Карън Суон
Парижка тайна (24)

Двадесет и трета глава

Флора реши, че „бал“ е доста общ термин за събитието, докато заедно с Инес и Бруно вървяха към събралата се вече тълпа. В подножието на външните стени на града бяха построени сцена и дансинг, а отвъд тях в далечината се виждаше морето.

Мястото изглеждаше красиво, огромните платанови и евкалиптови дървета бяха украсени с толкова много светлини, че короните им сякаш бяха изсветлени до бяло, нанизи от миниатюрни френски знаменца бяха провесени между дърветата и ограждаха цялото пространство. От трите страни на дансинга имаше дълги маси, а едно трио китаристи осигуряваше тиха музика на фона на засилващите се разговори.

Тълпата беше една шарена смесица от хора на различна възраст и с различно социално положение. Присъстваха много от местните ръководители, вече заели масите най-близо до сцената, но имаше и малки деца — някои току-що проходили — които си играеха на все още празния дансинг, докато родителите им си говореха и си наливаха вино от гарафите, поставени на масите. Очевидно и някои от тийнейджърите от лъскавите вили по високите равнини също бяха дошли, като момичетата показваха тена си, облечени в тесни като втора кожа рокли и с обувки с дебели подметки, а момчетата бяха мрачни, облечени в дънки и тениски „Лакост“. Можеше да познае хората от Антиб по техния приглушен стил, който не демонстрираше богатството им — издаваха ги часовниците и бижутата на Дайна Ван, лъскавата им от кокосово масло коса и изящните им крайници.

Инес със сигурност се движеше из тълпата с лекотата на човек, който се чувства у дома си. Тя познаваше кмета и жена му — очевидно дъщеря им някога се грижела за нея, когато била малка — и веднага започна разговор с една жена с бухнала коса, така втвърдена от лак, че човек би могъл да си счупи зъбите в нея. Флора искаше да се засмее на странната двойка, която представляваха — жената в „Ескада“, а Инес в своята макси рокля в гръцки стил и сандали. Надяваше се собствената й рокля да не е de trop — специален модел на „Мисони“, тя беше лилава тънка коприна, бродирана с миниатюрни цветчета. Полата беше широка и стигаше до пода, а в контраст горната част беше простичка, с високо кръгло деколте, ръкавите бяха дълги и леко се издуваха на китките. Като се изключи една подплата в телесен цвят, цялата беше прозрачна и бродирана с изобилие от маргаритки. Беше роклята, която Инес бе харесала за нея и без съмнение беше забележителна, но дали не беше малко прекалено за тази вечер? Изглежда, нямаше определен дрескод. Някои хора бяха с блясък и пайети, други с бели дънки и високи токове. Поне беше опитала да направи цялостния си вид „по-обикновен“, като бе комбинирала роклята с балетни обувки на „Клое“, сресала бе косата си на обикновена опашка и бе сложила съвсем малко грим.

Не че я беше грижа как изглежда. Беше тук, за да пие. Искаше тази вечер да се напие така, че да не може да стои на краката си, какво оставаше да танцува.

— Хайде — каза Бруно, свикнал с общителността на приятелката си, хвана Флора за ръката и я насочи към пролука в тълпата, близо до една от масите. Наля и на двамата по една голяма чаша от местното червено вино и чукна чашите една в друга.

— Santé.

— Мразя това. Всичките тези приказки — нали разбираш? Кого познавате? Откъде сте…? — каза той, като се наведе леко към нея, вперил поглед в тълпата, сякаш той стоеше извън нея. Хрумна й, че Бруно изглежда много по-естествено и по-спокоен, когато се издига на три метра във въздуха върху дъска, отколкото тук, в изгладени риза и панталони. И двамата бяха забелязали, че Инес винаги е в центъра на групата, смее се, отметнала глава назад, а белите й перфектни зъби бяха доказателство за това от какъв род е и къде е мястото й. Тя можеше спокойно да се впише навсякъде, във всяка една група.

Флора изпи виното на големи глътки. Бруно се разсмя изненадан, но напълни отново чашата й, без да каже нищо.

— Не трябва да се притесняваш. Тя наистина те обича — каза Флора и го бутна леко с лакът, започвайки втората си чаша. — Ти си всичко, което иска.

Бруно я погледна, а след това отново се загледа в приятелката си.

— Да-а.

Но тонът му беше скептичен.

— Какво, не ми ли вярваш?

— Не, вярвам ти. Вярвам ти, но…

— Но какво?

