Катрин Купър
Сребърният хълм (11)

9
Чудовището

— Бързо! Скрийте се! — прошепна Джак.

Тимъри и дорискът литнаха към най-тъмната част на тунела. Джак се обърна да каже нещо на Камелин, но гарванът не се виждаше никъде. Гласовете от тунела ставаха все по-силни и Джак знаеше, че ако не си намери скривалище веднага, ще загази сериозно. Искаше му се да беше научил заклинанието за невидимост или да можеше да изменя формата си като дориска. В стаята нямаше много места за криене. На нито една от масите нямаше покривка, за да се мушне отдолу. Шкафовете изглеждаха твърде малки, дори за него. Идея си нямаше къде се е дянал Камелин. Вече чуваше не само гласовете, но и стъпките на сприганите. Помисли си да използва пръчицата, за да отблъсне двата спригана, но така те веднага щяха да разберат, че има някого в килера. Внезапно чу някакво съскане и замръзна.

— Пст!

— Ти ли си, Камелин? Къде си?

— В комина. Ела, има място и за двама ни — прошепна Камелин.

Джак погледна огнището — то беше издълбано в камъка и над него имаше широк комин.

Джак заобиколи, доколкото можа, останките от огъня и пъхна ръка в комина. За негова изненада стените бяха грапави. Успя да намери опора и започна да се катери нагоре. Едва-що успя да скрие краката си, в стаята влезе първият сприган. Джак се чудеше как Камелин е успял да се качи толкова нагоре — несъмнено беше твърде тясно, за да лети. Мислите му бяха прекъснати от пискливия глас на спригана, който се оплакваше:

— Занеси това, донеси онова… защо все ние? Питам те, Грабъл, защо ние?

— Щот ние сме готвачите, Гъмор, затова.

— Готвачи да, но слуги — не!

— Е, поне ще имаме малко помощ за банкета утре.

— Да, ама чак утре! Днес шестима пекохме една овца, а утре трябва да изпечем цели четири овце.

— Не забравяй и двата драконета. Тях трябва тук да ги сготвим, не можем да ги сложим на голямата скара, щото ще прегорят.

— Прав си, Дъгмор. Я да ги проверим. Джак чу как сприганите се тътрят край огнището. Предполагаше, че са вързани един за друг.

— Аз ще сготвя тая, а ти другата, Грабъл.

Джак затаи дъх. Нямаше идея какво възнамеряват да правят сприганите. Дали да не се покаже от комина и да ги изненада? Реши да изчака. Колкото по-дълго сприганите останеха в неведение за спасителната операция, толкова по-голям шанс за успех имаше тя. Чу се кашляне, плюене и голямо плискане.

— Ей ги дребосъците, добре накиснати. Още малко остава и ще бъдете най-вкусното нещо, което вождът Нъкъл е хапвал от много време насам.

— Хайде, Грабъл, да вземаме пудингите и да ги носим! Да не караме Свинската зурла да чака!

Чу се силно цвърчене, сигурно двата спригана се смееха.

— Дано не те чуе, че го наричаш така! Знаеш, че не бива да споменаваме за огромния му нос. Да ти кажа, мен повече ме притеснява Големия. Хич не ща да се окажа на пътя му.

— Прав си, Дъгмор. Хайде да носим пудингите, че трябва да се върнем още няколко пъти!

Гласовете на сприганите се отдалечиха. Джак чу как стъпките им заглъхват.

— Махнаха се — обяви дорискът, пърхайки над огнището.

— Да се махаме заедно с Норис и Снук, преди да са се върнали! — заяви Джак.

— Дай малко светлинка насам, за да виждам какво правя — прошепна Камелин.

Джак светна слабо с върха на пръчицата си. Огледа се в очакване да види гарвана, но беше сам.

— Къде си?

— Тук долу, в страничната пещ.

Джак свали пръчицата и видя главата на Камелин да се подава от една ниша.

— Мислех, че ти си в другата — каза той и кимна към друг отвор в отсрещната стена. — Там горе не изглежда много удобно.

— Не е. Само че не знаех за страничните пещи.

— Е, следващия път ще знаеш.

