Карън Суон
Парижка тайна (26)

Двадесет и пета глава

Луната все още беше на небето, когато Флора влезе в стаята за цветята, където дълги сенки се протягаха на пода, а от стените се разливаше буря от цветове, приглушени и смекчени на бледата светлина. Тя запали лампата, отвори лаптопа и изпрати имейл:

Ангъс, съжалявам, но не мога да продължа да работя по този проект. Нещата са много трудни със семейството. Летя за Лондон тази вечер. Ще те разбера, ако решиш да ме уволниш. Поздрави, Флора.

Гледаше как имейлът заминава, осъзнавайки, че само при мисълта да се освободи от тази позлатена клетка и това някога видно семейство, от плещите й се вдига голяма тежест.

Стана и си направи кафе, а шумът от завиращия чайник беше по-силен на фона на тишината в къщата. Стисна с две ръце димящата чаша — нямаше никакво намерение да го пие, но не можеше да спре да трепери, седнала на стълбите пред френските прозорци — и отново се загледа към градината. Зората беше само на миг разстояние и на хоризонта бе започнал да се процежда първият лъч светлина като завеса на сцената, която всеки момент ще се вдигне.

Само че актьорите вече наистина бяха напуснали театъра.

След няколко часа Ксавие щеше да е в Париж, а тя щеше да си е у дома в Лондон и тази нощ с нейните изтънчени удоволствия и пареща болка щеше да е само една грешка, нещо, което щеше скоро да забрави, точно както правеше винаги. Какво й повтаряше непрекъснато Фреди? Беше като с тефлоново покритие. Нищо и никой не полепваше по нея!

Флора притисна отново ръце към очите си, спирайки сълзите, които падаха тихо и непрестанно като сняг, откакто той си бе тръгнал. Бяха минали три часа и четиридесет и две минути, но скоро щеше да се почувства по-добре, знаеше го. Гневът й вече започваше да се уталожва и притъпява. Сърцето й не беше разбито, нямаше смисъл да прави трагедии. Трябваше просто да погледне фактите — почти не познаваше този мъж, не и истински. Това, че бяха споделили няколко мрачни тайни, не ги правеше сродни души; това, че споделеното беше на сериозна тема, не го правеше по-значимо от безбройните миниатюрни, най-обикновени детайли, които определят живота на хората, онези, които наистина трябва да знаеш, за да познаваш един човек истински — като например как пие кафето си или къде купува чорапите си, името на най-добрия му приятел и на първия му домашен любимец.

Не. Сърцето й не беше разбито. Човек не може да разбие сърцето ти, ако първо не го сложиш в ръцете му, а тя не беше направила това. Онова, което бе смятала за първична връзка между двамата, не беше нищо повече от вълнуваща игра на предизвикателство. Кой ще отклони поглед пръв? Кой ще побегне?

Тя остави чашата и легна на пода, свивайки се стегнато като раковина. Не. Сърцето й не беше разбито. Тя беше Флора Сайкс, на двадесет и седем години. И никога не се беше влюбвала.

 

 

Събуди я плясък в басейна и тя се раздвижи с пъшкане, отначало, без да разбира защо беше заспала на прага на вратата, която гледаше към градината. Докато е спяла, сигурно беше духал хладен бриз, защото усети врата си схванат, когато вдигна глава, опитвайки се да види кой е в басейна, като в същото време инстинктивно се опитваше да се скрие от погледа му. Дали беше Ксавие? Примигна няколко пъти в опит да се фокусира, но знаеше, че той няма да е толкова глупав, че да плува на няколко метра от вратата й, след като последните му думи към нея бяха, че не иска да я вижда.

Тогава Наташа? Тази възможност не я ужасяваше както по-рано. Вече не. Не изпитваше нищо друго, освен състрадание и нежност към момичето, след като беше разбрала причината за цялата грозота на постъпките й — но как можеше някога да изрази това? Флора смяташе, че Наташа ще приеме откровенията на брат си за недискретност, за предателство.

Когато несигурно се изправи и седна, за своя изненада Флора видя Жак да плува нагоре и надолу в басейна, оставяйки все по-дълбоки и по-дълбоки бразди във водата, почти така целеустремен, както и синът му.

Ръката й докосна студената чаша кафе на пода до нея, беше невероятно, че не я бе блъснала в съня си, и осъзна, че сигурно не беше помръднала. Усещайки тялото си схванато и болезнено, Флора стана бавно и отнесе чашата до мивката, изплакна я и я остави да съхне върху една кърпа за чинии на плота, а след това наплиска лицето си с вода. Очите й — беше благодарна, че поне бе спряла да плаче — бяха подпухнали и подути, а когато примигваше и клепачите й се допираха един до друг, усещаше, че са дебели и натежали.

