Карън Суон
Парижка тайна (30)

Епилог

Аукционната зала беше препълнена, жуженето на разговорите повече приличаше на тези от коктейлите, отколкото аукционите на предмети на изкуството. Флора седеше неподвижно на мястото си, сложила табелката на скута си, и оставяше бърборенето да минава покрай нея. Чувстваше се странно спокойна сред този шум, когато завихрилите се страсти и бури от лятото започваха да се превръщат в спомени, които един ден вече нямаше да болят, а щяха просто да се превърнат в позабравени факти без никакви чувства — безсънна нощ в Антиб, една разкрита лъжа… Щяха да се превърнат точно в това — низ от думи, поредица от образи без звук, останали без гняв и болка, без отчаянието и объркването, които се бяха стоварили върху нея това лято.

Една ръка стисна рамото й, специалистът по съвременно азиатско изкуство на „Кристис“ я гледаше с усмивка.

— Помислих си, че може да те видя тук. Поздравления! Какъв проект. Много искам да ми разкажеш за него. Да закусим заедно следващата седмица?

— Разбира се — кимна тя.

Флора се загледа хладно в две жени, които се поздравяваха радостно в далечния край на стаята, като начервените им устни не докосваха страните им. Отвърна поглед, недокосната от вълнението им, и вместо това се загледа в един по-възрастен господин, който седеше сам и разглеждаше каталога с огромен интерес, сбърчвайки чело малко повече на някои страници, приближавайки ги близо до върха на носа си.

Самата тя, разбира се, не си бе направила труда да разгледа каталога, знаеше наизуст колекцията, която се продаваше тази вечер. Виждаше дълбока ирония във факта, че ще наддава за една от картините, които сама бе открила — и не само открила, но описала, проучила, наименувала, върнала на света. Естествено, тази вечер тя представляваше други клиенти. Ангъс бе обещал да е тук, за да представлява семейство Вермей като продавачи и да се погрижи всичко да протече гладко. Но, разбира се, самолетът му бе закъснял…

— Флора! Не сме се виждали цяло лято. Трябва да обядваме заедно.

Флора се усмихна и кимна към галериста от улица „Бъртън“.

— Чудесно. Непременно.

Нямаше никой и от семейството. Според Ангъс бяха говорили за това дълго и подробно, обявата в Асоциацията на търговците на предмети на изкуството бе приета добре и на нея се бяха отзовали много хора, особено след като в пресата се появи информацията за истинската роля на Фон Ташелт във войната. Въпреки че не можеше направо да бъде наречен герой, защото бе спечелил прекалено много от сделките си с Третия райх, усилията му да спаси обречените и преди всичко това, че бе измъкнал тринадесет деца в каси с картини, бе помогнало много за възстановяването на репутацията му и доброто име на семейството.

Накрая все пак бяха решили да не се появяват тук лично, което можеше да се сметне за „показност“ или търсене на внимание, и вместо това бяха решили да публикуват отворено писмо в началото на каталога, в което повтаряха желанието си да върнат заграбените произведения на изкуството в тяхната колекция на законните им собственици, а в случаите, в които това не беше възможно — както показваше този аукцион — да съберат средства за фондация за подкрепа на децата на бежанци.

— Фло! Надявам се, че си поискала увеличение на заплатата си! Да пием кафе скоро? — Вицепрезидентът на отдел „Бижута“ на „Бонъмс“ се беше запътила към мястото си, вдигнала високо вежди.

— С удоволствие.

В идеалния случай и Флора нямаше да е тук. Независимо от това дали семейството щеше да присъства в аукционната зала или не, в момента, в който представеха първия лот, те всички щяха да се появят около нея — спомените щяха да витаят наоколо, щеше да чува отново гласовете им да бърборят и да вижда очите им да я преценяват, да я разглеждат, да я анализират… Флора подсмръкна тихо и изправи гръб, вдигнала високо глава.

Всичко беше наред. Просто поредният аукцион. Беше тук само за картината на Сьора — среден по размер портрет на мавърска жена за вилата в Ибиса на един нов клиент от Германия. Беше ходила там миналата седмица, за да види и „почувства“ мястото, въпреки че вече беше осемдесет процента сигурна, че картината на Сьора е идеална. Ориентировъчната цена беше 18 000 — 20 000, но тя беше готова да стигне до 27 250.

