Карън Суон
Парижка тайна (15)

Четиринадесета глава

— Имаме голям проблем.

Флора крачеше из миниатюрния офис, след като бе чакала цял ден Ню Йорк да се събуди, а след това — заради голфа с клиенти в Мейдстън, Източен Хамптън — Ангъс да успее да намери интернет връзка. Беше неделя, но тя бе дошла направо от летището и навън вече се стъмваше. Чувстваше, че почти изпада в истерия при мисълта за душ, храна и сън, а бонбоненорозовият пуловер за голф на Ангъс не й помагаше с нищо.

— Слушам те.

Ангъс запази безизразното си изражение. Казваше това винаги, когато мислеше „Плашиш ме“. Флора си пое дълбоко въздух.

— Нали знаеш портрета, който намерих в апартамента на долния етаж?

Последва мълчание.

— Онзи без име и без подпис, следователно без никаква стойност? — попита след малко Ангъс, отпускайки се видимо, защото не ставаше въпрос за картината на Реноар.

— Същият.

— Какво за него? — повдигна вежда той.

— Имам името на художника и заглавие за него.

Ангъс изглеждаше объркан и Флора видя, че се опитва да разбере защо му казва това, след като бе отишла да проучи картината на Реноар.

— Ъм… Добре. И какво?

— Не. Въпросът, който трябва да ми зададеш, е как? Как съм научила всичко това?

— Добре, Флора, как научи всичко това?

— Ноа Хаас ми го каза… Жената на портрета е неговата пралеля.

Последва мълчание.

— Шегуваш ли се?

Флора поклати глава.

— Е, това е едно голямо съвпадение, по дяволите! — възкликна той.

Тя отново си пое дълбоко въздух.

— Да и не.

— Какво искаш да кажеш? — погледна я с подозрение Ангъс.

— Голямо съвпадение е, че се озовах в апартамента на праплеменника на жената, чийто портрет в момента сме изпратили на склад в Париж. Но не е чак такова съвпадение, когато човек разбере, че е бил продаден на определен агент през 1943 година.

Лицето на Ангъс моментално посърна.

— О, Господи, не ми казвай…

— Франц фон Ташелт. Да, боя се, че е така — довърши вместо него тя.

— По дяволите! — изруга той, стана от стола си и също започна да се разхожда. За кратко изчезна от полезрението й, но тя остана неподвижна, сигурна, че скоро ще се появи. — Значи вече имаме две картини в апартамента на семейство Вермей, които са били продадени на Фон Ташелт?

— Две, за които знаем, но може да има и още. Когато започнем да проучваме и другите картини, може да попаднем на същото нещо. Господи, цялата доставка може да е била купена от него! Сделка на едро, лесно и приятно по средата на войната.

Ангъс мълча дълго време и Флора знаеше, че се притеснява за това, че ще изгуби тлъстата комисиона, която би получил, ако доведат до успешна продажба картините — но ако това бе историята на предметите в апартамента, семейство Вермей не биха предложили нищо на аукционна къща.

— По дяволите. — Той прокара пръсти през косата си, дърпайки толкова силно корените, че за момент сякаш си бе направил пластична операция.

Но Флора не се разсмя при тази комична гледка. Чувстваше се празна отвътре. Миналата нощ — всичко, случило се в нея — сега й се струваше като лош сън. Не познаваше човека, в който се бе превърнала там — неискрена, безразсъдна, озлобена, манипулативна. Тя не беше такава. Какво ставаше с нея?

— Хаас знае ли, че е при нас? Портретът, искам да кажа?

— Не, разбира се, че не — поклати глава Флора.

— Добре. Последното нещо, което искаме, е да предяви някакви претенции към него.

— Има копие от разписката, която показва, че семейството му го е продало на Фон Ташелт. Освен това цената е доста добра, така че ще му е трудно да твърди, че нещата не са законни. Но наистина иска да го откупи. Отдавна се опитва да го открие, но очевидно следата спира до Фон Ташелт.

