Катрин Купър
Сребърният хълм (19)

17
Неочакван проблем

— Спускаме се! — изграчи Камелин, когато видяха Побитите камъни.

Джак го последва. Огледа се, но от другите нямаше и следа. Каменният кръг изглеждаше пуст. Дрехите му също не се виждаха никъде.

— Дали другите са стигнали? — попита Джак, когато кацна.

— Стигнаха — отговори му глас от гъстите храсти край камъните. Показа се висока слаба дриада с дълга кестенява коса и се поклони.

— Кори?

— Не си ме забравил! Нора каза, че ме помниш. Помоли ме да ти предам това.

Джак с облекчение видя, че Кори носи дрехите и обувките му. Най-отгоре върху купчинката стоеше пръчицата му.

— А оставиха ли някакво съобщение?

— Не, бързаха.

Джак се огледа. Поляната беше достатъчно голяма, за да може Ембър да кацне.

— Какво стана с портата? — попита Джак.

— Нора я скри, нали? Не иска да ги последваме в Анун. Хм, аз и бездруго съм твърде уморен, за да вървя след тях — измърмори Камелин.

Кори не отговори, но Джак знаеше, че Камелин е прав. Последния път, когато посети Каменния кръг, му казаха, че това е място на силна магия. За Нора е било лесно да скрие портата. Ако е искала и те да отидат, щеше да я остави видима и да ги покани.

— Би ли сложила дрехите ми до големия камък? — помоли Джак. — Извини ни за секунда, докато се преобразя.

Джак бързичко върна човешкия си облик и се облече. Макар да му харесваше да бъде гарван, много по-добре се чувстваше в собствената си кожа.

— Аз отивам да спя, ще се видим по-късно — извика Камелин и полетя към имението Юел.

Джак повървя с Кори до храстите, които заобикаляха полянката. Тя докосна едно от листата и преплетените клони се разделиха.

— Благодаря — усмихна й се момчето.

После храстите се събраха и Кори изчезна от погледа му.

Джак не бързаше да стигне до имението. След цялото това вълнение му се искаше да остане за малко сам със себе си. Докато вървеше през тунела, мислите му препускаха. Припомняше си събитията от изминалите дни. Никой не би повярвал, че се е срещнал лице в лице с огромен огнедишащ дракон. Чудеше се и как ли вървят нещата в Анун. Дали Ембър ще успее да стопи леда? Дали ще събудят друидите? Щеше да се наложи да изчака Нора, за да научи какво се е случило.

Докато вървеше между тисовете, Джак зърна дриади, които минаваха от дърво в дърво. Беше невероятен късметлия — това място наистина беше вълшебно.

 

 

Щом стигна до къщата, Джак отиде право в библиотеката. Картата още беше на масата. Покрай цялото бързане не бе имал време да я разгледа подробно. Сега впери очи в нея и разпозна очертанията на хълмовете и Скалните зъбери. В полетата отстрани с красивия почерк на Нора беше записана информацията от Норис, Снук и Пайкрофт. Бяха отбелязани и множество тунели, перони и входове. Джак проследи пътя на влака от перона под Трона на дявола до дъното на Сребърната планина. Изходът от ямата с барбекюто не беше отбелязан. Нора щеше да го добави, когато се прибере. Искаше му се да бе видял накъде водят всички тунели, тръгващи от ямата. Входовете им имаха най-различни форми и размери. Два от тях стигаха до перони, а друг се изкачваше към голямата зала. Най-високият тунел обаче не отиваше нито нагоре, нито надолу, а стигаше по права линия до една врата. На нея Нора беше нарисувала свод, също като на Гласруенската порта, а отстрани беше написала: „Петата порта“. Джак бавно издиша. Това беше другият портал към Анун, който водеше право към Пещерите на вечния покой. Не приличаше на останалите портали. Нямаше два хамадриадни дъба отстрани, които да бележат мястото му. Джак се замисли защо тук изобщо има порта. Дори някой да стигне до пещерите, не би могъл да излезе от тях, докато Пазителят не се събуди и не стопи леда. Другите четири порти можеха да се местят, но тази — явно не. Джак се зачуди как ли се отваря. Надали беше много трудно, щом сприганите са успели да минат през нея и да откраднат кристалите. Порази го внезапна мисъл. Вместо да се мъчат да разтопят леда, Нора и Елан можеха да влязат в пещерите през петия портал. Щяха да върнат кристалите по местата им, да събудят Пазителя и друидите и да излязат през входа. Нямаше ли да е по-просто? Защо Нора и Елан не се бяха сетили за това?

Много неща тревожеха мисълта му, но умората го надви. Отиде в стаята си и провери за съобщения в Книгата на сенките, но нямаше никакви новини. Къщата беше притихнала. Джак повика Камелин, но отговор не последва. Може би гарванът не беше минал по най-краткия път и още не се беше прибрал. Джак реши да се качи в гарванарника. Ако Камелин не е там, ще го изчака. Искаше да му разкаже какво е открил за петата порта.