Тихите стъпки на обувки с кожени подметки и облак от одеколон известиха пристигането на някого, който седна до нея, някой, който не беше Ангъс, за когото пазеше мястото.

Тя се обърна и видя Макс Сен Джон от Concours dʼÉlégance на „Бонъмс“ да се настанява до нея. Флора не му каза, че мястото е заето.

— Флора! Как си? — измърка той с тих, копринен глас, във вихъра си в тази стая, която се пълнеше с познати лица, с хора, заемащи местата си, докато часовникът все повече се приближаваше към осем.

— Много добре, Макс — отговори тя. — Не мислех, че ще те видя тук тази вечер. Отдъхваш, правейки същото, което и когато работиш?

— Има един малък натюрморт, който Синтия е харесала — купа с круши — усмихна се той.

— О, да — кимна тя. — Редон. Прекрасен е. Наистина очарователен. Невероятни сенки.

— Разбира се, ти си експертът! — разсмя се той, бутвайки я с лакът в талията.

— Е, не бих казала експерт — възрази Флора и отново погледна към тълпата. — Може би внимателен наблюдател.

— Басирам се, че е било истинско преживяване да се погрижиш за колекцията — погледна я съсредоточено той.

Името й се споменаваше навсякъде като експерта, който е работил по „изгубената“ колекция, и Ангъс всеки ден танцуваше от щастие, докато непрекъснато ги търсеха нови клиенти. Всъщност Флора не само не загуби работата си (Ангъс й се беше разкрещял най-вече за това, когато бе прочел имейла и — Ти полудя ли? Престани да се опитваш да напуснеш, по дяволите!), а позицията й стана още по-стабилна, откогато и да било по-рано, бе получила увеличение на заплатата и освен това и дял в компанията.

Беше успяла. Донякъде.

— Наистина беше доста интересно преживяване — отговори сдържано тя, спомняйки си градския бал в Сен-Пол-де-Ванс, как Ксавие бе танцувал с нея, отказвайки да я пусне, онзи поглед в очите му, когато най-после просто бе спрял — спрял в средата на дансинга, спрял да се преструва, спрял да я отблъсква…

Тя прехапа устна и погледна надолу, но само след миг вдигна отново очи. Сърцето й не беше разбито. Нямаше смисъл от тези прекалени емоции. Щеше да се оправи напълно съвсем скоро.

Относително скоро.

— Не мога да си представя какво е било за теб да работиш толкова отблизо с тях по средата на онзи скандал… Много стресиращо. — Той издаде лек неодобрителен звук. — Между другото, медиите вече съвсем се отказаха от тях. Сега си имат нова жертва след последните разкрития за Жан-Люк Десаньо. Предполагам, че си чула?

— Десаньо? — попита невинно Флора.

— Сигурно си много млада, за да го помниш. Оттеглил се състезател във Формула 1, печелеше всичко през осемдесетте, преди Шумахер и „Ферари“. Клюкарската колона на „Венити Феър“ намекна за неуместен интерес към млади момичета и след това няколко от тях проговориха. Не мога да кажа, че са се постарали да скрият за кого става въпрос, така че вероятно са доста сигурни във фактите си. Както и да е, разбрах, че жена му го напуснала. — Той понижи глас. — Преди време му продадох едно „Порше 959“, но трябва да ти кажа, че така и не го харесах. Винаги съм го смятал за доста съмнителен тип.

— Господи — изрече сериозно Флора и си отбеляза наум по-късно да изпрати съобщение на Стефан. Вече официално не беше в списъка й с хора за ликвидиране.

Представиха първия лот, като двама носачи с бели ръкавици внесоха голям орнамент, покрит с черно платно. Флора се опита по спомени да познае какво е. Опита се да я е грижа. Някога тези аукциони караха сърцето й да забие лудо и кръвта й да заври, докато наддаваше срещу богатите, арогантните, опитните, привилегированите. Вълнението, когато печелеше, я поддържаше седмици; някога обичаше да противопоставя своята природна сдържаност срещу нетърпеливи страсти, като ставаше така безстрастна, както участник в игра на покер с голям залог, докато използваше стратегическия си усет за правилния момент и за натиск срещу хората с по-дебели портфейли. Но сега? След като се върна в Лондон, бе изгубила жаждата за тези малки битки. Вършеше работата си, но без ентусиазъм или гордост; трябваше да е в еуфория след най-големия проект в кариерата й, но не изпитваше нищо.

