Карън Суон
Парижка тайна (10)

Девета глава

Когато след четири часа най-после излезе от сградата, Инес я чакаше до мотопеда.

— Звънецът ти не работи — промърмори тя с увиснала в единия край на устните й цигара, докато Флора взимаше резервната каска.

— Надявам се това да не е евфемизъм за сексуалния ми живот — пошегува се Флора.

Инес се разсмя, стъпка цигарата си на земята и възседна мотопеда.

— Днес си в добро настроение.

— Имах добър ден — усмихна се Флора и закопча каската.

— Значи не те е уволнил?

— Този път избегнах куршума.

— Не ти ли казах? — смигна й Инес. — При онези двамата има много по-лоши неща от женско сбиване. Басирам се, че вече напълно са забравили.

Флора сключи ръце около талията на приятелката си, чувствайки се объркана от тази мисъл. Тя не бе успяла да забрави нито един от двамата така лесно, всъщност умът й продължаваше да се връща към събитията всеки път, когато се унесеше в мисли — злобата на Наташа, внезапната поява на Ксавие на вратата.

Не можеше и да става въпрос да възседне мотопеда, облечена в тясната си маслиненозелена пола, така че тя седеше странично, обхванала талията на Инес с ръце, а гъстите черни къдрици на приятелката й я гъделичкаха по лицето, докато прелитаха през движението на Париж. Градът бе заспал под горещината на летния ден и пътищата бяха спокойни, така че Инес с лекота караше по булевардите, а момчета подсвиркваха към тях всеки път, когато спираха на някой светофар.

Пристигнаха само след няколко минути и спряха на кръстовището, където улица „Фабург Сент Оноре“ се пресичаше с улица „Боаси дʼОнгла“. Флора се плъзна от седалката, а Инес слезе, като повдигна безгрижно краката си високо като гимнастичка и разтърси косата си, след като свали каската, мини роклята й на Изабел Маран бе идеална за горещината на града.

Инес й подаде една покана с цвят слонова кост и охранителите махнаха на двете да минават през входа на централната многоетажна сграда на „Ермес“. Качиха се в частен асансьор, облицован с огледала, и двете се заеха да оправят вида си — Инес среса с пръсти назад косата си, а Флора си поигра с яката на бялата си блуза.

Повя на шията си.

— По дяволите, много е горещо. Трябваше първо да се върна у дома и да се преоблека. Блузата направо е увехнала. Изглеждам мърлява.

— Изглеждаш прекрасно. Винаги изглеждаш прекрасно. Както и да е, този път никой няма да гледа теб. — Вратите се бяха отворили и Инес й смигна, докато излизаше. — Само почакай да видиш това.

Флора я последва, като не вярваше на очите си. Беше очаквала терасата на покрива да е от камък с изискано осветление и може би няколко умело подредени саксии с цветя. Не беше предполагала, че ще види перфектна морава, оградена с лехи от жасмин; натежали от плод ябълкови и крушови дървета, магнолиеви клони, които се разпростираха над тълпата като разперени ръце и хвърляха шарена сянка над моравата, а оградени с парапети пътеки обикаляха градината и я скриваха от погледите на хората на улицата; по стените се виждаха очарователни трелиси. Беше едно кътче от рая в сърцето на столицата.

— Тайната градина на Париж — прошепна развълнувано Инес. — Съвсем малко хора знаят, че изобщо е тук. Това е три пъти ВИП, миличка.

Двете взеха по една тънка кристална чаша с шампанско от един поднос и се сляха естествено с елегантната публика. Бялото очевидно беше новото черно и почти всички го носеха, проблясъци от бял лен, подчертани от тревистозелено или червено, но преди всичко характерното за „Ермес“ оранжево — панделки, малки шапки или оранжеви сандали на „Ермес“, или часовници с двойни каишки „Кели“.

Флора се отпусна, разбирайки, че се вписва по-добре, отколкото бе очаквала, и остави Инес да насочва разговора, докато погледът й се плъзгаше по пасторалната сцена, чувствайки се почти завладяна от наситения аромат, който се спускаше надолу като донесен от бурята облак над отбраната им група. Почти очакваше да види лазурни птици сред дърветата или поне белоснежни гълъби и за момент й се стори възможно да забрави грозотата, онази черна мъгла, която бе пропълзяла безшумно и без предупреждение по периферията на живота й и се приближаваше все повече и повече…

Инес бе видяла стара позната, която вече се приближаваше към тях сякаш се плъзгаше на колелца, и ги запозна.

— Флора, Клаудия.