— Господи, трябва да разберем защо картините на този нацист са в апартамента на клиентите ни.

— Мисля, че по очевидни причини — каза тихо Флора. — Защото са ги купили от него. Той е бил техен агент.

— Не, няма да приема това, докато не намерим документи, които го потвърждават — изрече упорито Ангъс. Помисли малко. — Все още има реален шанс Фон Ташелт да е продал реквизираните картини на трета страна, която след това може да е продала всичко на едро на семейство Вермей.

Флора примигна към него. Продажба на едро неведнъж, а два пъти в рамките на една година? В най-добрия случай хипотезата му беше малко вероятна.

— Шансът е минимален, Ангъс. Мисля, че трябва да се подготвим за най-лошото — че в крайна сметка семейството са купили директно от него и са спечелили от Третия райх. — Тя сви рамене. — Хей, може би затова бащата на Жак е заключил апартамента. Може би е бил добре обмислен план. Покрий се, остави нещата да утихнат…

— Дявол да го вземе, дори не споменавай това, Флора. — Ангъс затвори очи, сякаш изпитваше болка. — Не разбираш потенциалната сериозност, на случая. Семейство Вермей са евреи. Ако това стигне до пресата, социалните последствия за тях може да са огромни. Миналата година стояха зад президента в деня в памет на загиналите във войните. Не мога… Дори не мога да си представя как ще им съобщим тази новина.

Флора замълча и огледа безпомощно миниатюрния офис. Вечер стаята изглеждаше още по-малка, сякаш тъмнината навън притискаше стените и свиваше пространството. Нямаше и пердета или щори, които да я скрият, и Флора се чувстваше като изложена на показ под тази бяла светлина, сякаш офисът й на първия етаж се бе превърнал в сцена.

— Трябва да видим какво пише в счетоводните книги на Фон Ташелт — няма значение дали е разписка, документ за прехвърляне на собственост, каквото и да било. Нужна ни е последната брънка от веригата, за да осигурим малко пространство между него и тях. Всичко отново се връща към това — каза най-после Ангъс. — Кажи ми, че имаш новини от галерията в Сен-Пол.

— Все още не. Ще ги потърся пак.

— Каза това и преди да заминеш за Виена.

— Да, и веднага заминах за Виена! — отговори раздразнено Флора. — А след това дойдох направо тук. Работила съм през цялото време, Ангъс. Не се мотая! И трябва ли да ти напомням, че е неделя, предполагаемо ден за почивка? Те няма да работят, въпреки че аз работя!

— Така е, права си. Съжалявам. Съжалявам. — Той зарови отново ръце в косата си. — Просто това започва да ме притеснява. Нямаме никакъв напредък. Дори все повече задълбаваме в проблеми.

Флора не отговори. Ангъс беше прав. Не напредваха. Вместо да разграничат клиентите си от едно от най-опозорените имена в историята на изкуството, те само намираха още повече връзки между тях. Ако продължаваха така, щяха да разкрият истинска конспирация между двете страни.

— Ами, страхувам се, че това не е всичко — въздъхна тежко тя. По-добре беше той да научи и останалото. — Има и още нещо. Вечерта, преди да отида във Виена, открих, че някои снимки на апартамента на семейство Вермей са качени в интернет.

— Какво искаш да кажеш? Как? — Гласът му се повиши с няколко октави. — Боже Господи, да не са ни хакнали?

— Не, изобщо не са нашите снимки, това е проблемът. Качени са на сайта на някакви „градски изследователи“ — тя направи знаци за кавички с пръсти във въздуха — и преди да попиташ, това е някакво алтернативно движение. Хората обикалят наоколо, разглеждат изоставени сгради и качват снимките им на сайтовете си.

— И кой е качил тези?

— Не знам — сви рамене Флора. — Всички са анонимни, иначе ще ги арестуват за незаконно влизане.