Огледа се из стаята — все още имаше да се върши толкова много работа, историите на картините в колекцията все така неизвестни, както бяха и преди месец, но тя вече нямаше да ги узнае. Беше приключила тук. Миналото на семейство Вермей вече не беше нейна работа, както и бъдещето им.

Зад заключената врата на къщата чу раздвижване в коридора и разбра, че семейството се е събудило, или поне някои от тях. Затвори отново очи, изпълнена с отчаяние при мисълта, че трябва да отиде и да им каже, че си тръгва, но не можеше да избегне това. Въпреки че докато работеше тук, правеше всичко възможно да избягва срещите с Магда, Наташа или Ксавие, Лилиан и Жак заслужаваха да им каже лично, че напуска. А ако видеше Наташа, знаеше, че сега ще може да остави острите й думи да се плъзнат покрай нея: ще позволи на момичето да се държи враждебно, ще я остави да е права, въпреки че греши. Тя заслужаваше поне това.

Притеснена, Флора отключи вратата и излезе в коридора. Френските прозорци към градината бяха отворени и бризът галеше цветята, които се разливаха от големите вази. Стъпките й бяха тихи и когато влезе в кухнята, Флора осъзна, че все още е боса и все още е гола под широката рокля, която бе навлякла през главата си, преди да се втурне през моравата посред нощ, за да изпрати онзи имейл и да сложи началото на бягството си.

Ръцете й полетяха към косата, приглаждайки я бързо, но беше закъсняла — те бяха вътре. Поне Ксавие и Наташа бяха, а Женевив стоеше до печката и изсипваше тесто за палачинки в един тиган.

Наташа седеше, качила крака на стола до нея, така че голите й колене се подаваха над масата, пред нея стоеше купа с неизядени плодове, а тя апатично плъзгаше пръсти по айпада си.

Ксавие седеше до нея и гледаше втренчено в масата, прострял едната си ръка върху нея, сякаш е счупена, а пръстите му леко потупваха дръжката на чаша еспресо — късо, черно, силно — и Флора предположи, че това е още една подробност, която може да добави към списъка с неща, които знаеше за него. Макар вече да беше безсмислено.

Превръзките на ръцете му бяха зацапани и разхлабени от ваната им заедно, миниатюрни петънца кръв се бяха просмукали през тях, напомняйки за раните му, доказателство за предаността към сестра му. Косата му беше разрошена като тази на Флора, а кръговете около очите му бяха толкова тъмни, че сякаш беше получил няколко юмручни удара. Ами, по дяволите, иска ми се да беше така — помисли ядосано Флора. След всичко, което бе казал и направил предишната вечер, заслужаваше точно това!

Тя се загледа в него за момент, усещайки онова познато желание и объркване, което чувстваше винаги, когато го видеше. Каква глупачка е била да си мисли, че сексът — дори и така добър като техния — я беше направил по-близка с него, отколкото другите му жени. Сама беше виновна за всичко, той я бе предупредил, че не е ангел. Тя си беше позволила да мисли, че е различна от останалите и че той е по-добър човек, отколкото се преструваше, че е, но не бяха, нито един от двамата. Бяха напълно и абсолютно обикновени.

— О, Mamʼselle Флора! — изрече изненадано Женевив, когато се обърна и я забеляза, застанала като замръзнала на прага. След това се намръщи. — Добре ли сте?

— А… — Флора почувства, че я обзема паника, когато и Ксавие, и Наташа вдигнаха очи, като Ксавие видимо подскочи, виждайки я. Тя си спомни последните му думи към нея и без да иска, направи крачка назад, наполовина вътре, наполовина извън кухнята, сякаш се опитваше да се подчини. — Просто търся…

Но не успя да довърши. В следващия момент Наташа прелетя през кухнята и обви здраво ръце около шията й.

— Благодаря ти — започна да повтаря тя отново и отново.

Флора стоеше с широко отворена уста, погледът й застинал върху Ксавие, сякаш закован там. Видя отвращението в очите му от — според него — нейното двуличие, нейното предателство.

— Моля те, не съм направила нищо — каза тихо Флора, когато Наташа я пусна.

— Не е вярно. Знаеш ли колко хора не обърнаха внимание на това, което ставаше? Престориха се, че не забелязват. Видях ги — обърнаха се на другата страна.

Флора я погледна ужасено. Не знаеше какво да каже, как можеше да каже каквото и да било, без да разкрие, че знае цялата истина.