Бяха учили заедно в колеж „Айглон“ в Швейцария и жената се отличаваше с блясъка на богатите, които живеят по целия свят — изваяни скули и стегната кожа, сресана назад руса коса, елегантен кашмирен шал на едното рамо. Нейният шик беше в ярък контраст с излъчването на „бохемска принцеса“ на Инес — дали Клаудия знаеше, че Инес си изкарва прехраната, продавайки сутиени без чашки? Флора беше сигурна, че такава идея ще я скандализира, и слушаше с престорен интерес, докато двете разговаряха за сватбата на обща приятелка в Тулуза, насилвайки се да се разсмива на нужните интервали.

Към тях се присъединиха и други хора — един мъж, който познаваше съпруга на Клаудия, приятел на братовчедка на Инес, след това колега на Стефан, базиран в Бостън, един галерист от Берлин — и групата им се раздели на по-малки групички, като Флора беше отделена от Инес, докато нейната малка групичка обикаляше около моравата, разговаряйки, така че в следващите четиридесет минути, до момента, когато един мъж, облечен в тъмножълт лен, плесна с ръце, за да привлече вниманието на всички, тя бе говорила с поне половината от присъстващите гости.

— Дами и господа — започна той с акцент, който звучеше изискано дори и на нея. — Благодарим ви, че сте с нас тази вечер, за да празнуваме началото на проект, който ни е много скъп…

Флора приглади разсеяно полата върху бедрата си, опитвайки се да преброи колко от визитките си бе раздала тази вечер. Ангъс щеше да е много доволен от нея — идването й тук се бе оказало мечтата на всеки, който иска да създаде контакти, и беше като стрелба по риба във варел, когато работата й ставаше предмет на разговора, тъй като всеки един от гостите на тази необикновена морава беше образован, богат и се интересуваше от изкуство.

— … Нашата малка градина тук остава една от най-добре пазените тайни в града и за нас е огромно удоволствие да я споделим с всички вас тази вечер. Разбира се, тя невинаги е изглеждала така великолепно както днес. Първоначално е била засадена по време на нацистката окупация, когато имало недостиг на храна и било важно хората да я произвеждат сами. Тук се отглеждали картофи, боб, моркови…

Някои хора се разсмяха, развеселени от мисълта за картофи на този покрив. Други поклатиха мрачно глави заради зверствата, направили това необходимо.

— Едва когато кризата отминала, било възможно отново да насочим мислите си към красотата и тогава били посадени тези дървета, които хвърлят шарената си сянка върху нас тази вечер. Аз смятам себе си за един от най-големите щастливци в Париж, защото мога да обядвам тук и да седя в тиха самота, заобиколен през цялата година от изящния аромат на жасмин, магнолия, круша и…

Звукът от счупена на каменния под чаша накара всички да се обърнат учудени, всички еднакво стреснати от това, че перфектната пасторалност на сцената може да се наруши по какъвто и да било начин, но нарушителят — една жена — не се виждаше ясно, скрита зад листата на една камелия, и домакинът им продължи да говори след само един миг колебание. Все пак стават инциденти и няма смисъл да се прави проблем.

— Разбира се, ние осъзнаваме, че не е възможно просто да отворим градината за всички, но започна да се оформя идеята, че един нов парфюм, вдъхновен от тази градина, би могъл да направи това преживяване достъпно за всички…

— Махни си ръцете от мен!

Този път тишината, която последва, беше натежала и продължителна, като всички се навеждаха и проточваха шии, за да видят кой, кой саботираше този прекрасен момент. Виновниците стояха на пътеката, която служеше като преграда между тучната зеленина на градината и заплахата на каменния град, в който се намираше тя. Флора проточи шия и видя гола плът да се движи бързо между листата, чу гласове, които се понижиха до шепот и съскане, ясния звук от зашлевена плесница.

През градината премина всеобщо ахване, когато внезапно се появи един мъж с една буза видимо по-червена от другата под слънчевите му очила. Той се опита да скрие лицето си, докато крачеше надолу по трите стълби към моравата, измърмори някакво извинение към домакина, проправи си път през тълпата и изчезна в асансьора. Флора се огледа наоколо, за да види реакцията на Инес, и съзря само за миг гърба на друг мъж, който тичаше нагоре по стълбите от другата страна и изчезна зад същите храсталаци.

Надигна се тихо, възмутено мърморене като пчелен рояк и Флора усети топлите пръсти на Инес върху ръката си и развълнувания й дъх в ухото си.