Аукционерът застана отпред и осветлението се промени, насочвайки вниманието на всички върху покрития предмет на подиума. Разговорите стихнаха, хората седнаха по-изправени на столовете си.

Флора усети, че и тя се променя. Тихото напрежение в процеса на продажбата я накара да се почувства като опъната тетива и цялото й внимание се съсредоточи върху „какво“ и „кой“ на сцената. Знаеше как да оглежда стаята, без да обръща глава, кога да се включи в наддаването, кога да излезе, а после отново да се включи за финалния удар. Това беше нейната специалност — наддаване без емоции, където страстта беше истински враг. Както и в живота, за нея се плащаше прекалено скъпо.

Дръпнаха платното от предмета на подиума и през стаята премина възхитен шум. Флора се почувства така, сякаш през костите й са преминали стоманени прътове и я държат изправена и вцепенена… Какво?

Пулсът й инстинктивно се вдигна до 104 удара в минута — тя огледа стаята, няколко групички хора бяха привели глави, приковали погледи върху наградата, и кимаха, а други забързано прелистваха каталога, за да намерят скулптурата.

— Дами и господа, първият ни лот тази вечер — „Дървото на любовта“. Една невероятна бронзова скулптура. Височина сто и единадесет сантиметра, тегло четири килограма и триста грама…

Флора продължи да оглежда тълпата, като погледът й настойчиво се връщаше към бронзовата фигура, която я привличаше като магнит.

— … Уникална възможност да закупите тази вечер от частната колекция на семейство Вермей скулптура на самия Ксавие Вермей, досега работил под псевдонима Ив Демаре. Скулптурата се предоставя ексклузивно за днешния аукцион, като всички приходи ще бъдат дарени на фондацията, основана от семейството.

Беше чудесен жест, Флора го разбираше — още една малка проява на щедрост, нещо, което семейството да върне на света, още един начин да кажат „съжалявам“.

— Кой ще започне от седемнадесет хиляди паунда?

В далечния ъгъл се вдигна ръка и Флора едва не подскочи, като я видя.

— Седемнадесет и триста?

Още една ръка. Тя усети как пулсът й се ускорява и устата й пресъхва, докато гледаше как цената се вдига главоломно. След няколко минути бяха надминали 25 000 паунда.

Флора гледаше втренчено красивата скулптура, спомняйки си как я бяха прегръщали ръцете, които я бяха изваяли. Под единствения лъч светлина всяка вдлъбнатина и всяка частица от бронза бяха подчертани — сферата с текстурата на неравна пръст под краката на влюбените, извитите им стройни тела, приведени едно към друго, разветите коси и вдигнатите нагоре ръце, разперени в еуфория…

— Двадесет и седем и шестстотин.

Аукционерът кимна кратко към нея и в следващия миг погледът му се насочи към една жена, която седеше три реда напред. Флора подскочи, осъзнавайки, че е помръднала.

Нещо повече. Беше вдигнала ръка. Беше се включила в наддаването. Какво? Не! Не беше дошла, за да купува това…

— Двадесет и осем и двеста.

Аукционерът отново кимна към нея. Флора се втренчи ужасено в него. Сякаш бе изгубила контрол над собственото си тяло.

Опита се да се съсредоточи, да се успокои. Нямаше да участва в надпреварата. Просто дишай, Флора.

Огледа се наоколо, съвземайки се, връщайки си обичайното си спокойствие. Наддаваха двама души — ново включване по телефона (което тя никога не бе харесвала, защото не можеше да види срещу кого е изправена) и зачервената жена пред нея, чийто грим блестеше на светлината. Служителят на „Кристис“, който бе на телефонната линия с другия човек, останал в наддаването, я наблюдаваше, за да види дали ще се върне в играта.

Флора се насили да гледа, въпреки че вече не чуваше цифрите заради рева на кръвта, която се бе втурнала в главата й. Наблюдаваше как двамата наддаващи се увличат все повече в битката, виждаше решителното изражение на жената, но от начина, по който ноздрите й се разшириха съвсем леко при двадесет и девет хиляди — лицето й беше в профил, докато оглеждаше залата за други наддаващи — беше ясно, че наближава границата на това, което може да плати. Наддаващият по телефона щеше да спечели при следващите няколко хиляди.

