Катрин Купър
Сребърният хълм (20)

18
Смаляващата се врата

— Страхотно! — викна Камелин, докато кошчето бързо се отдалечаваше от Гласруен.

Джак не беше толкова убеден. Като гарван не се страхуваше да лети, но сега, в човешки облик, беше различно. Той стискаше здраво стените на кошчето, но то застрашително се накланяше насам-натам във въздуха. Колчем погледнеше към земята, коремът му се свиваше. Другите като че ли се наслаждаваха на полета, но Джак нямаше търпение да стъпят на твърда земя.

— Почти стигнахме! — каза Камелин и кимна към трите могили.

— Дръжте се здраво! — извика Джак. — Не знам как ще се приземи това нещо.

Кошчето изобщо не намали скоростта си. Дори Камелин доби тревожен вид, докато се носеха право към склона на Сребърната планина.

— Ще се разбием!

Кошчето неотклонно летеше към затворената врата.

— Отвори вратата! — изцвърча уплашено Мотли.

Джак насочи пръчицата си към склона. Нямаше време да намисли правилните думи и нареди просто: „Отвори се!“.

За негова изненада вратата наистина се отвори, кошчето влетя вътре и затрополи по пода на тунела. Мяташе се силно насам-натам, а всеки път, когато се удареше в пода, всички подскачаха. В края на тунела най-после кошчето забави ход и се спря.

— Не беше идеално, но поне стигнахме, при това два пъти по-бързо — отбеляза Камелин и скочи в тунела.

Джак светна с върха на пръчицата си, разгъна картата и се опита да се ориентира къде се намират. Кошчето ги беше довело точно там, където беше посочил. Тунелът с вратите беше съвсем наблизо.

— Трябва да сме много тихи — предупреди той. — А сега да намерим Рагс и да се измъкваме, преди някой да ни е усетил.

Дорискът изскочи от козинката на Мотли и във въздуха се преобрази в прилепче.

— Двамата с Тимъри ще избързаме напред и ще огледаме.

— Ти не се отдалечавай! — заръча Джак на Мотли.

На Сребърния хълм беше много тихо. Джак се надяваше, че обитателите й спят. Спряха в края на тунела с вратите. Джак се взря в тъмнината и видя Тимъри, който пърхаше около една врата. Дорискът не се виждаше никъде. Джак даде знак на всички да го последват и тръгна на пръсти по коридора. Тимъри продължи напред от врата на врата, а когато го настигнаха, се беше спрял пред най-голямата. От ключалката изпълзя малък бръмбар.

— Вашият плъх е вътре в една клетка, която виси от тавана. В стаята няма никой друг, освен него — докладва дорискът, като отново се превърна в прилепче и се присъедини към Тимъри.

Джак му кимна за благодарност и натисна дръжката, но вратата беше заключена. Преди да свали верижката си, той се огледа, за да се увери, че никой не ги наблюдава. Ключът затрепери между пръстите му и по метала заиграха искри. Джак го завъртя в ключалката, после открехна леко вратата. В стаята всичко беше с нормални човешки размери. Масата, бюрото и столът бяха твърде големи, за което и да е боги или сприган. Тук явно живееше или дрейгълът, или Велиндур. Над бюрото висеше малка желязна клетка, а в нея беше затворен Рагс. Като ги видя, той се изправи и им замаха радостно. Джак затвори тихо вратата и увеличи светлината от върха на пръчицата си. Мотли се изкатери бързо по един стол върху масата и се надигна на задни крачета, опитвайки се да достигне дъното на клетката.

— Ще те извадим оттук за нула време! — увери той Рагс.

— Добре ли си? — попита Джак.