Джак се надяваше да няма следващ път, но му стана интересно откъде Камелин знае за пещите. Ако не бързаха толкова, щеше да го разпита. Звук от бълбукане привлече вниманието му към казана. Момчето се спусна бързо от комина и се втурна натам, фенерите на Норис и Снук се клатеха силно и драконетите едва държаха главите си над маринатата. Джак хвана двете пръчки и ги вдигна.

— Не се притеснявайте, ей сега ще ви измъкнем оттук — каза им той.

Норис и Снук кашляха и плюеха.

— Как е на вкус? — поинтересува се Камелин.

— Друго не можа ли да измислиш! — скара му се Джак. — Направи нещо полезно и дръж пръчката на Снук вместо мен.

Камелин се приближи и захапа пръчката с човка. Джак развърза клетката на Норис, а след това и на Снук и ги остави внимателно на пода в кухнята, а на мястото им върза две големи лъжици и ги потопи в маринатата. Едва сега Джак видя локвата, която се образува на пода. Сприганите щяха веднага да я забележат. Трябва да сложи клетките в нещо, за да не капят и да не оставят следи, докато излизат от тунелите. Момчето намери две малки чувалчета с брашно, изсипа съдържанието им в маринатата и се обърна към Норис и Снук.

— Боя се, че трябва да ви сложа вътре, но няма да е за дълго.

После внимателно ги пъхна в празните чувалчета и ги занесе до входа на тунела.

— Само да почистя тук и може да тръгваме.

— Аз ще се погрижа — предложи Камелин.

— Нямаме време за това, Камелин! — заяви твърдо Джак.

Клюнът на гарвана подозрително лъщеше. Явно маринатата му допадаше. Джак грабна една кърпа и избърса бързо пода. После предпазливо подаде глава от вратата и огледа тунела.

— Чисто е — обади се Тимъри.

— Тогава да тръгваме. Докато не съм се преобразил, мога да нося и двата фенера. Готови ли сте? — попита Джак.

— Готови сме! — отвърнаха всички.

Всички тръгнаха бързо през тунела, но когато стигнаха до първото разклонение, Тимъри се спря.

— Какво има?

— Не знам, но нещо идва насам.

Джак се огледа, но не видя къде могат да се скрият. Назад тунелът водеше към килера, а отпред приближаваше силен тътен. Джак не знаеше какво да правят. Имаха още много път до вратата. Ослуша се. Представа си нямаше какво приближава.

— Това е чудовището! — възкликна Камелин. — Гледайте!

Тътенът ставаше все по-силен. Ако чудовището мине покрай тяхното разклонение на тунела, няма как да не ги забележи. Джак усети как краката му треперят. Отчаяно се опитваше да измисли нещо.

Тътенът се усили. Ако можеше да изгаси светлината, чудовището можеше и да мине покрай тях, без да ги забележи. Джак докосна кристала на стената и той остана в ръката му. За миг засвети по-ярко, но в момента, в който пръстите му се свиха около него, тунелът потъна в мрак. Шумът се усили и Джак затаи дъх. Усети въздуха в лицето си, когато чудовището премина бързо покрай разклонението за тунел. След него остана отблъскваща миризма. Грохотът беше оглушителен. Камелин някак бе успял да се свре зад гърба на Джак. Момчето усещаше крилата му, които трепкаха уплашено до собствените му разтреперани крака. За няколко секунди имаше чувството, че цялата планина се тресе.

— Всички ли сме добре? — попита Джак, когато чудовището се отдалечи.

— Да — отговори дорискът.

— Тимъри, ти добре ли си?

Прилепчето не отговори.

— Дотук с храбростта — отбеляза Камелин, — отлетял е и ни е зарязал.

— Тимъри! — извика малко по-силно Джак.

— Тук съм, тук съм, отидох да видя как изглежда това чудовище. Изобщо не е никакво чудовище, а влак, пълен с вещерки.

— Вещерки ли! — възкликнаха Джак и Камелин в един глас.

— Да, и май няма да спре, докато не стигне до дъното.

Джак се зачуди за какво им е на сприганите влак, още повече пълен с вещерки. Той се обърна към Тимъри.

— Много смело от твоя страна, но сега наистина трябва да тръгваме.

— Последвайте ме! — извика Тимъри и литна напред.