— Тогава трябва да се засрамят — прошепна тя, когато Наташа я прегърна отново, и обви крехките рамене на момичето.

— Сгрешила съм за теб — каза Наташа със сълзи в очите, когато двете се отдръпнаха една от друга. — Държах се ужасно. Ще ми простиш ли?

— Няма какво да прощавам.

Наташа се усмихна и за момент Флора беше учудена от внезапното детско изражение на лицето й, умореният от света скептицизъм, който бе обичайното й изражение, заменен от почти привлекателна невинност. Това ли беше момичето, което е можела да бъде? Беше ли тя сега това, в което Фреди скоро щеше да се превърне?

— Яла ли си? Ще закусиш ли с нас?

Наташа я хвана за ръката и се опита да я издърпа към масата, но абсолютно нищо не можеше да накара Флора да направи крачка по-близо до Ксавие.

— Всъщност търсех родителите ви. Мисля, че баща ви плува, но… майка ви тук ли е? Боя се, че има нещо спешно.

Усети как при тези думи очите на Ксавие се спряха върху нея въпросително.

— Разбира се. Мисля, че е в библиотеката.

— Добре, чудесно. Б-благодаря.

Флора се обърна да си върви.

— Хей, слушай, няма да е лошо да отидем да пазаруваме заедно някой път. Може би. — Несигурната нотка в гласа й превърна изречението във въпрос и зад безгрижните маниери Флора видя страха от отхвърлянето в очите й. — Какво ще кажеш за утре?

Флора отвори уста да отговори, колебаейки се, защото щеше да се наложи да разкрие плановете си тук, пред него.

— Аз… с удоволствие бих дошла, Наташа, наистина бих дошла. Но се боя, че няма да съм тук.

Погледът на Ксавие се насочи към нея.

— Заминаваш ли? — Наташа изглеждаше учудена.

Флора кимна, приковала поглед в пода.

— Боя се, че е така.

— В Париж ли се връщаш?

— Лондон.

— А кой ще довърши работата тук? Мислех, че има още месеци, преди да свършиш. Баба толкова се оплакваше, че няма да може да използва стаята за цветята седмици наред, нали, Ксав?

Наташа погледна към брат си, но той се взираше в кафето си.

— От агенцията решиха да изпратят експерт по изследване на историята вместо мен. Това не е в областта на моята компетенция.

— Много жалко — каза Наташа и стисна ръката й. — Мама и тате са луди по теб. Знам, че искат да работиш само ти.

— За тях е по-добре така. — Флора прехапа устна, спирайки думите, когато усети, че нов поток сълзи заплашва да се излее. Долната й устна затрепери, но тя нямаше да си позволи да плаче пред него. Просто нямаше. — Ще видя дали мога да открия майка ви.

Издърпа бързо ръката си и тръгна, препъвайки се, към коридора, а сърцето й биеше като лудо при вида на Ксавие толкова далече от нея, по-далече от всякога. Вече в коридора, Флора се скри до една врата и притисна ръце към очите си, когато сълзите започнаха отново да текат и снощното ново чувство на празнота внезапно се отвори в нея като огромна дупка, която заплашваше да я издърпа надолу, да я погълне, да я смаже.

Но всичко е наред — казваше си тя. Сърцето й не е разбито. Всичко ще мине. Тя е добре.

Въпреки това минаха няколко минути, преди да тръгне, няколко минути, преди дишането й да се успокои достатъчно, за да опита да говори. Няколко минути, преди да се почувства достатъчно силна да отиде в библиотеката.

Вратата беше открехната, но въпреки това тя почука. Изчака. Нищо. Почука още веднъж, този път малко по-силно. Отново нищо.

— Ехо? Лилиан? — изрече тихо Флора.

Когато отново не получи отговор, тя надникна през отворената врата. В сравнение с потока от слънчеви лъчи, огряващи мраморния под в коридора, стаята беше тъмна. За разлика от източната част на къщата — тази част, в която бяха кухнята, стаята за цветята и още няколко други, стаите от южната страна все още бяха в сянка, а тук на високите прозорци, наполовина пуснати, висяха ленени пердета в тревистозелено.

Флора влезе и се огледа удивено. Книги, книги навсякъде.

За разлика от по-традиционните мебели в тъмен махагон или череша, които бе очаквала да види, дървото в стаята беше бяло — всички стълби, перила и рафтове, които покриваха високите четири метра стени. В средата на стаята имаше няколко стола и голяма кръгла маса, а върху нея още една ваза, пълна със зеленикави хортензии и бели божури. Магда наистина се нуждае от своята стая за цветята — помисли си Флора. Няколко от рафтовете на лявата стена бяха подредени около една ниша, в която бе сложен тапициран с лен в цвета на слонова кост диван.

