Карън Суон
Парижка тайна (23)

Двадесет и втора глава

Когато Инес и Бруно я оставиха вкъщи, под вратата й беше пъхната бележка. Тя я вдигна и я прочете, облегната на стената.

Скъпа Флора,

Вече имаме първия наследник! Ще дойде утре в единадесет сутринта. Ще се присъединиш ли към нас в библиотеката? Опитът ти ще ни бъде много полезен.

Твой Жак

Наследник? Доста бързо — помисли си тя, пусна бележката на малката масичка и се запъти към кухнята да си направи кафе. Включи електрическата кана, след това отиде в банята, съблече се и пусна душа, ядосвайки се на упоритостта на Инес.

Тъкмо щеше да влезе под душа, когато телефонът в чантата й иззвъня и Флора се втурна да го вземе, преди да се е включила гласовата поща.

— Ало? — изрече задъхано тя.

— Флос, аз съм.

Стомахът й се сви.

— Фредс! Как си?

Тя се отпусна на облегалката на дивана и погледът й попадна върху тънката ивица вода в басейна, която се виждаше между ламелите на капаците. Днес нямаше и повей от бриз, който да наруши спокойствието на водата, и изкушението да се гмурне беше почти неустоимо. Флора обожаваше да плува гола, но очевидно тук това не беше възможно заради безбройните охранителни камери в имението.

— Ами, прокуратурата напредва с работата. Определили са дата за предварителното изслушване в съда — каза напрегнато той.

О, Господи. Флора затвори очи, съкрушена и ядосана на себе си, че дори се учудва. Беше се подготвила за това — когато бяха говорили онзи уикенд в Литъл Фоксис, Фреди вече беше задържан и разпитван, беше получил обвинението, бяха го изправили пред съда за първото изслушване и беше пуснат под гаранция, но нещо в нея все още я бе карало да се надява, че всичко ще се размине.

Тя си пое дълбоко въздух, сякаш се подготвяше за физически удар.

— Кога?

— Двадесет и шести септември.

След пет седмици. По дяволите! Флора потърка слепоочията си, усещайки как напрежението й расте.

— Ти… добре ли си?

— Държа се.

Флора се съмняваше в това.

— И си говорил с мама и тате, естествено.

— Естествено.

— Те още ли са в Лондон?

— Току-що се върнаха в Литъл Фоксис — паважът тук не е подходящ за артрита на Боли.

— Иска ми се и ти да отидеш там.

— Не. Според мен е по-добре да остана тук. Те имат нужда да си починат от грижите по мен преди процеса. Мама ще се изтощи напълно и дори и тате е стигнал до границата на това колко овчарски пая може да изяде в „Антилопата“. Има предел на бащинските разговори, които може да проведе — вече му свършиха начините, по които да представя всичко оптимистично. Нещата просто са такива, каквито са.

Флора се огледа из разкошната къща. Какво, по дяволите, правеше тя тук?

— Фредс, ще взема следващия самолет и ще дойда. Всички трябва да сме заедно в такъв момент.

— Не — изрече той малко прекалено бързо. — … Съжалявам, Флос. Просто искам да кажа, че за мен всъщност е по-лесно така. Няма смисъл да се скупчваме заедно и да плачем. Това няма да промени нищо. Всичко така или иначе ще се случи.

Да, вярно беше. Равният му глас й го показваше.

— Виж, ще затварям. Разговорите… са гадни. Исках само да знаеш.

— Разбира се — отговори тихо Флора.

— Ще ти се обадя след няколко дни, става ли? Честно, не се притеснявай за мен. Ще се справя.

Все това повтаряше. Фреди затвори и отпуснатото тяло на Флора се плъзна от облегалката върху дивана. Ако в този момент някой беше влязъл в стаята, щеше да си помисли, че е в ступор, но в душата й бушуваше истинска стихия и отчаяние и гняв се завихряха като гръмотевична буря.

Флора не беше от хората, които „вдигат шум“. Цялото й семейство беше известно със сдържаността си, дори и майка й. Когато Фреди бе паднал от ябълката зад кухнята, тя спокойно бе завършила телефонния разговор, който водеше с изречението: „Трябва да свършвам, Джил. Фреди си счупи ръката“. Флора беше замесена от същото тесто, винаги спокойна по време на криза, дори и когато не усещаше спокойствие, дори и когато околните я наричаха „студена“ заради това че не показваше повече уязвимост. Но нямаше наръчник, който да й каже как да се справи с нещо такова. Какво трябваше да направи човек, когато лъжите се втурваха през живота му като пламъци и превръщаха света му в пепел? Просто да гледа? Да остави всичко да се случи?

Фреди беше прав в онзи ден на покрива. Сякаш върху техния малък, зелен английски рай бе хвърлена бомба, оставяйки кратер, където някога беше домът им, унищожавайки в миг всички внимателно избирани старинни предмети и удобните мебели, стилните спортни коли и старите вина, които определяха кои са и представляваха лицето, което семейството им показваше пред света.

Вместо това сега бяха разголени, открити и уязвими пред това обвинение и около тях виеха ледените ветрове на шок и изненада. Само за миг бяха доведени до нищо от тази лъжа и въпреки че знаеше, че това наистина е лъжа, другите хора нямаше да знаят, те не можеше да са сигурни по начина, по който беше сигурна тя, те щяха да кажат, че „няма дим без огън“. Това винаги щеше да го преследва, щеше да е в досието му, щеше да води до шепот зад гърба му след всяко ново запознанство.

На нея се бе паднало да разкаже на останалата част от семейството. Фреди не можеше да ги погледне в очите и едва стоеше на краката си. Беше имал нужда от почти всичките си сили, за да събере цялото семейство заедно, без да породи съмнения — не бе успял напълно — да се преструва, че животът е нормален, да се придържа, макар и само за няколко часа, към илюзията, че идеалното им семейство и идиличният живот, който споделяха, все още са непокътнати, чисти, недокоснати.

Но историята така или иначе вече беше наполовина разказана. Всички те инстинктивно бяха разбрали, че зад драматичната загуба на тегло има нещо съкрушително, нещо, което дори позирането на Фреди като безделник, неговото остроумие и склонността му да се усмихва непрекъснато не можеха да скрият. Кой й беше казал, че животните могат да усещат страха? Дори да го помиришат? Беше станало точно това, бяха се натъкнали на нещо първично и пречупено в него. Но въпреки всичко, когато думите й се бяха стоварили като гръмотевици в стаята, баща й бе изпуснал чашата си (австрийско ледено вино, подходящо беше за лимоновия чийзкейк), а майка й, която толкова дълго се бе притеснявала за съвсем дребни неща, бе прегънала колене, както си стоеше до камината.

Флора бързо изпрати едно съобщение, преди да е успяла да се спре. Вече нямаше причина да не го прави. Семейството й бе прекарало последните няколко седмици в страх, че този ден идва, и сега, най-накрая, той бе дошъл. Скоро всички щяха да узнаят тяхната мръсна тайна — не само работодателите на Фреди и приятелите, както и приятелите на приятелите, техните познати и стари семейни приятели, кръстници и бивши колеги; но също и напълно непознати хора, които четат вестниците на път за работа, офис служители, които разглеждат колонката със скандални новини, търсейки нещо, за което да клюкарстват при кафе машината.

Всички те щяха да прочетат за Фреди Сайкс.

За нейния брат, изнасилвача.