Флора се втренчи в скулптурата. Ако даваше съвет на клиент, нямаше да отиде над 25 000. Наддаващите вече се бяха увлекли и плащаха прекалено много. Скулптурата беше зашеметяваща, но скулпторът не беше известен.

От друга страна, освен очевидното му майсторство, той беше от видно семейство и това добавяше стойност като нещо рядко срещано.

Учуди се, когато наддаващият по телефона се отказа при 33 800, беше предположила, че който и да е той, вече е спечелил (не че беше лесно да се предположи нещо, когато човекът дори не беше в залата), но ако съдеше само по реакцията на жената, тя беше на границата да не може да си позволи скулптурата.

Жената остана съвсем неподвижна — вече беше на косъм да спечели — докато аукционерът отново насочи поглед към залата, оглеждайки тълпата, за да провери за други наддаващи, сложил ръка върху чукчето, готов да замахне.

— За последен път тридесет и три хиляди и осемстотин паун… Благодаря ви, мадам.

Погледът му отново бе насочен към нея и Флора откри, че ръката й не само се бе стрелнала нагоре, но все още беше вдигната, права като пръчка пред очите на всички, сякаш искаше да отговори на въпрос в училище. Засрамена, тя свали ръката си. Какво й ставаше? Не искаше тази скулптура.

Искаше я. Искаше я отчаяно. Това беше единственото, което щеше да има от него.

Не. Не я искаше. Защо да харчи толкова много пари, само за да й припомня как се бе чувствала в прегръдките му, какво бе усещането да се къпе в погледа му, да е тази, която го кара да въздиша, да се усмихва, да стене? Защо да дава всичките тези пари, за да преживява отново чувството, когато го гледаше как си тръгва и я изоставя, след като тя го беше изслушала? Защо ще иска да помни това? Защо да плаща за тази привилегия? Не, да плаща прекалено много за тази привилегия. Сигурно е полудяла. Сигурно е…

Ръката й отново се стрелна нагоре. О, Господи. До нея Макс се разсмя.

— Давай, Флора — каза тихо той. — Просто се довери на инстинктите си.

Хората около тях се обърнаха да погледнат, но звукът на тази дума я накара да се съвземе — инстинктите й вече я бяха предавали.

Макс изглеждаше учуден, дори малко смутен, но тя не почувства нужда да обяснява; беше дошла на себе си.

Наддаващият по телефона отново се бе включил в играта, но този път, когато аукционерът погледна към Флора, тя задържа ръцете си долу (като седеше върху тях) и поклати твърдо глава. Помисли си, че сега вече е ясно, че се оттегля, докато се опитваше да се успокои.

— Лош късмет — промърмори Макс до нея, когато чукчето се спусна надолу и наддаващият по телефона спечели.

— Нищо подобно. Човек трябва да знае кога да се откаже — отговори бързо Флора. — Хубава скулптура, но нямам намерение да се откажа от здравия си разум заради нея.

— По това си личи истинският професионалист — кимна одобрително Макс, но в очите му се четеше въпрос.

Публиката заръкопляска учтиво, докато мъжете с бели ръкавици изнасяха бронзовата статуя. Флора стана от мястото си. Нямаше да остане за картината на Сьора. Нервите й бяха пред скъсване. Искаше просто да се махне оттук, беше сгрешила, като мислеше, че може да се справи.

— Няма ли да останеш за Фошо? — попита изненадано Макс и обърна крака настрани, за да й направи място да мине.

— Не, вече съм го виждала — усмихна се тя. — Късмет с Редон.

— Благодаря ти, да. Наближава голяма годишнина от сватбата и реших, че трябва да направя някакво усилие, преди тя да разбере какъв съм всъщност и да избяга с треньора по тенис.

Флора се разсмя и го потупа по рамото.

— Довиждане, Макс.

— Поздрави баща си.

— Разбира се — отговори тя и тръгна по пътеката към масата в задната част на залата, за да остави табелката си. Хората зяпаха ли я? Не можеше да не си помисли, че по някакъв начин знаят, сякаш необмислената й прибързаност бе издала всичките й тайни от лятото.