— Лилиан? — изрече отново тя и се завъртя на място, оглеждайки пътеките на горното ниво. Но беше сама в стаята.

Тъкмо щеше да излезе, когато погледът й попадна върху една картонена кутия до дивана. Отстрани с черен маркер пишеше Виена/Париж, а самата кутия беше леко отворена и ножът за отваряне на писма все още беше върху отворения капак. Отвътре надничаше оранжев велурен албум, оставен на една страна. Флора отиде до кутията и го взе. Дали беше това, което мислеше, че е? Спомни си как Лилиан й беше казала, че нямат стари семейни снимки отпреди войната: нито сватбени снимки, нито снимки на бащата на Жак. Но това просто са били лъжите на Магда, която се е опитвала да скрие срамното им минало. Само преди няколко дни Жак бе стоял в стаята за цветята и й бе доверил горчиво-сладката си надежда, че най-после ще може да види снимка на своя баща.

Ръбовете на албума бяха зацапани, а подвързията лъскава от употреба. Когато го отвори бързо, Флора видя, че е пълен със стари черно-бели, леко пожълтели снимки. Първата беше сватбена снимка — булката със сатенена рокля с дълги ръкави, която не й отиваше много, и увиснал, дълъг до земята воал, държеше в ръцете си екстравагантен букет от тъмни цветя, чиито стъбла стигаха някъде около коленете й. Младоженецът бе облечен в елегантен тъмен костюм и с вратовръзка, обувките му толкова лъснати, че светеха. Двамата бяха наклонили глави един към друг; нито един от тях не беше висок и изглеждаха на средна възраст, въпреки че Флора знаеше, че това изобщо не е вярно, защото младоженката очевидно беше Магда, чиито черни като стафиди очи не се бяха променили, въпреки че тук грееха с любов, а не с омраза.

Флора се отпусна на ръба на дивана и сложи албума на коленете си, за да го разгледа по-внимателно. Значи това беше Франц фон Ташелт. Втренчи се в лицето на мъжа, търсейки следи от чудовището: косата му беше гъста — необикновено гъста — и много тъмна, но вече прошарена на слепоочието. Носът му беше това, което майка й би нарекла „силен“ и ако трябваше да бъде нелюбезна, той имаше не особено изявена брадичка.

Загледа се по-внимателно. Във вида и стойката му нямаше нищо, което да показва алчността му и грубото му незачитане на хората. Може би силният блясък на обувките му издаваше амбициозност? Може би това, което виждаше в очите му, не беше любов към Магда, чиито ръце бе взел в своите, а любов към парите, към властта? Или просто беше един обикновен човек, който изглеждаше горд и щастлив в сватбения си ден.

Флора въздъхна, вече без да разбира нищо, инстинктите й бяха отишли по дяволите, когато си спомни съвсем ясно думите на Ксавие: Чудовищата са майстори на измамата.

Погледна отново корицата. На оранжевата велурена подвързия с релефни букви беше изписано „Виена и Париж“. Обърна страницата след сватбената снимка. На следващата Магда седеше на одеяло за пикник, присвила очи към фотоапарата, засенчвайки очите си с ръка, а до коленете й стоеше малка кошничка. Миниатюрно петънце отстрани на снимката показваше, че фотографът (Франц?) е оставил пръста си върху отвора на обектива. На съседната снимка двамата се бяха облегнали на една стена, с развети от вятъра коси, облечени с плетени на ръка пуловери.

Обърна страницата: Магда седнала в малка спортна кола — Фреди щеше веднага да познае каква е, беше специалист по колите — косата й, покрита с копринен шал. Следващата беше в замък или шато, Магда облечена с палто, облегната на крепостна стена, древна гора в далечината. На всички снимки тя изглеждаше някак недоволна, съвсем леко намръщена, с някакво разочарование в усмивката.

Флора продължи да разгръща страниците. Магда, седнала пред едно кафене с две жени — Флора се вгледа по-внимателно и забеляза прилика между Магда и една от жените. Сестра й? Другата жена също привлече вниманието й, въпреки че не можеше да разбере защо; не мислеше, че я е виждала по-рано.

Снимка на Франц, застанал пред магазин с още един мъж, скръстил ръце на гърба си, изпъчил гордо гърди. Флора забеляза долната половина на буквите, оградени с овал, едва видими в горната част на снимката. Ако не знаеше какво да търси, нямаше да може да ги разчете, но тя знаеше; беше виждала надписа върху старите стикери на гърба на картините и на счетоводните книги в Сен-Пол — „Блумка фон Ташелт“, галерията, която Фон Ташелт бе ръководил във Виена преди Аншлуса, което означаваше, че снимката е направена между 1934 и 1938 година. Беше ли другият мъж на снимката Блумка?