— О, Господи! — Той разтри лицето си с ръце. — Казваш ми, че има снимки на цялата колекция, която може да се види от всеки?

— Не — поправи го бързо тя. — Не, снимките не са от осми, а от шести апартамент.

— Празния? — Ангъс веднага се оживи. — Е, тогава всичко е наред! Там нямаше нищо интересно.

— Освен портрета! Това ти казвам — Ноа Хаас може да ги види.

Ангъс замълча.

— Е, има вероятност, разбира се, но не е същото бедствие като да изтече информация за съкровищата на горния етаж. Можеш ли да си представиш хората да разберат за това? От пресата веднага ще се нахвърлят върху тях. Ще се повтори случаят от Мюнхен — по дяволите, как му беше името?

— Корнелиус Гърлит — каза тихо тя.

— Да, той. Отново ще стане като с него — и даже още по-зле! Семейство Вермей заемат важно положение в обществото. Не, не, всичко е наред, това е просто една картина върху легло в празен апартамент. Защо някой ще се интересува от нея? Да оставим тези изследователи да се позабавляват. Имаме по-важни задачи.

Флора загриза нокътя си.

— Недей да се притесняваш толкова, Флора. Всичко е наред — засмя се той.

Но тя не можеше да не се притеснява.

— Просто съм… неспокойна — каза Флора, опитвайки се да намери правилните думи. — Колкото повече мисля, толкова повече ми се струва, че Травер ме излъга за това кой апартамент е бил открит. Каза, че е бил осми, но ти беше там с мен, Ангъс, ясно беше, че никой не е влизал там преди нас. И после цялата тази история с погрешните ключове, които бяха дадени на Наташа — отново от по-нисш служител от фирмата, който не знае как стоят нещата.

— Какво искаш да кажеш?

— Мисля, че семейството не е трябвало да знае за апартамента на долния етаж. Мисля, че Травер нарочно им е дал погрешния ключ, този от осми апартамент, за да им попречи да узнаят за него.

— Но защо? Долу няма нищо, освен картината на леглото. Защо да го пазят в тайна от тях?

— Знам — потрепери Флора и поклати глава. — И аз не разбирам. Но просто знам, че нещо не е наред. Има прекалено много неща, които не са… както трябва.

— А мислиш ли, че и Елвис също е жив? И че Мерилин е била убита? — пошегува се той и разпери широко ръце, разтягайки ромбоидите на пуловера си. — Изобщо не бих си помислил, че си от хората, които се увличат от конспиративни теории, Флора — изрече той. — Виж, ти самата каза, че от чекмеджетата в осми апартамент са изчезнали документи. Това означава, че там е имало някой друг, освен нас. Означава, че е имало две групи от проникнали с взлом — изследователите на долния етаж и другите на горния. Знам, че е лош късмет, но нека погледнем нещата от добрата им страна — имаме дяволски късмет, че не са отмъкнали картините!

Тя издиша шумно, чувствайки се като куче, което гони собствената си опашка.

— Може би си прав.

— Знам, че съм прав. Слушай, при теб е късно, а ти изглеждаш сякаш не си спала от дни. Прибери се, почини си и дори и нищо друго да не направиш утре, свържи се с проклетата галерия в Сен-Пол. Ако трябва, отиди там и нахлуй в проклетите архиви. Чакахме достатъчно дълго. Отговорите, които търсим, са в техните документи, сигурен съм. Нещата не са толкова сложни, колкото ги изкарваме.

Ние? Или тя? Той на нея ли прехвърляше вината? Ангъс видя тревогата й и отмести поглед виновно.

— Виж, трябва да знаеш, че вчера говорих с Лилиан. Знам, че ти ръководиш този проект и не исках да се намесвам, но ти беше във Виена и тя не можеше да се свърже с теб.

— Просто кажи какво има, Ангъс.

