Не ми казвай, че не знаеш какво е дрейгъл.

— Не знам. Но каквото и да е, не ми изглежда много дружелюбно.

— И не е.

— Трябва да се измъкнем оттук.

— Знам, но ми се струва, че не можем просто така да си излезем.

Дрейгълът извади дълга пръчка и започна да чука шумно отстрани на металната стойка за ноти. Цялата зала притихна.

— Гледайте да пеете колкото можете по-добре. Това е последната ни репетиция…

Дрейгълът внезапно замлъкна и отново почука с пръчката.

— Стига! — изкряска той към последния ред, където беше избухнала препирня.

После с вдигната във въздуха пръчка зачака вещерките да се успокоят.

— Така е по-добре. Сега да започваме. Първата ни песен е „Създания от дълбините“.

— Знаеш ли я? — попита Джак.

— Не, а ти?

Джак не можа да отговори. Залата се изпълни с най-ужасния шум, който някога бе чувал. Това продължи сякаш цяла вечност. Двамата с Камелин отваряха и затваряха уста с надеждата, че го правят на подходящите места. Ново почукване по стойката сложи край на какофонията. В залата се понесе миризма на скара.

— Ооо! — изви дрейгълът. — Колко ли доволен ще остане вождът Нъкъл, когато чуе това. Музика за ушите. Можете да се поздравите. Вие ще пеете през целия банкет, който съвсем скоро ще започне, така че вървете сега да се подкрепите. Ще намерите храна на масите отзад. Не се отдалечавайте и се постарайте да запазите добрия си вид, да не се скубете за косите и да не се блъскате. Искаме да изглеждаме добре пред вожда Нъкъл и неговите гости, нали така?

На Джак му идеше да избухне в смях. Нито една от вещерките, включително те двамата с Камелин, не изглеждаше „добре“. Всички се втурнаха презглава към масите. Камелин понечи да тръгне с тях, но Джак се намръщи и го дръпна. Нямаха време за губене.

— Трябва да вървим! Да се измъкнем оттук, преди да е започнало тържеството.

— Но той каза, че може да ядем.

— Ако отидеш да ядеш, оставаш тук. Освен това нямаш ръце, с които да си вземеш нещо. А и не знам докога дегизировката ни ще остане неразкрита. Виж там!

Джак кимна към далечния край на голямата зала. На всяко възможно място имаше свещи. Две групи спригани обикаляха наоколо и ги палеха. Скоро всичко щеше да се окъпе в ярка светлина. Джак ги наблюдаваше как отиват до камината, палят свещите и после се връщат да ги сложат някъде из залата. Е, запалването на свещи щеше да им отнеме известно време.

— Трябва да вървим! Спомняш ли си откъде влязохме?

Джак се обърна. Бяха дошли през един от тунелите срещу мястото, на което стоеше хорът, но кой точно?

— Пст! — каза тихо гласче в ухото на Джак. — Следвайте ме!

Пред очите на Джак пърхаше молец с очила.

— Камелин, виж! Дорискът!

— Какво прави тук?

— Спасявам ви. Хайде, нямаме време!

Молецът се придържаше към сенките. Джак и Камелин правеха всичко възможно да не ги забележат, докато вървяха след дориска. Накрая той се спря до един от входовете.

— Оттук.

Джак и Камелин трудно следваха дориска с късите си крачка. Той ги водеше уверено през лабиринта и след един къс тъмен тунел стигнаха до осветен перон, на който бе спрял влакът. Вратата на втория вагон беше отворена. В първия Джак видя Елан и Нора, а на седалката срещу тях стоеше издута торба, вързана с въже. В мига, в който Джак затвори вратата на вагона, влакът потегли. Носеха се бързо през тунелите. Джак знаеше, че Нора помага на плъховете с магията си.

— Как ни откри сред толкова много вещерки? — попита Джак дориска, който вече беше приел обичайната си бодлива форма.

— Лесно! Веднага забелязах брадавицата на Камелин с трите косъма. А учтивата вещерка с него със сигурност беше ти!

Камелин измърмори нещо, което Джак не успя да чуе.

— Задължени сме ти! Щяхме да намерим пътя след цяла вечност.

На седалката срещу Джак се покатери малко кафяво плъхче.

— Моля, нека ви се представя. Уортъл, на вашите услуги. — И то се поклони на Джак.

— Приятно ми е да се запознаем.

— Аз съм дърпач или поне бях такъв, докато един от вашите Нощни стражи не зае мястото ми. Другите се крият в торбите. Нося ви съобщение от Нора. Тя иска да носите едната от торбите, щом слезем от влака. Вече наближаваме.

— Но ние не сме стигнали до билото!

— Не отиваме там. По целия път има перони, на които сприганите могат да слизат. Ще спрем на един от тях. Сега се връщам в торбата, почти стигнахме.

Щом Уортъл се вмъкна в торбата, Джак внимателно я взе. Усети мърдането вътре и я остави на седалката срещу себе си. Влакът започна да забавя ход и скоро спря. Всички слязоха и се запътиха към една врата в края на перона. Влакът продължи пътя си нагоре. Джак виждаше Фъргъс и Бери. Не изглеждаха особено доволни. Сигурно вече никога нямаше да се оплакват, че Нощните стражи не ги вземат със себе си на операция. Нора извади пръчицата си и преметна торбата си през рамо.

— Всички добре ли са? — попита тя, когато влакът се отдалечи. — Хубаво. Да не губим време. Не знаем кога ще установят, че богито липсва. Оттук.

