Карън Суон
Парижка тайна (9)

Осма глава

Париж искреше на слънцето, златните му статуи проблясваха по мостовете, реката отдолу просветваше, докато пълни с туристи корабчета минаваха нагоре и надолу по добре известните маршрути, които на твърда земя отдавна щяха да са издълбали клисури. Флора минаваше покрай тях с невиждащите очи на забързаните местни жители, без да забелязва полюшването на натежалите корони на чинарите или забавната гледка на двама полицаи на ролкови кънки, които пиеха фрапета. Не я интересуваше, че докато вървеше по улицата, в пролуката между сградите пред нея се беше появила Айфеловата кула, нито я привлече табелата „Разпродажба“ пред магазин „Караван“. Съвсем беше забравила за пришката, която заплашваше да се появи на крака й заради новите обувки; беше забравила и за френските макарони, които мислеше да вземе на връщане този следобед като подарък за Инес на сбогуване.

Ангъс все още не беше позвънил и тя беше толкова притеснена и разсеяна, че почти не осъзнаваше къде е и защо. При тази липса на обаждане Флора оптимистично реши да продължи както обикновено. Ако той обмисляше дали да я уволни или не, можеше да бъде умилостивен, ако днес тя постигнеше някакъв напредък.

И Флора се постара. Сутрешната среща в „Бернием-Жьон“ (признат авторитет по официалните творби на Реноар) беше уморителна и бе отнела много време, но в крайна сметка бе успешна. Беше прегледала всяка страница от catalogue raisonné на Реноар — нелека задача при творец, който през живота си бе създал повече от четири хиляди творби — но накрая бе открила изображението на картината на семейство Вермей. Според етикета отзад официалното й название беше Жълта рокля, Седнала, но не беше само това — имаше и още една творба: Жълта рокля, На разходка.

Беше направила снимки и бе записала подробности и за двете картини, беше стиснала делово ръката на служителя и си бе тръгнала, нетърпелива да се върне в офиса и да вкара данните в различните бази данни, което можеше да сложи истинското начало на търсенето им.

Парижкият офис не беше така пищен като този в Ню Йорк, един огромен, реновиран склад в „Трайбека“, с новозакупена картина на Полък в рецепцията, нито достигаше приглушения старомоден разкош на лондонския офис в „Мейфеър“, където беше базирана европейската им дейност и който тя сега оглавяваше. Той беше по-скоро една самотна и далечна база в „Маре“, която Ангъс бе наел за кратките си посещения в столицата, само една стая над стар магазин за канцеларски принадлежности, в която нямаше почти нищо друго, освен едно бюро в стил Наполеон, стол, контакт на стената и гледка към студиото за маникюр отсреща.

Флора отключи вратата и без дори да отваря прозорците — а в стаята беше невероятно задушно — влезе в базата данни на „Гети“ за произход на произведенията, като през няколко секунди очите й се стрелваха към големия настолен часовник, който беше купила на пазара в Клиганкур.

Десет минути преди в Ню Йорк да започнат работа. Двамата с Ангъс винаги се свързваха в девет сутринта негово време. Може и да беше пренебрегнал съобщенията й миналата вечер, но не можеше да я избягва още дълго. Ако планираше да я уволни, щеше да се наложи да го направи лице в лице и Флора нямаше намерение да прави нещата по-лесни за него. Наистина в рамките на двадесет и четирите часа, откакто бе заминал, тя бе имала сблъсък с дъщерята на клиентите им, но освен това бе установила и че ценният им Реноар е официално признат в catalogue raisonné и вече имаше името на картината и дата за нея. Ако само успееше да установи последователността на притежателите й или историята й от художника до семейство Вермей, преди той да се обади…

Пръстите й пробягваха по клавиатурата, погледът й преглеждаше бързо и безпристрастно екрана, докато информацията се качваше. Записа важните подробности: Жълта рокля, Седнала е нарисувана през 1908 и продадена на известния агент на Реноар Амброаз Волар през май същата година. През 1910 година е продадена в Лондон на човек на име Фриц Хаас, който я задържал до смъртта си, когато през 1943 година била продадена от дъщеря му на…

Когато видя името на следващия човек, който я бе придобил, Флора спря да пише — Франц фон Ташелт. Познаваше това име, всеки приличен професионалист в областта й го познаваше. Фон Ташелт бил известен търговец на модернистично изкуство в Париж с успешна галерия на площад „Валюбер“. Но когато нацистите окупирали града, той им сътрудничил, като станал съучастник в систематичното ограбване на частните колекции на богати еврейски семейства, които били принуждавани да продават, а богатството им изземвано. И най-лошото от всичко? Самият той бил евреин.