— Господи, знаеш кой беше това, нали? — прошепна тя, също приковала поглед към жената, която все още се криеше зад храста.

— Трябва ли да знам?

— Министърът на вътрешните работи.

— О! Това е неудобна ситуация.

— Неудобна ще е, ако се окаже, че жената, която се крие там, не е съпругата му — отговори тихо Инес, зарадвана от скандала. — Хайде, хайде — не може да остане там цялата вечер.

Сякаш се съгласяваше с това, тайнствената жена се раздвижи и острото потракване на токчетата й прозвуча по пътеката, а малко след това се понесе всеобщ неодобрителен шум, когато Наташа Вермей, тънка като вейка и привличаща вниманието с къс, червен гащеризон, се появи с предизвикателна усмивка.

— О, защо ли не съм учудена? — зададе риторичен въпрос Инес.

— Какво гледате всички? — попита настойчиво Наташа, втренчвайки се в хората, които не можеха да откъснат очи от покритите й с тежък грим очи и следата от червило на брадичката й, която безуспешно се бе опитала да изтрие. Брат й, който беше само на две крачки след нея, измърмори нещо под носа си, хвана я за лакътя и я насочи надолу по стълбите, докато тя продължаваше тирадата си. — А? Попитах ви! — засмя се подигравателно тя и изведнъж се хвърли напред, забивайки лице в лицето на една жена, която трябваше да се дръпне назад, за да се отърве от нея. — Мислите, че сте по-добри от мен ли?

— Пияна ли е? — чу Флора нечий тих въпрос.

— По-скоро е надрусана — отговори друг глас.

— Винаги са такива. Като дуо са — прошепна тихо Инес на Флора. — Всеки път, когато съм била на едно и също място с тях, се случва нещо такова. Мисля, че са пристрастени към хаоса.

Ксавие, още по-гневен заради неодобрителния шепот, вдигна ядосано очи, за да срещне погледите на хората, предизвиквайки ги да изрекат подигравките си и да покажат презрението си в лицето му. Флора наблюдаваше шокирана как погледите на брата и сестрата преминават над всички тях като прожектори. И тогава той я видя. Спря се с ясно изписано на лицето си удивление, че вижда нея тук. Флора не се съмняваше, че Ксавие се чуди как е била поканена — списъкът с гостите беше кратък, подбран и много френски — но не му остана време за размисъл. В следващия момент Наташа, разтревожена от внезапното спиране на брат си, също я забеляза.

— Ти! — извика тя, сочейки към Флора.

Ксавие се изтръгна от мислите си и сграбчи Наташа по-здраво за ръката, насочвайки я право към асансьорите.

— Тръгваме си.

— Не! Няма да приема това! — възрази буйно Наташа, като се опитваше да се отскубне. — Видя ли как ме гледаше тя? Как гледаше нас, Ксав? Видя ли я…?

Ксавие не отговори, но Флора виждаше, че се опитва да удържи Наташа. Гостите се разделиха като море и им направиха път с открити изражения на пренебрежение и дори презрение на лицата, докато Ксавие водеше сестра си.

— … Сякаш мисли, че е по-добра от нас!

Флора усети как страните й пламват заради въвличането й в тази сцена. Инес стисна рамото й.

Вратите на асансьора вече се бяха отворили и един охранител чакаше учтиво да ги съпроводи надолу и да ги изведе от сградата, но дори и когато се затвориха, все още се чуваше как Наташа вика, ругае и крещи.

Изведнъж градината зажужа от възбудени разговори.

— Това беше странно — промърмори тихо Флора, осъзнавайки, че гостите я гледат втренчено, изпълнени с любопитство да разберат защо Наташа се бе съсредоточила точно върху нея. Чудеше се какво щяха да кажат, ако им обяснеше, че всичко бе започнало със сбиване заради един щраус.

— Е — отбеляза весело Инес, когато всички се разпръснаха отново. — Може би все пак не си забравена.

— Не ме е грижа — излъга Флора, разтърсена от видяното. — Тя не е от значение за мен.

— Не говорех за нея — каза Инес, отпи от напитката си и погледна към Флора изпод извитите си мигли. — Какво си направила, за да го накараш да те погледне така?

— Как?

— Ами, изглеждаше сякаш иска или да те убие, или…

Но домакинът им отново пляскаше с ръце. Шумът стихна и над всички се възцари едно ново настроение на тиха сдържаност — толкова елегантно и изискано след тези грубияни от семейство Вермей — и каквото и да бе искала да каже Инес, се изгуби сред вълнението заради парфюма, френското наследство и флоралните аромати.