— Тя настоява картината да се включи в аукциона на „Кристис“.

— Ами, невъзможно е — объркана, Флора сви рамене. — Не и докато не изясним всичко.

— Точно това е проблемът — времето ни изтече. Крайният срок беше снощи… и аз вече го направих.

Изражението на Флора се промени. Бяха говорили за това в петък вечерта. Тогава изобщо не беше споменато, че крайният срок е след двадесет и четири часа.

— Но…

И тогава разбра. Разбра защо й бе купил билет за първия полет за Виена, бързайки да я отдалечи от Париж, за да не му се пречка, докато той преговаря през главата й със семейството за включването на картината. Това изобщо не беше дошло от Лилиан. Ангъс мислеше само за едно — онзи дълг към банката.

— Всичко е наред, Флора — каза той, виждайки, че разбира, и вдигна ръце. — Всичко ще бъде наред. Но точно затова искам да побързаш с галерията, разбираш ли?

Флора не можеше да повярва на това, което чуваше. За да спаси жалкия си задник, той бе включил картината на Реноар в най-големия и важен аукцион на произведения на импресионистите за годината въпреки факта, че собствениците й, еврейско семейство, известно с благотворителната си дейност, не могат да докажат, че им принадлежи, а фактът, че картината е у тях, разкрива бизнес сделките им с Третия райх? Семейството знаеше ли изобщо как това поставяше в риск репутацията им? Тя поклати глава, разбирайки, че не знаят, защото в противен случай никога не биха се съгласили. Не, Ангъс действаше соло и се надяваше всичко да се нареди навреме.

Той беше луд. Или отчаян.

— Имаме нужда да я продадем, Флора — изрече той, четейки мислите й. — От банката започват да стават настойчиви.

— О, Господи, Ангъс! — прошепна тя.

— Виж, отговорът е в Сен-Пол, знам, че е там. Винаги е на най-очевидното място. Говори с тях сутринта, а след това отиди в къщата в четири следобед. Сега, когато картината е включена в аукциона, Лилиан иска пълна информация. Ще очаква повод за празнуване.

— А ако не науча нищо от галерията? — разшириха се очите на Флора. — Тогава какво да им кажа? Че баща им е работил с нацистите?

— Виж, това няма да се случи. Защо да се случва? Щом индексът на „Гети“ казва, че документите са в Сен-Пол, значи са в Сен-Пол. Всичко е наред.

— А ако до четири все още не са ги намерили? — не се отказваше тя. — Тогава какво?

— Ако галерията все още не може да се стегне, тогава… тогава измисли нещо. Кажи им, че баща им купил картините от една стара дама, която давала храна на птиците през зимата и оставила къщата си на местното сиропиталище… Не ме е грижа! Кажи им каквото и да е, но не и историята, която имаме в момента. Тя е истина, но не цялата истина. Има и още, усещам го.

 

 

Нощта беше тъмна, потънала в тишина под тежестта на горещината, а дърветата клюмаха, сякаш заспали, и когато Флора излезе от офиса, тя усети във въздуха приближаването на буря. Имаше чувството, че цели светове се сблъскват, че в атмосферата просто има прекалено много от всичко — самият въздух, който дишаше, беше прекалено наситен.

Както обикновено, около полунощ трафикът вече не беше така натоварен и въпреки че на равни интервали минаваха таксита, тя не вдигна ръка, за да се прибере бързо у дома. Имаше нужда да прочисти ума си, да се опита да мисли правилно и затова тръгна пеша. Вървеше покрай паркираните коли и тъмни апартаменти, затворените бутици с осветените им витрини, групите студенти, които се редяха на опашка, за да влязат в клубовете, туристите, излизащи от ресторантите, пустите улици, където стените бяха покрити с графити.