— Няма ли да останете? — попита момичето на гардероба, когато взе номерчето й и започна да търси червеното й палто от двойно тъкан кашмир.

— Не. — Думата прозвуча почти като ридание, учудвайки и двете.

Флора даде прекалено голям бакшиш, обърна се на другата страна и тръгна колкото може по-бързо към вратата с отчаяно желание да почувства свеж въздух върху лицето си. Изведнъж почувства, че се задушава, сякаш дробовете й се бяха свили и смалили, стаята беше станала прекалено гореща, миналото прекалено близо.

През вратата видя, че вали дъжд, видя забързани хора, вдигнали чадъри над главите си, и изскочи навън, нетърпелива да усети дъжда, сякаш проблемите бяха мастило, което можеше да се отмие, а той — петно, което можеше да избърше.

Остана най-отгоре на стълбите за момент, чудейки се накъде да тръгне, заслушана в градския шум от клаксони на коли и свистенето на водата, която пръскаше от мокрите гуми. Срещата й с Фреди и Аги беше след час и тя нямаше планове. Кафе може би?

По-скоро водка с тоник. Чувстваше се разтърсена и… Тогава го видя. Той слизаше от една кола — несъмнено тук, за да види на каква цена се е продала скулптурата му. Шофьорът държеше чадър, но той поклати небрежно глава и закопча копчето на сакото си. Изглеждаше добре — различен — в елегантния черен костюм и бяла риза, много далече от хаотичните му, почти разсъблечени дрехи от лен през лятото, онова лято, когато животът и на двамата едва не бе разбит.

С наведена глава, пазейки се от дъжда, той се затича по същите стълби, на които стоеше и тя, приличен на принц сред обикновените хора. Флора се обърна инстинктивно на другата страна, усети полъха на вятър, когато той се втурна покрай нея, улови аромата му — и това беше всичко, спомените нахлуха в главата й, стоварвайки се върху нея със съкрушителна сила.

Защо той трябваше да е човекът, който я караше да се чувства по този начин? Инес й беше казала, че страстта рядко следва правилата, но изминалите няколко седмици бяха най-лошите в живота й, докато се бе опитвала да убеди себе си, че той е просто една средиземноморска буря, която бе нахлула в живота й, беше запратила всичко в стените и след това бе отлетяла; беше се опитвала да се убеди, че след едно малко подреждане животът ще продължи както преди. Но той не бе продължил както преди и тя знаеше, че това никога няма да се случи. Слънцето бе изчезнало от небето й.

Не изчака да чуе тропването на вратата, която се отваря със замах. Спусна се бързо надолу по стълбите и зави зад ъгъла, заслепена от сълзи. Дъждът валеше силно, но нея не я беше грижа, дори не го забелязваше. Добре че валеше и скриваше сълзите й, докато тя се препъваше сред тълпата.

— Почакай!

Неговата ръка, нейната китка. Той я завъртя в танц, който се превръщаше в тяхната тарантела, и очите й веднага се втренчиха в това необикновено лице, което я бе завладяло като магия.

— Флора — изрече задъхано той, от плът и кръв, със слънчев тен и ухание на бергамот, само на няколко сантиметра от нея. Виждаше дъжда в косата му, своето лице в очите му.

— Остави ме на мира, Ксавие! — извика тя и издърпа ядосано ръката си от неговата, привличайки любопитните погледи на бързащите край тях хора.

— Не мога.

— Не ме интересува.

Тя отново тръгна, промушвайки се сред тълпата, отдалечавайки се от него, бягайки от него.

Неговата ръка. Нейната китка. Отново.

— Чуй ме…

— Не. Чух достатъчно.

Тя се опита да измъкне ръката си, но този път той я държеше по-здраво. Не можеше да го изиграе два пъти.

— Виж, сгреших, съгласен съм. Разочаровах те, когато имаше нужда от мен. — Всяка дума сякаш бе облечена в кадифе, гласът му като ласка, в която можеше да се сгуши.

— Но всъщност нямах нужда от теб — отговори хладно тя и видя как думите й го нараняват. — Обвинението беше свалено. Онази жена е обвинена във възпрепятстване на правосъдието. Беше излъгала, точно както ти казах. — Тя погледна в тези тъмни, проблясващи очи, за да види изражението им, когато той разбереше, че я е пожертвал — пожертвал е тях двамата — напразно.