Първото, което видя, когато стигна до стълбата, беше голямата табела: „НЕ БЕЗПОКОЙТЕ!“. Джак я отмести и се качи в гарванарника. Усмихна се, като видя Камелин полегнал по гръб в кошчето си. Джак се отпусна на мекото си столче.

— Още няма съобщение.

— Ти не видя ли табелата?

Джак предпочете да не обръща внимание на този въпрос.

— Колко дълго ще останат там според теб?

— Вероятно няколко часа. Сега искам да поспя. Ако ще стоиш тук, пази тишина. Това си е моят гарванарник.

Джак тъкмо се канеше да му разкаже за картата, когато през отворения прозорец влетя Тимъри.

— Нееее! — простена Камелин.

— О, Джак, толкова се радвам, че си тук!

Камелин се обърна демонстративно с гръб към двамата.

— Всичко наред ли е? — попита Джак.

— Не, не е! Мотли ме изпраща. Пита дали може да се качи по бръшляна и да влезе. Спешно е и трябва веднага да се види с теб.

— Добре, да идва!

— А може ли да ви напомня къде се намирате? Опитвам се да спя.

Тимъри излетя, преди Камелин да успее да каже още нещо. Скоро на перваза се появи Мотли и направи няколко крачки напред-назад, преди да заговори:

— Не знам как да ти го съобщя, но навсякъде претърсихме и не можахме да го намерим.

— Кого?

— Рагс. Случайно да си го виждал?

— Беше до мен, когато внесохме опашния щит.

— И Подж каза така, но оттогава насам никой не го е виждал. Ами ако е останал там? Всичко стана толкова бързо. Аз се притеснявах за новаците. Мислех си, че Нощните стражи могат сами да се грижат за себе си, а и нямах възможност да проверя дали всички са се качили на опашката, преди да излетим. Но ти би го видял, ако е останал там, нали?

— Когато Ембър размаха крила, течението запрати всички ни в един от тунелите — изрече бавно Джак, като си припомняше случилото се. — Беше тъмно. Ако Рагс е бил съборен заедно с нас, не бихме го видели, а и поривът вероятно би го отнесъл още по-далеч, защото е по-лек.

— Какво ще правим сега?

— Казваш, че сте търсили навсякъде?

— Навсякъде — потвърди и Тимъри. — Претърсихме Всяка педя земя между къщата и Побитите камъни.

— Може да е паднал по пътя от пещерата до Побитите камъни — намеси се Камелин. — Ще повърви доста пеша, но до сутринта трябва да се прибере. Казах ви, че е Денят на лошите поличби — само неприятности се случват.

— Не мисля, че е паднал от опашката на дракона — въздъхна Мотли. — Разпитах всички плъхове, но никой не го е виждал.

— Трябва да се върнем — каза Джак.

— Нееее! — изхленчи Камелин. — Няма да летя обратно тази вечер.

— Сам знаеш, че ще го направиш — прекъсна го Джак. — Ако ти беше загазил, всички щяха да ти помогнат.

Момчето погледна към прозореца. Започваше да се смрачава. Всички чакаха да каже нещо. Мотли се отпусна тежко на перваза.

— Ами ако са го заловили и искат да го изядат?

— Ако са го заловили, най-вероятно го разпитват, за да разберат какво става. Най-малкото ще държат да узнаят къде са се дянали плъховете и драконът, да не говорим за кристалите.

Мотли замръзна на място.

— Рагс никога няма да проговори и да ни предаде!

— Сигурен съм, че е така. Да се надяваме, че е успял да се скрие някъде. Дали ще го намерим, преди сприганите да са го открили?

— Не ме притесняват сприганите — отвърна Мотли, — а дрейгълът. Той вижда в тъмното и има много силно обоняние. Теб, например, те намери и се опита да те хване.

Джак усети как отново го побиват тръпки.

— Ще се сетят, че сме били ние, нали?

— Не, разбира се — обади се Камелин. — Нали бяхме гарвани?

— Аз не бях. Мотли е прав, дрейгълът със сигурност ме е видял.

— Видял е само силуета ти, но не и лицето. Вероятно те е взел за по-едричка вещерка или боги.

— Да се надяваме, защото не мога да вляза вътре като гарван. Ще се преобразим отвън, както преди, и ще ми трябва пръчицата.

— Както и светлина — напомни Мотли, — за да виждаме в тунелите.

— Ние ли? — изграчи удивено Камелин.

— Аз също идвам с вас, това е мой дълг! — заяви Мотли. — Не мога да оставя свой страж на вражеска територия.

— Бройте и мен! — изписка тъничко гласче от козината на Мотли.

— О, не! Не и дорискът! — промърмори Камелин.

Мотли изглеждаше леко смутен.

— Той няма да заема място. Нямам нищо против да седи в козината ми.

— Така ли?

— Той ни помогна в търсенето и е много полезен, когато стане напечено. Освен това е гениален имитатор и майстор на дегизировката. Мисля да го взема в Нощните стражи.

— Все едно! Правете, каквото знаете, аз не смятам да изляза от удобното си кошче. Ако искате да ви помогна, ще трябва да накарате кошчето ми да лети дотам.

— Де да можех — рече Джак.