— Да, с изключение на една цицина на главата. Сам съм си виновен, че останах тук. Не бях достатъчно бърз и не успях да се хвана за опашката на дракона. Паднах, а вятърът ме отнесе по един от тунелите. Паднах толкова силно, че си ударих главата в скалата и изгубих съзнание. Следващият ми спомен е как дрейгълът стои над мен. Когато ме хвана, си помислих, че ще ме изяде, но той ме донесе тук, за да ме разпитва. А пък Големият ме затвори в клетката. Поговориха си, после излязоха и оттогава никой не е идвал. Когато чух завъртането на ключа, си помислих, че са те. Как ме открихте?

— Екипна работа — отвърна Джак. — Чу ли ги за какво си говорят?

Рагс седна и заразказва бързо:

— Отидоха да помогнат на сприганите, които търсели два бухала, някакви зелени птици и един грозен таласъм.

Камелин сви крила и се изкиска:

— Грозният таласъм трябва да си ти, Джак. Казах ти, не са познали, че си човек!

Джак не му обърна внимание, а отключи клетката и протегна ръката си към плъхчето, за да се качи на рамото му. Камелин се заоглежда наоколо.

— Разбра ли нещо друго? — попита Джак.

— Всички вещерки са били разпитани — продължи Рагс. — Заключени са в голямата зала и не са никак доволни. Пайкрофт и двата заспали спригана също са там. Дрейгълът смята, че двете вещерки, които е срещнал в коридора, са се опитвали да изкръшкат, а сприганите са бесни, че кристалите им са изчезнали, особено сега, като нямат вече и свещи. Дрейгълът каза, че е накарал сприганите да направят факли, които ще запалят от огъня в голямата зала. Мисля, че натам се запътиха и двамата с Големия. Последното, което чух, беше как Големият се зарича, че ще разнищи тая работа докрай. Каза, че ще разбере и какво е станало с дракона.

— По-добре да вървим — каза Джак. — Не ми се ще да се върнат и да ни заварят тук.

Джак се огледа и видя перата на Камелин да стърчат от един шкаф.

— Готов ли си?

— Ела да погледнеш. Тук има още един кристал, много голям. Дали да не го вземем? — рече Камелин, като се измъкна от шкафа.

Джак се приближи и взе кристала. Беше значително по-голям и тежък от другите и не светеше, а искреше на светлината.

— Този е различен, не е лампа — каза Джак, като го вдигна, така че всички да го видят.

— На мен ми прилича на ключа във формата на диамант, който отключва Пещерите на вечния покой — обади се Тимъри. — Помниш ли, че го видяхме, когато ходихме да ги разгледаме?

— Но какво прави тук тогава? — зачуди се Джак. — Може би трябва да намерим петата порта и да идем до Пещерите на вечния покой. Няма какво да губим. Ако Ембър не може да стопи леда, а това е ключът, ще успеем да пуснем всички да влязат в пещерите.

— А може би е по-добре да се прибираме вкъщи, а? — намуси се Камелин.

Джак погледна другите, без да обръща внимание на забележката на гарвана.

— Струва си да се опитаме — заяви Мотли. Джак разгърна картата на масата и проследи с пръст маршрута.

— Ние сме тук, а трябва да стигнем до мястото, където беше окована Ембър. Към портата води най-високият тунел. Лесно ще го открием.

— Готови ли сте, момчета? — попита Мотли.

— Не — отвърна Камелин. — Дойдохме да спасим Рагс. Защо просто не вземем диаманта и не оставим Нора да реши какво ще прави с него? Аз преживях достатъчно вълнения за една вечер.

— Да гласуваме! — предложи Тимъри, който пърхаше около главата на Джак.

— Добра идея — съгласи се Мотли. — Който е „за“ търсенето на петата порта, да каже „ай“.

— Ай! — отвърнаха в хор Джак, Тимъри, дорискът, Мотли и Рагс.

— Мнозинството печели — обърна се Мотли към Камелин. — Не се коси, ще сме се прибрали вкъщи, преди да си се усетил. Това е едно съвсем малко отклонение.