Фактът, че в базата данни след неговото име нямаше друго, я разтревожи — Фон Ташелт с право беше хулен за извършеното от него и дори и след толкова много години самото споменаване на името му пораждаше омраза в онези, които знаеха за какво става въпрос. Като се прибави и фактът, че семейство Вермей бяха влиятелни и известни с благотворителната си дейност, за тях щеше да е ужасно да се разбере, че са я купили от него — несъмнено за жълти монети. По време на войната на практика не е имало пазар за произведения на изкуството, а заради строгите мерки на Третия райх срещу това, което те смятали за модернистично „декадентско“ изкуство, произведенията на Дали, Сезан, Пикасо и други като тях били почти непродаваеми. Обратното се случвало в Северна Америка, където много от най-реномираните институции купували великите майстори и модернистичните произведения, нежелани от нацистите, чрез малката мрежа на режима, която се състояла от шестима търговци, оторизирани да търгуват на този свободен пазар, като всички средства отивали директно за програмата за въоръжение на Третия райх. Съществувало дори и бюро, посветено на тези военновременни „сделки“ — Оперативно бюро на райхслайтер Розенберг, което да придава законност на дейността и чиято привидна задача била да „опазва творбите“, принадлежащи на богати евреи, но по този начин не успели да заблудят никого и разграбването на предмети на изкуството било обявено за военно престъпление по време на Нюрнбергския процес веднага след края на войната. Това време е най-мрачното в историята на изкуството и Флора не се зарадва на факта, че нейните клиенти са имали досег с него.

Тя отпусна глава в ръцете си. Забележителният й маратон бе стигнал до внезапен край. Не това искаше да чуе Ангъс. Тя трябваше да разбере как семейство Вермей са придобили картината и дали Фон Ташелт им я е продал директно или на някой друг преди това…

Внезапно се чу позвъняването на Фейс Тайм.

Времето й бе изтекло.

Погледна още веднъж часовника. Девет и десет в Ню Йорк.

— Ангъс — усмихна се тя, а гласът й бе пълен с безгрижие, което не изпитваше, когато образът му изведнъж се появи на екрана. Той не изглеждаше доволен. Прокара длан по лицето си.

— Наистина ли си й ударила плесница?

Не беше обещаващо като въвеждаща реплика.

— Тя ме удари първа — отговори тихо Флора. — Ако това има някакво значение.

— Не. Всъщност не.

Тя си пое бавно въздух, докато гледаше как Ангъс крачи из офиса — толкова по-голям и по-светъл от нейния. Над бюрото му видя нова картина с маслени бои на Ан Магил, а сребърната му писалка „Монблан“ лежеше върху някакви документи.

— Нали разбираш, че едва не получих удар, когато слязох от самолета снощи и видях съобщенията ти? Всичките дванадесет?

— Съжалявам. Просто… исках да го чуеш първо от мен. Беше побъркана ситуация. Не исках тя да го представи по-зле, отколкото беше.

— Искаш да кажеш, че е възможно да стане по-лошо от отвличане и нападение? — Той зарови пръсти в косата си. — Велики боже, та в момента те са най-големият ни клиент.

— Знам.

— Ако ние продадем цялата тази колекция, имаш ли представа какво ще означава това за печалбата ни тази година?

— Мога да си представя.

— Представи си по-сериозно. Това е повече, отколкото можехме да мечтаем. Да не говорим за рекламата за нас, когато медиите разберат, а това ще се случи, може да си сигурна.

Флора затвори очи. А ако научеха за сбиването между нея и Наташа…? Позицията й беше уязвима, сега го виждаше. Нямаше значение какво щеше да направи във връзка с картината на Реноар, при създалите се обстоятелства Ангъс не можеше да я задържи. Агенцията щеше да изгуби прекалено много.

— Ангъс, разбирам позицията ти. Знам, че те поставих в трудна ситуация. Ще подам оставката си веднага. Просто те моля да не ме уволняваш…

— Да те уволнявам ли? Ти шегуваш ли се? — Сега Ангъс изглеждаше вбесен.

— Но аз си помислих…

— За теб ще е късмет, дори да си помислиш, че може да те уволня. Имаме толкова много работа и ми трябваш там, на място.