— Успя да накараш лодката да преплава езерото, защо да не можеш да накараш кошчето ми да лети?

— Това с лодката беше различно.

— Защо?

Всички гледаха към Джак.

— Ами ако магията действа само известно време? А и какво ще каже Нора?

Мотли скочи от перваза и се приближи към Джак.

— Ако успееш да накараш кошчето да лети, всички можем да отидем.

— Всички ли!? — отчая се Камелин.

— И аз искам да помогна — обади се Тимъри. — Другите отидоха в Анун без мен, така че не виждам защо да не дойда с вас.

Джак се концентрира и насочи пръчицата си към кошчето на Камелин. То се вдигна от пода и увисна във въздуха.

— Лети! — заповяда Джак и описа дъга с пръчицата си.

— Еха! — извика Камелин от кошчето, което направи широк кръг из гарванарника.

Джак се наведе бързо, за да пропусне летящото кошче, което просвистя край ухото му.

— О, Джак Бренин, ти си най-добрият! — писукаше Тимъри, летейки след кошчето.

— Е, това си беше изненада и за мен — рече Джак. — Изобщо не мислех, че ще успея. Кошчето обаче няма да побере всички ни.

— Ако донесеш моята пръчица, аз ще го уголемя — изграчи доволно Камелин.

— А защо не ми кажеш заклинанието за уголемяване? — попита Джак.

— Заклинанието си е мое и кошчето си е мое! — заяви твърдо гарванът.

Всички погледи се насочиха към Джак.

— Добре, да опитаме. Ще ти я донеса.

Джак се завтече към хербориума. Сложи една табуретка до шкафа, за да стигне до най-високата му вратичка, и свали сребърната верижка от врата си. Насочи ключа към ключалката и той мигом доби необходимата форма. Пръчицата беше вътре, заедно с още много други предмети, затова Джак отново заключи шкафчето и върна ключа на врата си.

По средата на стълбите се сети за картата. Ще е много хубаво да знаят точно къде отиват, но не искаше да взима картата на Нора. Затова реши да й направи копие. Заклинанието за брадавици съдържаше част от латинската дума за „създавам“ и той си помисли, че ако използва само нея и съсредоточи цялото си внимание върху картата, може и да се получи.

— Крео! — изрече силно той.

Отначало не стана нищо, но после от картата се надигна лист хартия и се приземи в нозете му. Беше точно копие на картата. Джак взе листа и тъкмо се канеше да излезе от библиотеката, когато от масата полетя още една карта. И още една, и още една…

— СТОП! — изкрещя Джак и въздъхна с облекчение, когато картата спря да се възпроизвежда. Имаше още много да учи за магиите. Трябва да внимава много, когато насочва летящото кошче, за да не се случи някое нещастие. Джак мушна картата под мишница и хукна нагоре по стълбите. Когато стигна до гарванарника, вече беше останал без дъх. Камелин го чакаше развълнуван и грабна нетърпеливо пръчицата от ръцете му.

— Всички назад! — нареди Камелин и насочи пръчицата си към кошчето.

От връхчето й излетя мека жълтеникава светлина, която бързо се понесе към кошчето. Стените му започнаха да растат, а дъното — да се разширява. Джак беше впечатлен. Камелин направи много внимателно и много добре заклинанието.

— Все още не е достатъчно голямо — каза Мотли.

— Оставете ме на мира! Правя каквото мога.

Гарванът насочи още веднъж пръчицата, но вместо меката жълта светлина този път от върха й излетяха оранжеви искри. Кошчето бързо удвои размера си, а след това се пръсна на части из целия гарванарник.

— Опа! Същото стана и с кифличката при третото уголемяване — рече Камелин.

— Опитай с моето кошче — предложи Джак. Камелин го погледна изненадано:

— Но това беше твоето кошче.

— Така ли? Добре, няма значение. Но ако не искаш да махаш с криле до Сребърната планина, задръж жълтеникавата светлина от пръчицата си и не прекъсвай заклинанието, докато кошчето не стане достатъчно голямо за всички ни.

Камелин го послуша. Кошчето нарастваше бавно, обгърнато от меката светлина на пръчицата. Щом утрои размера си, Камелин свали пръчицата си.

— Как ви се струва?

— Идеално! — отвърна Джак. — Но как ще го измъкнем през прозореца?

Камелин бързо се обърна и насочи пръчицата си към кръглото стъкло. Жълтата светлина в миг се разля по повърхността му и обгърна рамката.

— О, божичко! — изписука Камелин, когато прозорецът се удвои.

— Стига толкова! — извика Джак. — Вече можем да минем.

Камелин се качи в кошчето, видимо доволен от себе си. Джак изчака всички други да влязат, след което се качи и той. Сега единственото, което оставаше, бе да стигнат живи и здрави до целта си. Знаеше, че е важно да използва правилната команда, за да не стане като с лодката, която едва не се разби. Той разгърна картата и огледа различните входове към центъра на Сребърната планина. Не му се искаше да минават отново през водопада. По-надолу май имаше удобно място за влизане. Оттам лесно щяха да стигнат до голямата зала и до тунела с всички врати.