И го видя.

— Трябваше да ти повярвам.

— Прав си по дяволите, трябваше — отговори тя и гневът й се излъчваше от нея като нажежена, бяла топлина. — Но ти ме остави да се изправя пред всичко сама. Ти, който по-добре от всички трябваше да знаеш колко самотно е, когато си заобиколен с лъжи! Само ти можеше да го разбереш, но не го направи. Просто не можа да погледнеш отвъд собствената си болка, собствената си загуба. Никой друг нямаше значение. Не и аз. Аз нямах значение.

Той се взираше в нея, решителен и непоколебим.

— Трябва да разбереш — преживяхме години на травма с Наташа. Това съкруши всички ни. Тя не е единствената жертва, разбираш ли? Майка ми не може да се храни, баща ми не може да спи. Аз нямам свободата да живея живота си така, както искам, където искам, правейки каквото искам. Всички ние живеем живота си през призмата на това от какво се нуждае тя, Флора. Как можех да й обясня какво означаваш за мен и в следващия момент да й разкажа за брат ти? За нея това щеше да е предателство. Нямах избор!

— Така е. И предполагам, че никога няма да имаш.

Флора примигна срещу него, опитвайки се да поддържа гнева си. Разбираше дилемата му, макар и да не можеше да му прости, но нямаше смисъл нито от състрадание, нито от прошка. Нямаше да има извинение, нямаше да има молби, защото това беше суровата истина, която винаги щеше да ги разделя. Фреди бе имал късмет. Той бе успял да получи справедливост навреме, но за Наташа беше прекалено късно. Ксавие беше прав, те бяха живели с раните прекалено дълго и тя беше прекалено наранена, за да може някога да се отдели от него. Флора никога нямаше да може да разчита на Ксавие. Наташа винаги щеше да е на първо място.

— Ти си хванат в капан, Ксавие. Но аз не съм.

Тя се обърна, бърза като светкавица, и се стрелна в тълпата, вдигнала високо ръка, за да спре първото минаващо такси.

— Флора, чакай! — извика той, настигнал я след три секунди, застанал до рамото й. — Ти не разбираш. Затова съм тук. Нещата се промениха. Пресата във Франция — всичко за Десаньо излезе наяве. Наташа даде показания в полицията за това, което й е причинил. Изглежда, ще го съдят. Не разбираш ли? Това я освободи. Най-после може да продължи живота си.

Едно такси беше спряло до бордюра пред нея и Флора, която бе понечила да отвори вратата, спря, усетила как пулсът й се ускорява при тази новина.

Хората бързаха край тях, превърнали вестници в импровизирана защита от дъжда, втурнали се да намерят подслон, и докато гледаше към него, Флора осъзна, че и те двамата сигурно също са прогизнали, въпреки че тя не го усещаше. По-скоро си спомняше последния път, когато бяха стояли в дъжда и когато се чувстваше по същия начин — желаеше го, без да го разбира.

— Наистина се надявам да е така — каза тъжно тя. — Наташа го заслужава. Всички вие го заслужавате.

Тя отвори вратата на таксито, но Ксавие я спря по средата с протегната ръка.

— Къде, по дяволите, отиваш? — извика той. — Не чу ли какво казах току-що? Вече няма причина да не сме заедно.

— Всичко свърши, Ксавие — поклати глава Флора. — Не мога да бъда с човек, на когото нямам доверие — а аз не мога да ти вярвам, че няма отново да ме отхвърлиш. Съжалявам, но каквото и да мислиш, че има между нас, то не е достатъчно.

— То е всичко! — извика през дъжда той. — Знаеш ли как те намерих току-що? Усетих аромата на косата ти! В този град, с всички тези хора, в проливния дъжд, аз усетих твоя аромат. Обърнах се и те видях да тичаш в обратната посока, въпреки че им бях казал да те задържат, докато дойда.

Шофьорът на таксито подаде глава през прозореца.

— Виж, момиче, качваш ли се или не? — попита той.

Преди Флора да успее да отговори, Ксавие извади бързо двадесет паунда от джоба си и му каза да тръгва.

