Карън Суон
Парижка тайна (1)

Пролог

Париж, юли 2016

Облаци ограждаха луната, а хоризонтът все още беше мастиленосин. Всяка една от световноизвестните светлини беше загасена, с изключение на фара на върха на прочутата кула, която отличаваше този известен град дори и в тъмнината. Двамата мъже се движеха незабележими по покривите на мансардите, като навеждаха главите си под стрехите, телата им бяха извити като есенни листа, а за спящите жители в апартаментите под тях предпазливите им стъпки звучаха като тихото потупване на котешки лапи.

Забелязали целта си в другия край на улицата, те спряха и приклекнаха, преброявайки прозорците, които бяха толкова на брой, колкото и в еднаквите сгради от другата страна на улицата. Развиха мълчаливо въжетата, като металните халки, закопчани на коланите им, потракваха едновременно като камбанки, докато двамата се движеха — уверено и с разтуптени сърца — и се застопориха за комина.

Първият пристъпи над ръба, усещайки познатото вълнение, когато гравитацията приложи силата си и въжето се опъна. Той спря за момент, проверявайки дали всичко ще издържи, след което се спусна надолу под покрива, отблъсквайки се с крака от стената на всеки няколко метра.

Другият мъж го последва и след минута стигнаха — покритите с прах прозорци, които бяха привлекли вниманието им в началото, бяха точно толкова мръсни и отблизо, колкото бяха предполагали. Малкото балконче беше тясно, достатъчно широко само за една роза в саксия, но стигаше, за да стъпят на него, и те прехвърлиха крака над парапета със сложна украса. Обърнали стъпала успоредно на стената, те облегнаха тела на сградата и всеки един сложи ръце около очите си, опитвайки се да надникне през зацапаното стъкло. Но все едно се опитваха да погледнат през гъст дим.

В далечината прозвуча сирена и двамата мъже застинаха с изострено внимание, докато се опитваха да разберат от коя страна идва звукът и накъде отива.

Не беше насам. Това беше всичко, което искаха да знаят.

Подновиха опитите си да влязат, сложили облечени в ръкавици ръце на вратите. От външната страна нямаше дръжки и вътрешната врата не помръдна, но външната изтрака леко, което говореше, че е хлабава. Поне достатъчно хлабава. Тези врати бяха стари — дървото гниеше, а единичните стъкла бяха толкова тънки, че можеше да се счупят от едно кихане. Но дори и това нямаше да е необходимо. Първият мъж беше свил колене и с очи на нивото на бравата видя ясно тънкото метално рамо на старомодна кука, която беше единственото нещо, което спираше външния свят да влезе вътре. Той извади ножа си от задния джоб, заби го в процепа и бързо замахна нагоре. Куката се залюля, направи кръг назад и се удари леко във вратата.

Бяха готови да влязат. Оказа се толкова лесно — малко наблюдателност, едно въже и нож.

Вратите бяха занемарени и се движеха трудно, а пантите запротестираха със силно скърцане, докато мъжете ги бутаха назад, но се отвориха, и те пристъпиха на паркета в апартамента. Включиха фенерчетата на челата си, откачиха се от въжетата и тръгнаха тихо през празните стаи.

Въздухът беше толкова застоял, че сякаш се беше наслоил на тежки пластове, и те се разкашляха, въпреки че най-важното беше да са тихи. Но тишината не беше единственото, което нарушиха — стъпките им по прашния под описаха пътя им през апартамента като следи в снега, но кой щеше да ги види? Ясно беше, че никой, освен тях не знаеше, че този апартамент все още съществува. Беше скрит на явно място и апатията на съседите несъмнено запазваше тайната му, като всеки предполагаше, че принадлежи на някой друг, че е проблем на някой друг. В края на краищата не можеше просто да изгубиш един апартамент, да забравиш, че го притежаваш.

Но се беше случило точно това.

Първият мъж спря в кухнята. На пода, паднал настрани, лежеше един стол, имаше и празен бюфет, а куките за чаши бяха като изкривени, поразени от артрита пръсти, които нямаше какво да държат. Нямаше нито тенджера, нито тиган, нито кофа или парцал. Мястото беше абсолютно празно.

Разочаровани, те тръгнаха по-нататък по коридора и докато продължаваха да търсят, двата лъча от фенерчетата им се кръстосваха в тъмнината като мечове по време на дуел.

Двамата мъже спряха на прага на спалнята. До далечната стена беше избутано метално легло, но не това накара сърцата им да забият по-силно. До леглото стоеше голяма дървена каса, чийто капак беше разцепен на мястото, където беше повдиган, а един железен лост все още лежеше на металните пречки на леглото. Те се приближиха бързо и първият присви очи, четейки малкия лист хартия, закован от вътрешната страна. Написаните на ръка букви бяха избледнели на слънцето, но отгоре имаше име на фирма и овално лого и листът приличаше на някаква квитанция.

Зад него вторият мъж се спъна в нещо на пода и залитна тежко към ръба на леглото. Той изруга, погледна ядосано назад и вдигна разгневилата го вещ. Беше помислил, че е просто някакъв парцал, но като го разгледа отблизо, видя, че е детска играчка — плюшена патица с оголяла от дълго използване глава, а материята беше избеляла с времето и покрита с пластове прах. Мъжът веднага кихна и пусна играчката отново на пода.

Е, дотук с тишината — помисли другарят му. Със същия успех можеха и да организират парти и да поканят съседите.

— По дяволите — прошепна той, когато огря касата с фенерчето и се втренчи вътре в нея.

Вторият мъж се приближи бързо и също насочи светлината на фенерчето си в тъмната дупка.

И двамата се загледаха с отворена уста в онова, което беше вътре. Това, което бяха намерили, беше много повече, отколкото изобщо биха могли да очакват.

— Бързо. Да я извадим оттук.