Вървеше по улици, които не познаваше, из райони, които не бе виждала, без да чува звука от собствените си стъпки по тротоарите, а през ума й минаваше това, което щеше да каже на следващия ден на семейство Вермей. Спря едва когато чу звука от счупено стъкло и внезапен вик откъм една тясна уличка, изведнъж осъзнала безразсъдството си. Обърна се неуверено.

— Имате ли нужда да ви откарам?

Флора погледна към мотопеда, спрял до нея, питайки се кой би могъл да си помисли, че ще е достатъчно глупава да се качи на мотопед с абсолютен непознат.

На погледа й отвърна Ксавие Вермей. Не се усмихваше, но и не беше намръщен и за момент — само за момент — тя забрави, че двамата се мразят един друг.

— Не — отговори тя, изпълнена с подозрение. Какво искаше той? — Нямам нужда да ме откарате.

Той сведе поглед за секунда и отново вдигна към нея черните си очи.

— Сигурна ли сте? Тук може да стане доста опасно по това време на нощта. — Погледна към уличката, където гласовете — вече няколко — крещяха и започваше боричкане.

Тя огледа по цигански черната му коса, която падаше разрошена по лицето му, без каска, естествено. На мъждивата светлина не можеше да разчете изражението в очите му — нищо ново в това — но различи предизвикателно издадените му напред устни. Стори й се странно, че й предлага помощ, като в същото време успяваше да изглежда сякаш го прави с нежелание — Ксавие имаше гневното изражение на дете, принудено да подели бонбоните си.

— Наистина ли сериозно очаквате да приема помощ от вас? — Флора беше сигурна, че щеше да се чувства в много по-голяма опасност на мотопеда с него, отколкото да върви сама по тъмните улици. — Ще поема риска, благодаря.

Обърна се и продължи да върви. Очакваше да чуе запалването на мотора, Ксавие да даде газ, неизбежния рев на малкия двигател, докато мотопедът се отдалечава от нея, но това не се случи.

Няколко минути тя не се осмели да погледне назад — не искаше той да види, че се чуди какво става — но любопитството й надделя и когато се обърна, с учудване видя, че той бута с крака мотопеда на няколко метра зад нея.

Спря и го погледна втренчено, очаквайки да й даде обяснение, но той просто се втренчи в нея в отговор с онова непроницаемо, предпазливо изражение, което успяваше да е и предизвикателно, и някак привлекателно.

— Какво правите? Какво правите тук? — извика тя и вдигна ръце във въздуха, ядосана и без да е сигурна дали това, че върви бавно след нея по този начин, означаваше, че е приятел или враг. Да я сплаши ли се опитваше?

— Прибирам се вкъщи. А вие не трябва да сте тук сама. Полудяла сте да вървите тук така. Това е район с лоша слава през нощта.

Флора примигна удивена, че се очаква да повярва, че той предполагаемо беше загрижен дали тя е, или не е в безопасност в тъмното.

— Вас какво ви интересува?

Но този път той не направи опит да отговори и след минута, през която никой от тях не проговори — докато Париж спеше, а небето потъмняваше още повече — тя се обърна на другата страна и продължи пътя си. Да върви по дяволите тогава. Щом той не говореше, тя също щеше да мълчи.

Флора тръгна по-бързо, усещайки как по кожата й избива пот, но въпреки това размахвайки ръце още по-непокорно. Опита се да се съсредоточи върху други неща и да не мисли за него — трябваше да говори с галерията утре, трябваше да се свърже с Фреди и да му се извини, че го беше разстроила в неделя — но мисълта, че Ксавие караше бавно след нея, жужеше в главата й като ядосана пчела, очите му изгаряха тила й, предизвикваха я да се обърне отново и да провери дали все още е там. От време на време виждаше отражението му в някоя витрина, ако пред нея светеше улична лампа, но не искаше да му достави удоволствието да изглежда сякаш го търси. Каквато и да беше играта му, тя нямаше да се включи.