— А семейство Вермей? — втренчи се удивено в него Флора.

— Какво за тях? — сви рамене той. — Лилиан и Жак не са се свързвали с мен. Чаках да се обадят, но щом не са го направили досега, тогава, що се отнася до мен, нищо не се е случило. Продължаваме както обикновено.

— Но със сигурност… — Флора беше изумена. Почти не беше спала от притеснение заради сбиването и… какво? Наташа и Ксавие дори не са го споменали? Щяха да оставят нещата така?

— Слушай — понижи глас Ангъс — не исках да казвам нищо досега, но не може да се каже, че Ксавие и Наташа имат особено добра репутация. Не съм сигурен, че думата им има голямо значение за повечето хора, включително и за родителите им. Въпреки че казвам това съвсем неофициално.

— Добре… — Тя беше зашеметена.

Ангъс отново я погледна строго.

— Но това не значи, че аз ще ти простя така лесно, Флора. Не е позволено да биеш клиенти, особено такива, които притежават безценна картина на Реноар.

— Ангъс, уверявам те, че такова нещо не се е случвало по-рано и няма да се случи никога вече. Беше напълно побъркана история. Можеш да ми вярваш.

Той примигна към нея от екрана, оглеждайки торбичките под очите й и бледото й лице. Сигурно му беше ясно, че се е притеснявала.

— Е, ами, просто имаш късмет, че са французи. Ако това се беше случило тук, щяха да те арестуват с обвинение за нападение.

— Разбирам — кимна тя. Господи, сякаш родителите й имаха нужда от това точно в момента.

— Така, ами, това е краят на днешната лекция. Изкупи вината си. Дай ми добри новини — каза той, седна отново на ръба на бюрото и скръсти ръце на гърдите си. Флора си помисли, че изглежда по-облекчен и от нея.

— Добре… ъм… ами, добрата новина е, че картината е в cat rais. Както мислехме, казва се Жълта рокля, Седнала, но познай какво? Има още една. Жълта рокля, На разходка.

Ангъс изглеждаше доволен.

— Интересно.

— И аз така си помислих — каза Флора и се отпусна малко. — Картините са нарисувани през зимата на 1908 и продадени от Реноар на агента му Амброаз Волар през май, който на свой ред продал и двете на човек на име Фриц Хаас през 1910. Той ги задържал до 1943. — Тя прехапа устна. — И тук идва лошата новина — тогава дъщеря му продала нашия Реноар на Франц фон Ташелт.

Видя как изражението на Ангъс се променя.

— … Моля те, кажи ми, че има и още нещо.

— Боя се, че не — отговори Флора. — На сайта на „Гети“ няма нищо регистрирано за картината след онази продажба през 1943.

Последва дълго мълчание.

— Тогава как, по дяволите, се е озовала в апартамента на семейство Вермей? — попита накрая Ангъс.

— Все още не знам, но ще разбера. Току-що се връщам от „Бернием-Жьон“.

Ангъс отново разтърка лице с ръцете си.

— Господи. На какво място спира следата. — Той вдигна поглед. — Нали разбираш, че това поставя под съмнение собствеността на семейство Вермей над картината? Няма значение дали са я купили добросъвестно от него. На практика всички негови сделки са били прикритие за заграбването на ценности от богати евреи.

— Знам. Но ти вече провери в Регистъра за изгубени предмети на изкуството и няма никакви наследници, които да са предявили претенции към нея, така че това трябва да значи нещо — възможно е сделката да е била истинска.

Ангъс изглеждаше скептичен.

— Със сигурност трябва да разберем историята на картината. Съпротивата така или иначе наводнила пазара с фалшификати с добро качество, за да заблуди германците. Ако не можем да докажем идеална и документирана на всяка стъпка следа, всичко пропада. Ако представим картината на пазара, като кажем, че е намерена в изоставен апартамент и клиентите ни не могат да обяснят как се е озовала при тях, автентичността й ще бъде поставена под съмнение.

— Ако има едно нещо, за което нацистите са били стриктни, то това е воденето на документация — записвали са усърдно всички продажби, за да скрият принудителния характер на сделките, така че ще има нещо записано някъде — каза успокояващо Флора. — Може да отнеме известно време, но ще го открия. Ще говоря отново със семейството и ще опитам да разбера още какви други документи имат от баща им.

— Хъм — изсумтя Ангъс. — След всичките тези години? Желая ти късмет. Франсоа Вермей е мъртъв повече от седемдесет години.