Запрелиства страниците по-бързо, забелязвайки как започват да се променят — Франц натежал, страните му по-закръглени, килограмите, придали сила на чертите му. Нещо в поведението му също се бе променило, брадичката му беше вирната нагоре, очите му гледаха втренчено фотоапарата с нещо, което може и да не беше превъзходство, но подобно на него. Гордост ли беше? Вече вкусил успеха? Силата му отиваше.

Костюмите със сигурност му стояха по-добре, обувките блестяха по-ярко, косата на Магда беше модерно подстригана, започваше да носи ефектни бижута. Флора спря към края на албума на една снимка, на която Франц и Магда бяха на официално събитие. Стояха на стъпалата на великолепна сграда — може би опера? — Франц с фрак и шапка, Магда със светла сатенена рокля с плисета, лисича кожа на раменете и перо в косата.

Нямаше съмнение, че се бяха издигнали, но и при двамата езикът на тялото също се беше променил. Магда бе доминирала в първите снимки със светналите си очи и пасивноагресивната си възбуда, а сега Франц я засенчваше — смееше се на снимките, ръцете му по-често небрежно пъхнати в джобовете, отколкото хванали ръката на жена му. Двамата стояха заедно, но разделени.

Флора се втренчи в него, опитвайки се сега вече да види чудовището. Франц се издигаше, печелеше пари, постигаше успехи. Но в най-лошия случай това го правеше суетен и егоистичен човек.

И тогава обърна страницата и го видя: възможно най-яркото доказателство за това на какво беше способен. Седяха в официална гостна стая заедно с друга двойка и Флора разпозна втората жена от кафенето.

Ясно беше, че са много добри приятели, с еднакъв начин на живот — и четиримата бяха с вечерно облекло, с чаши за уиски в ръце, върху масите се виждаха лампи „Тифани“ в ярки цветове, диваните бяха покрити с копринени шалове. Магда гледаше право във фотоапарата, някак отделена от останалите, но Франц беше в центъра, сложил едната си ръка на рамото на другия мъж, двамата застанали зад седналите си съпруги, другата жена беше наполовина обърната към Франц и се смееше на нещо, което той сигурно е казал.

Което правеше предателството му още по-голямо, чудовищността му така ясна, както ако стоеше там с две глави. Флора не можеше да откъсне очи от картините на стената зад тях — картината на Реноар и онзи портрет; дори и на черно-бялата снимка можеше да разпознае богатите тонове на синьо-зелената рокля, както и рубина, капка кръв на пръста на жената.

Изведнъж разбра защо жената й се струваше позната. Беше я виждала и преди, на друга снимка, която все още се пазеше във Виена, и на един портрет, който бе намерен в Париж. Дори знаеше името й — Наталия Шпигел. И съпругът й, чието име Ноа й бе казал, че е Юлс. Били са приятели!

Тя се вгледа в лицата им, всички се забавляваха, пълни с живот и във весело настроение, все още, без да подозират за ужаса, който ще ги сполети, без да подозират, че близостта е измама, приятелството илюзия. Че само картините, тоест парите имат значение.

Флора се втренчи във Франц, който пиеше уискито на приятеля си и без съмнение флиртуваше с жена му, в човека, който един ден щеше да ги предаде на нацистите и да прибере комисионата си. Предателят сред тях.

Зачуди се кога са разбрали, че ги е предал? Когато са подписали договора, който е сложил пред тях? Когато са отворили вратата на войниците от СС? Докато са ги наблъсквали във влака, все още мислейки, че отиват към границата? Или може би никога не са разбрали неговата роля във всичко това. Може би той се е измъкнал и те са посрещнали смъртта си, мислейки го за добрия приятел, какъвто винаги е бил. Дали тази мисъл ги е крепяла? Репутацията е всичко за хората на властта, нали така? Нали и нацистите — дори самите Хитлер и Гьоринг — дори и когато са ограбвали най-ценните културни съкровища на Европа, са се опитвали да се представят пред света като естети, а не като крадци? Изкуството е било единствената валута с някаква стойност за тях. Искали са да бъдат запомнени като хора с вкус, изключително цивилизовани. Расата на господарите.

Тази мисъл я накара да спре. Репутацията е наследство…

Хрумна й една идея. Намери номера в телефона си и го набра.

— Аз съм — каза бързо тя, преди той да успее да отговори. — Ако изобщо означавам нещо за теб, ще направиш точно каквото те помоля.