Джак открехна вратата и надникна навън. Тунелът беше все така пуст. Бързо се върнаха в кошчето и след като се качиха в него, Джак отвори картата и сложи пръст върху сводестата врата, нарисувана от Нора.

— Заведи ни дотам! — заповяда той. Кошчето леко се полюшна и за миг увисна във въздуха, след което се понесе бързо през тунелите.

 

 

Щом наближиха входа на голямата зала, двойните врати се отвориха. Джак зърна голяма група спригани с по една горяща факла в ръка. Когато кошчето просвистя край тях, пламъците на факлите се разлюляха силно и изригнаха облаци дим. Всички се разкашляха. Дрейгълът, който водеше групата, изви глава нагоре и ги стрелна с огнените си червени очи.

— Нашественици! — изкрещя той и нададе оглушителния си стържещ писък.

Цялата планина се изпълни с трополенето на тичащи спригани.

Джак виждаше пламъците на факлите точно зад гърбовете им. Всеки път, когато дрейгълът зърнеше летящия кош, пищеше стържещо и пронизително, а отвратителният звук ехтеше навсякъде.

— Настигат ни! — извика дорискът.

Главата на Джак беше празна, постоянното люлеене на кошчето не му позволяваше да се концентрира. Нора щеше да знае какво да правят, но не беше тук. Изведнъж Камелин насочи пръчицата си към дрейгъла и от върха й полетя ярка оранжева светлина, която го уцели право в гърдите. Не го забави, но го направи значително по-голям. Джак се обърна към Камелин и го видя как стисва още по-здраво пръчицата в клюна си. Към бухалоподобното същество полетя втора мълния на уголемяващото заклинание.

— Стига толкова — извика Джак. — Стига! Вече е твърде голям, за да се движи!

Всички в кошчето нададоха радостни възгласи. Огромното тяло на дрейгъла се беше заклещило в тунела и никой сприган не можеше да мине покрай него.

Джак потупа Камелин по гърба.

— Не знаех, че си взел пръчицата си, но се радвам, че си го направил. Ти ни спаси. Твоето заклинание за уголемяване свърши чудесна работа.

Камелин наду перата на гърдите си.

— Мислиш ли, че сега Нора ще ми я върне… завинаги?

— Убеден съм. Само че първо трябва да се измъкнем оттук.

Кошчето внезапно се наклони и Джак едва не падна, когато завиха към ямата за барбекю. Огромната верига и отворените катинари още лежаха на мястото, където Ембър ги беше отърсила от краката си. Кошчето направи още един рязък завой наляво към входа на високия тунел.

— Това е! — каза Джак. — Петата порта е в края на този тунел.

Джак вдигна пръчицата си и тя засвети по-ярко. Намираха се във висок проход с причудливи знаци, изсечени по стените — тесни спирали, кръгове и преплитащи се фигури. Сигурен беше, че са на прав път. Джак бе виждал същите рисунки по сградите в Анун. Кошчето забави ход и се приземи върху мекия под. Джак насочи светлинката към дъното на тунела, като очакваше да види две сводести врати, но там нямаше нищо. Той се взря в скалата, но и помен нямаше от врата.

— Сбъркали сме пътя — измърмори Камелин.

— Това е тунелът — отвърна Джак. — Видя ли гравюрите?

Джак се приближи до скалата и прокара ръце по нея. Нямаше никакви цепнатини и пролуки.

— Опитай с магия — предложи Тимъри. — Както отвори другата врата.

Джак насочи пръчицата си към скалата:

— Отвори се!

Нищо не помръдна.

— Това е смаляваща се врата — развълнувано каза дорискът. — Намираме се на точното място. Тази врата е направена от друиди.

— Коя врата? Никаква врата не виждам — възрази Камелин.

— Защото е толкова малка, че почти не се вижда — обясни дорискът. — Би трябвало да е тук, но сприганите са влизали и излизали много пъти, докато са събирали кристалите. Всеки път, когато са минавали, тя е ставала все по-малка, така правят смаляващите се врати. Затова сега е толкова мъничка, че от нея не е останало почти нищо.