— Може би нотариусите имат книга, в която е описано всичко, което е било в апартамента, или квитанция от продажба? Човек никога не знае — каза тя, решена да звучи оптимистично.

Ангъс изглеждаше малко успокоен.

— Добре, както и да е, не ме е грижа как ще го направиш, но трябва да успееш в това, Флора. Следата не може да спре до Фон Ташелт, чуваш ли ме? При никакви обстоятелства не може да спре до нацистите. Семейството никога няма да я продаде, ако тази връзка стане публично достояние.

И в такъв случай ще се простят с комисионата си и ще си останат с просрочения кредит.

— Не се тревожи, ще разбера как се е озовала у семейство Вермей.

— Знаеш ли, може да си струва да опитаме да намерим собствениците на другата картина — изрече замислено Ангъс. — Ако все още е у семейството, те може да знаят нещо — като например защо едната картина е продадена на Фон Ташелт.

— По време на война всички имат нужда от пари.

— Хм, 1943 ли каза?

— Точно така.

— Това е същата година, когато семейство Вермей са заключили апартамента, което означава, че сигурно са я купили от него почти веднага — промърмори той. След това лицето му внезапно просветна. — В такъв случай Фон Ташелт може да е бил само посредник между двете страни, нали разбираш? Така че има някакъв шанс наследниците на Хаас да знаят какво е станало след това. Щом една толкова важна картина е била тяхна собственост… колко?… над тридесет години, а и са задържали другата, със сигурност са следили съдбата й. Може да знаят нещо за продажбата. — Той стана от бюрото, върху което се беше настанил, и се приближи до стола си. — Как каза, че се нарича другата?

— Жълта рокля, На разходка.

Флора го наблюдаваше, докато той тракаше по клавиатурата за момент, несъмнено и в архивите на „Гети“ за историята на произведенията на изкуството. След малко той я погледна тържествуващо.

— Не мога да повярвам, по дяволите — намигна й Ангъс. — Адрес в Ню Йорк!

— Чудесно — кимна Флора, без да е така убедена, както беше той, че това ще помогне на търсенето им.

Имаше ли значение защо една от картините е била продадена? Факт беше, че е напуснала семейство Хаас и се бе озовала при други. Трябваше да решат втората част на това уравнение.

— Така, остави това на мен. Ще установя връзката тук и ще уговоря среща колкото може по-бързо.

— Добре. — Флора се наведе напред, готова да прекъсне връзката. — А аз ще се свържа с теб веднага щом разбера нещо за историята на нашата картина.

— Чудесно, трябва да тръгвам. Имам среща с Рори Мортлейк в „Кристи“ след петнадесет минути. — Ангъс я погледна, сякаш я забелязва за първи път. — И се наспи както трябва, Флора. Изглеждаш уморена.

— Аз ли? — опита се да се съвземе тя. — Не, добре съм.

Той замълча за момент.

— Хм… дръж ме в течение.

— Разбира се.

Екранът угасна и Флора се отпусна назад в стола си, облягайки за момент глава върху свитите си ръце. Ангъс беше прав, тя беше изтощена, но сега не беше време да се отпуска. Беше на милиметър от уволнението.

Отиде отново на сайта на „Гети“.

— И така, ако Фон Ташелт е бил последният вписан собственик… промърмори на себе си тя. — Тогава, ако потърся по агенти…

Погледът й премина бързо по информацията, която се беше появила.

1934-1938: Галерия „Блумка фон Ташелт“, Виена, център, специализира във френските импресионизъм и постимпресионизъм.

1938-1943: Галерия „Фон Ташелт“, площад „Валюбер“, Париж. Специализира в сюрреализъм, модернизъм, кубизъм, импресионизъм, постимпресионизъм.

1944 — наши дни: „Атлий и Бергурен“, Сен-Пол-де-Ванс, специализира в модернизъм от XX в. Галерията пази откъслечни исторически бележки за галерия „Фон Ташелт“: каталози на картини, каталози от аукциони, получени картини, кореспонденция, изрезки от пресата, каталози от изложби.

— Бинго.

Флора се облегна назад и залюля леко стола си. Само ако Ангъс й бе дал още няколко минути… Подробностите за продажбата на картината на Реноар от Фон Ташелт щяха да са в тези стари тефтери. Отговорът, който й трябваше, беше в Южна Франция.

Тя се усмихна. Отново беше в играта.