Джак разтвори юмрука си и мекото сияние отново изпълни тунела. Момчето се вгледа внимателно в предмета. Имаше формата на кристал и беше топъл на допир. Не знаеше как да го закачи отново на стената, нито откъде се взимаше светлината. Реши засега да го задържи.

Бързо прекосиха откритото разклонение и поеха по следващия тунел. Не беше лесно и Джак започна да се задъхва. Тъкмо се канеше да обяви кратка почивка, когато в тунелите отекна силен писък. Джак не можеше да долови думите на сприганите, но се досещаше за какво говорят.

— Мисля, че е време за план Б. Май са установили, че Норис и Снук липсват. Да се опитаме да стигнем колкото се може по-далеч, преди да се преобразим, съгласни ли сте?

— Да — отговориха всички.

Тимъри полетя напред. Джак се затича с всички сили след прилепчето.

— По-бързо! — подвикна Джак.

— План Б — извика дорискът. — Вече са доста близо.

— Готови! — Джак мушна пръчицата и кристала в торбичката на Снук.

— Готови! — потвърди Камелин.

След секунди момчето беше преобразено. То вдигна торбичката на Снук с клюна си, а Камелин взе тази с Норис. Тимъри пърхаше нетърпеливо над тях. Джак се обърна и видя, че дорискът във формата на драконет се е насочил право към сприганите. „Да се надяваме, че план Б ще проработи, защото инак всички ще се озовем в маринатата“, помисли си то.

 

 

Джак и Камелин подскачаха след Тимъри колкото могат по-бързо. Изведнъж Джак чу силно цвъртене. Надяваше се, че сприганите са видели дориска и са поели в обратна посока, но скоро чу стъпките им. Наближаваха!

— Спрете, вие, двамата! Спрете! — чу се писклив глас.

Това беше последното, което биха направили. Трябва да се опитат да ги надбягат. В тунела нямаше достатъчно място гарваните да летят, затова трябваше да подтичват. Нямаше нужда Джак да се обръща, за да види, че сприганите ги настигат. Чуваше ги как душат въздуха. Тимъри запърха около главата му.

— Последвайте ме! — прошепна той.

Вместо да продължи напред, прилепчето зави по тунела вляво, а след това веднага вдясно. Всички тичаха след него. Изведнъж Джак спря. Вече не виждаше Тимъри. Изобщо нищо не виждаше. По стените на тунела нямаше кристали и всичко тънеше в тъмнина.

— Не мърдайте! — каза Тимъри. — Аз ще ида да видя какво става. Те няма да дойдат тук, защото се страхуват от тъмното.

Джак беше много благодарен на малкото прилепче. Чу как стъпките продължиха напред. Двамата с Камелин не продумваха. Тъмнината ги обгръщаше като одеяло. Сега им оставаше единствено да чакат.

 

 

Джак нямаше представа колко дълго са стояли там. Мислеше, че ще свикне, но след известно време се почувства доста притеснен. Точно когато му се струваше, че не може да остане тук и секунда повече, чу пърхане на крила.

— Чисто е — обяви Тимъри. — Дорискът ги отведе обратно по тунелите. Сега можем да вървим, но не бива да издаваме и звук.

Джак тръгна в посока на гласа на прилепчето и за своя изненада след няколко крачки отново започна да вижда. Чуваше тихото мърморене на Камелин зад гърба си, но явно дори гарванът осъзнаваше в каква опасност се намират и не казваше нищо на висок глас. Движеха се бързо и скоро стигнаха до главния тунел, който водеше към вратата. Джак се зачуди какво ли ще каже Пайкрофт, когато намери палтото си насред един от тунелите. Вероятно ще обвини сприганите за това.

— Почти стигнахме! — изписука Тимъри.

В този момент към тях се присъедини и един малък молец.

— В безопасност ли сме? — попита Джак дориска.

— Онези двамата няма да дойдат скоро насам, защото гонят несъществуващ драконет в тъмните тунели под кухнята. Освен това няма да вдигнат и тревога. Не искат някоя важна клечка да разбере за бегълците.

Джак почувства облекчение, но не забави ход. Предстоеше им трудно изпитание — да отнесат живи и здрави до Гласруен двата драконета.