Флора се втренчи в него с отворена уста. Той сви рамене и на устните му заигра усмивка.

— Какво? Готов съм да платя каквото и да е, ако мисля, че това ще те върне при мен. Двадесет паунда? Тридесет? Няма граница.

Тя почти се засмя, но не съвсем. Да се засмее означаваше да го допусне до себе си, а тя не искаше — не можеше отново да направи това. Уморена от битката, Флора отпусна рамене.

— Не разбираш ли, Ксавие? Ние не носим нищо добро един на друг. Ние сме само една ужасна бъркотия от желание и несигурност. Аз не мога да живея така. С теб не знам кое е горе и кое е долу.

Той направи крачка към нея.

— Това е добре. Когато човек се влюби, животът му трябва да се обърне с главата надолу.

— Да се в… влюби? — заекна тя. — Да не си се побъркал напълно? Как изобщо можеш да използваш тази дума? Това е вторият най-дълъг разговор, който сме имали!

— И какво от това? Ти ме спечели още с „Върви по дяволите“.

Този път тя се засмя въпреки нежеланието си и видя как изражението му омекна, когато чу смеха й.

Това му вдъхна смелост и Ксавие направи още една крачка към нея, вече застанал толкова близо, че пръстите на краката им почти се докосваха.

— Всъщност беше преди това. Влюбих се в теб в секундата, когато влязох и те видях да се бориш с щрауса. — Той замълча за секунда и в очите му светнаха игриви пламъчета, които накараха сърцето й да прескочи един удар. — Откъде знаеше, че това е една от фантазиите ми?

Флора се засмя отново, объркана от хумора му в такъв момент, но спря много бързо, когато пръстите му отметнаха косата от лицето й. Опита се да го разгадае, да му се противопостави, знаейки, че няма да успее да направи нито едно от двете.

— Казва се Гърти.

— Гърти? Щраусът?

Тя кимна, като й се искаше той да не ухае така прекрасно, искаше й се очите му да не горяха така — желание и смях, и дързост, и смелост се завихряха в тях в опияняваща смесица, която затрудняваше дишането й.

Ксавие стисна ръката й по-силно.

— Господи, това също беше във фантазията ми — промърмори той и я накара да се усмихне още веднъж.

— Нещо друго в тази фантазия, за което трябва да знам?

В очите му избухна експлозия.

— Ами, ако искаш да се придържаш към оригиналната версия, там си гола. — Той сви рамене.

— Така ли? — засмя се Флора, ядосана, че се смее, безсилна срещу чара му.

— Да. — Той отново сви рамене. — Ти, аз… Гърти.

Усмивката й избледня, докато се взираше в него и се чудеше как този загадъчен мъж бе успял да промени толкова много, правейки толкова малко.

— Ние не се познаваме, Ксавие.

Почувства връхчетата на пръстите му да се притискат към нейните.

— Напротив, познаваме се. В душите си се познаваме. И двамата го знаем от самото начало. Останалото са просто подробности.

— Наричаш това да познаваш живота на някого подробности?

— Да. Единственото, което има значение, е целувката. Целувката разкрива сърцето — каза тихо той и погали леко с палец долната й устна, предизвиквайки потрепване в стомаха й.

Всичко беше приключило. Кого се опитваше да заблуждава? Главата й не вярваше на нито една дума, която той казваше, но за първи път в живота й това, изглежда, нямаше значение, сърцето й не искаше нищо друго. Щеше да го приеме какъвто и да е.

— Тогава по-добре да ме целунеш и да ми разкриеш твоето. Погледът му се насочи към устните й и тя усети как я обзема желание.

— … Не.

— Не?

Той се усмихна лукаво, отстъпи назад и я хвана за ръката.

— Първо ще говорим.

— О, сега искаш да говорим? — възрази Флора, докато той я водеше нагоре по улицата, протегнал ръка, за да извика шофьора си, когото тя вече можеше да види, паркирал на дискретно разстояние от тях. — Не мога да повярвам! Ти си непоправим. Винаги ли ще е така?

Той спря и я взе в прегръдките си и пръстите му избутваха нагоре косата й, докато тя се взираше в него, вдигнала мокро от дъжда лице: останала без дъх, дезориентирана, негова.

— Да — прошепна той. — Винаги ще е така.