Когато приближиха вратата, Нора вдигна пръчицата си и изпрати лъч светлина към ключалката. Вратата се отвори.

— Вратите на богитата са най-лесното нещо за отваряне на света — каза тя и излезе на светло.

След като всички минаха през вратата, Нора отново насочи пръчицата си към ключалката.

— Обфирмо! — заповяда тя и вратата се затвори.

— Това ще забави всички, които решат да ни проследят — обясни Елан. — Ще им трябва брадва, за да я отворят. Никой ключ вече не може да отключи тази ключалка.

Джак вдигна очи. С изненада и облекчение откри, че се намират в подножието на Скалните зъбери. Високите храсти ги криеха от погледа му. През една пролука между листата зърна колата на Нора. Нора и Елан оставиха торбичките си на земята, вдигнаха ръце във въздуха, завъртяха се и след миг възвърнаха обичайната си форма.

— Предполагам, че ние ще трябва да почакаме, докато се приберем — измърмори Камелин.

— Да — съгласи се Нора, — заклинанието ще действа още известно време, но можем поне да се отървем от миризмата.

Елан подаде малко шишенце на Джак.

— Няколко капки зад ушите би трябвало да свършат работа.

Джак беше смаян. Само след секунди отвратителната вещерска смрад изчезна. Елан намаза и своите уши, а после хубаво натри брадичката на Камелин, преди да подаде шишенцето на Нора.

— Ще тръгваме ли? Имам много въпроси към госта ни.

Откъм торбата, която лежеше на тревата и се гърчеше, се чуха приглушени протести. Без да им обръща внимание, Нора изправи Пайкрофт на крака и го поведе към колата.

— И какво точно правеше ти тук? — Камелин отново попита дориска.

— Важна работа на Нора — отговори той и последва Елан.

Камелин тръгна след тях. Джак се почуди дали да не се опита да измъкне повече информация от дориска, но не беше сигурен, че ще научи кой знае какво. Двамата с Елан вървяха заедно към колата.

— Притеснихме се за вас! — каза тя.

— И аз се притесних! Този дрейгъл никак не ми хареса. Плашеше ме.

— Добре, че използвахме вещерска миризма. Дрейгълите имат невероятно обоняние и не обичат хората.

— Но със сигурност нямат добър слух. Трябваше да видиш вещерския хор! Никога не съм чувал такъв кошмарен шум.

— Убедена съм, че на вожда Нъкъл много ще му хареса, но удоволствието му може да се развали, ако разбере, че тази вечер са имали неканени гости.

— Нещо не разбирам. Залата беше пълна със свещи. А всички говорят за „Пир без свещи“.

— Норис и Снук ни разказаха. Тази вечер сприганите празнуват новия източник на светлина. Ще изгорят всички свещи, които имат. Тържеството ще продължи, докато не угасне и последното пламъче.

— Разбирам, тогава ще останат „без свещи“. Нора пое торбата от ръцете му и я отвори, за да излязат плъховете.

— Готови ли са всички? — попита тя.

Скоро колата се носеше към Гласруен.

 

 

Пристигнаха точно когато и последният лъч на слънцето се скри зад хълма Гласруен.

— Да те преобразим, за да можеш да се прибереш — обърна се Нора към Джак.

— Първо мен! — изграчи Камелин и застана пред него.

— Няма проблем — съгласи се момчето, — оправи първо Камелин.

— Не мога, той има временно заклинание, което е различно от твоето. То скоро ще изгуби силата си.

Камелин изпуфтя и се отдалечи прегърбен към къщата.

— На сутринта ще му е минало — рече Елан. — С теб ще се видим утре след училище. Да се надяваме, че дотогава ще сме разбрали какво точно се случва. Сега ще вкарам Пайкрофт вътре, докато Нора те преобразява.

Джак се загледа в Елан, която изтика Пайкрофт в кухнята. В краката на Нора се струпаха осем плъхчета. Джак разпозна Уортъл, изправен на задните си крачка.

— Как да ви се отблагодарим? Много сме ви задължени.

Нора се усмихна.

— Когато Мотли се върне, ще говори с вас. Ако имате семейства, ще ви отведем при тях, ако ли не, добре дошли сте да останете тук.

Уортъл изтри една сълза от окото си.

— Мислех си, че и ние, като много други, ще свършим дните си в онези тунели.

— Сега сте в безопасност. Чувствайте се като у дома си — усмихна им се Нора, а после се обърна към Джак. — Готов ли си?

— Готов съм!

Макар да очакваше преобразяването, Джак подскочи от тласъка, когато тялото му започна да расте. Носът му се сви до обичайните си размери. Дългите извити пръсти и нокти се смалиха. Накрая гърбът му се изправи и тялото му доби нормалната си форма.

Джак присви очи срещу дългия косъм, който стърчеше от върха на носа му.

— Защо брадавицата не изчезна заедно с преобразяването?

— Това си беше твое заклинание и ти трябва да го премахнеш — обясни Нора.

Джак извади пръчицата си и затвори очи. Представи си, че брадавицата вече не е на носа му. Лек пукащ звук извести, че косматият израстък се е махнал.

— Браво! — похвали го Нора. — Скоро вече няма да ти трябва пръчица за подобни магии.

Джак не разбираше съвсем — мислеше, че пръчицата е необходима за всякакви магии. Искаше му се да пита Нора какво има предвид, но вече беше късно и трябваше да се прибира у дома. Той затича към къщата на дядо си.