— Глупости! — промърмори Камелин.

— Прави се нарочно — продължи дорискът, — за да могат друидите да разберат дали някой е минавал през вратата. Но не са очаквали това да бъдат спригани. Имали са късмет, че са влезли и излезли. Ако човек влезе без разрешение, вратата веднага би му отрязала пътя за изход.

— Това е много интересно, но изобщо не ни помага да влезем — каза Камелин.

— Е, поне опитахме — рече Джак и се качи в кошчето.

Мотли подуши стената.

— Какво е това? — попита той дориска.

— Ей богу! Това е ключалка. Ела и виж, Джак! Съвсем мъничка е.

Джак легна на земята, за да види черното петънце, което Мотли беше открил.

— Твърде е малка за ключалка. По-скоро е някаква неравност в скалата.

Чу се „пук!“ и дорискът изчезна. Джак присви очи и съгледа чифт миниатюрни очилца върху главата на най-малката мушица, която някога бе виждал. Тя кацна на скалата и се отправи към дупчицата. Никой не продума, когато изчезна от погледите им. После отново се появи, преобрази се в прилепче и заговори бързо и развълнувано:

— Използвай ключа, Джак! Ключалка е! Минах през нея, това е смаляваща се врата. От другата страна има голяма пещера.

Джак свали верижката и насочи малкото ключе към още по-малката ключалка. Пръстите му изтръпнаха и ключът се смали до размера на карфичка. Когато го завъртя, двете прилепчета възбудено запърхаха около главата му:

— Виж, Джак! Виж вратите! — изписука Тимъри.

Джак направи крачка назад и с удивление откри, че пред тях започва да се появява сводеста врата. Беше почти същата като Гласруенската. Скалата се раздвижи и избледня, а на нейно място се появиха резбовани дървени врати. Те се разделиха в средата и бавно се разтвориха. Пещерата, която се разкри пред очите им, изглеждаше тъмна и празна. Лъхна ги студ. Джак насочи пръчицата си към най-тъмното място. Пред очите му се разкриха ниши, във всяка от които лежеше неподвижно тяло на древен друид.

— Успяхме — развълнувано каза той. — Отворихме Петата порта. Стигнахме до Пещерите на вечния покой.

— Мъртви ли са? — попита шепнешком Мотли.

— Надявам се, че не са. Но тук е много студено.

Докато прекосяваха пещерата, Джак потрепери. Единственият звук, който чуваше, бяха собствените им стъпки по пода. Тимъри и дорискът полетяха напред и скоро изчезнаха в тъмнината. Джак тъкмо започваше да губи кураж, когато чу гласа на Тимъри:

— Побързай, Джак! Ела да видиш! Момчето имаше чувството, че сърцето му ще изскочи. Спусна се към Тимъри. В дъното на пещерата, между две колони, се откри по-малка зала. Върху пода струеше светлина, която се процеждаше през огромна ледена стена, която закриваше входа й. До нея се виждаше празното място, на което някога бе стоял диамантеният ключ.

— Вижте! — извика Джак. — Тимъри беше прав, това е ключът!

От другата страна на ледената завеса се движеха някакви сенки. Джак изтича натам. Нора, Гуилам и Елан слизаха надолу по пътеката. Джак заудря по леда и се развика, но те не го чуваха.

— Обърнете се! — изкрещя Джак и съсредоточи цялата си енергия върху трите фигури.

Внезапно Нора спря и се обърна. Джак се усмихна, като видя изненаданото й лице, и вдигна огромния диамант в ръце.

— Вижте какво намерихме! — извика той, колкото му глас държеше.

— Благодаря — каза някакъв глас зад гърба му и огромна сила изтръгна пръчицата и диаманта от ръцете му. — Аз ще се погрижа.

Джак се обърна.

— Велиндур!