Когато зави по следващата улица, една светкавица внезапно раздра небето и Флора подскочи стреснато и изхлипа, преди да успее да се спре — никога не бе обичала да е навън при гръмотевична буря. Тя напрегнато започна да търси къде да се скрие, страхувайки се от нови светкавици. Инстинктивно се обърна към него, единствения друг човек наоколо — той я гледаше втренчено, повдигнал съвсем леко едната си вежда, сякаш се подиграваше на отказа й да приеме помощта му, сякаш казваше: „Видя ли?“.

След миг по небето премина тътен сякаш топка за боулинг се търкаляше по пистата, разби натежалите облаци, които се бяха събрали в нестабилни кули, и от тях рукна пороен дъжд. Струите падаха твърди като пирони и жилеха кожата й, а дрехите й веднага прогизнаха. Косата й залепна за бузите и тя се задъха, докато опитваше да избегне посребрените от луната стрели.

Ксавие се засмя. На нея. И той беше прогизнал, но сякаш изобщо не го беше грижа, сивата му тениска беше така мокра, все едно бе плувал с нея.

— Сигурна ли сте, че не искате да ви откарам? — изрече провлачено той.

Флора го погледна злобно, убедена, че ако приемеше, той щеше да отпраши с мотопеда.

— Абсолютно — сопна се тя, завъртя се на пета и отново закрачи решително. Сега дори по-бързо.

Хубавата й памучна рокля на „Клое“ бе прилепнала за краката й, ниските й обувки с вълнообразно изрязано деколте се бяха свили, кожата им беше прогизнала, но нямаше смисъл да тича. Така или иначе, вече беше мокра. Помисли си, че не може да стане по-мокра, докато гневно отмяташе косата от лицето си, а бузите й бяха порозовели там, където кичурите бяха ударили лицето й като миниатюрни камшици. Но най-важното — нямаше да бяга от него. Нямаше да позволи Ксавие да си мисли, че я е принудил да бяга, че я е притеснил. Че по някакъв начин е спечелил.

И така продължиха в странен танц през мокрия град, Ксавие една неясна сянка зад нея, която извиваше около паркираните коли, а Флора решително се държеше сякаш той не съществуваше. Е, държеше се сякаш той не съществуваше, но не можеше да забрави за него — мълчанието му изпълваше главата й, а волята му беше стена, която трябваше да преодолее, и Флора дишаше все по-учестено, докато вървеше, стиснала ръце в юмруци.

Беше на улицата на Инес, когато телефонът й иззвъня и ръката й хвръкна към чантата да го вземе, отчаяно търсейки нещо, което да прави, нещо, с което да му покаже, че не е сама тук с него.

— Да? — изрече тя и погледна през рамо. Ксавие пълзеше след нея, възседнал мотопеда, втренчен в нея, но вече малко по-близо отпреди, защото тя бе спряла, за да отговори. — О, Ноа, здрасти. — Сърцето й подскочи. Изобщо не трябваше да отговаря! Обаждане късно през нощта? Кой можеше да бъде, освен любовник? Но Флора бе проявила безразсъдство, бе прибързала в отчаянието си да направи нещо, с което да отклони вниманието си от него. — Как си?… Да, беше чудесно, благодаря. Навреме… Да, току-що си тръгнах… побъркан ден… Знам, и то в неделя! — Осъзна, че е почти пред вратата към двора на Инес и спря. — О?… Разбирам… — Ксавие се появи и спря пред нея, а черните му като въглени очи пламтяха с… какво? Какво искаше? — Д-да, разбира се, ще бъде чудесно…

Внезапно Ксавие запали мотора и започна да го форсира като някакъв побъркан тийнейджър, отново и отново, така че тя не можеше да чуе какво казва Ноа. Но това нямаше значение. Внезапно Флора осъзна, че това, което имаше значение, беше какво казваше тя.

— Да, сигурна съм — изрече тя, без да откъсва поглед от очите на Ксавие, отказвайки дори да примигне. — Много ще се радвам.