— Ами, винаги ли ще съм това, което иска? Не знам…

Той присви очи, наблюдавайки съсредоточено как към разговора в групата на Инес се включва още една жена — на ушите й проблясваха огромни аквамарини, а на ръката й се поклащаше чанта на „Шанел“.

— Предполагам, че се чувствам сякаш времето ми с нея изтича. Искам да кажа, че минаха четири години и все още не мога да повярвам, че се е влюбила в мен. В мен! Аз съм никой. — Той погледна към Флора и сви извинително рамене. — Разбираш ли?

— Не, не разбирам. Ти си страхотна партия. Талантлив и забавен, и красавец. Защо да не се влюби в теб? — попита тя, тупна го приятелски по ръката и отпи още една глътка от виното. — Стига с тези глупости.

— Обаче разбираш какво искам да кажа. Никога няма да съм част от този свят. Не мога да й дам този живот — и не искам. Той е чужд за мен.

— Виж, Инес познава този свят, израснала е в него. За нея в него няма никаква тайнственост и блясък. Ако искаше всекидневието й да е свързано с него, щеше да е с някой друг, можеш да си сигурен в това. Но тя избра теб. С теб е, защото така иска.

— Да? Така ли мислиш?

— Знам го! Честно, направо ме влудява, като през цялото време опява за истинската любов и как човек трябва да следва съдбата си, сякаш аз нарочно не го правя. Тя няма представа, че това, което имате вие двамата, е изключително рядко. Обратно на всеобщото мнение, всъщност изобщо не е толкова лесно човек да се влюби.

Бруно се обърна с лице към нея, интересът му изглежда вече събуден.

— Не е ли?

— Не. — Флора поклати глава и отпи още една глътка от виното си.

— В кого си се влюбвала последно? През цялото време, откакто те познавам, не си имала сериозна връзка с никого.

— Всъщност никога не съм се влюбвала.

Бруно едва не изпусна чашата си.

— Какво, никога ли? О, хайде де! Шегуваш се, нали?

— Не. Казвам самата истина. На двадесет и седем съм и никога не съм се влюбвала. — Внезапно тя се изсмя притеснено.

— Но Инес казва, че си излизала с много мъже.

— Така е — сви рамене тя. — Излизала съм. Но просто не съм се влюбвала в тях. Поне не истински. Искам да кажа, имала съм своите увлечения, но… — Флора въздъхна. — Никога не е било нещо повече от това. Не ми липсват, когато си отидат, не се тревожа, когато не се обаждат… — Гласът й пресекна и тя притисна чашата до устните си.

Бруно поклати глава, загледан в нея.

— Горкият Стефан. Изобщо нямаше шанс с теб, нали?

— Дори не споменавай името му пред мен — вдигна предупредително пръст Флора. — Той не е горкият Стефан, а безмилостен негодник, който ме прецака, за да напредне в кариерата и да си отмъсти на един човек, който вероятно не помни, че той дори съществува.

Бруно вдигна ръце, сякаш беше насочила пистолет към него.

— Хей, виж, не го защитавам. Това, което направи, беше ужасно. От една седмица не съм отговорил на нито едно от обажданията му. Прекалено ме е страх от теб и от Инес, за да го направя! — Той я прегърна през раменете и се усмихна широко. — Но не си мисли, че изпитвам някакво съчувствие към онази измет от семейство Вермей. Това, което са направили? — Той издаде високо неодобрителен звук.

Флора се втренчи в далечината.

— Да — промърмори тя. Тази вечер нямаше да ги защитава. Нито един от тях. Не я беше грижа, че Жак основава фондация за подпомагане на бежанци, не я беше грижа дали Лилиан е изгубила приятелството на съпругата на президента, не я беше грижа дали за Наташа пишат жълтите вестници и дали обиждаха Ксавие на публично място. Те не бяха неин проблем. Нейните проблеми бяха по-големи от всичко, с което дори те трябваше да се справят в момента.

— Разкажи ми за новата си сделка за спонсорство — каза тя, нетърпелива да смени темата. Как изобщо разговорът им бе стигнал до Ксавие Вермей? Не можеше ли да намери и миг спокойствие далече от този човек? Отпи още една голяма глътка от виното. Защо все още не беше пияна? — Сигурно си много доволен.

— Така е. Това е мечтата ми, разбираш ли, да мога да се издържам със скейтборда? Трябва просто да спечеля колкото може повече трофеи и да се появявам на всички изложения и събития, които организират. — Той сви рамене. — Радостни дни… Флора? Добре ли си?

— Извинявай, какво каза? — попита тя, включвайки отново. Бруно сложи ръка на рамото й.

— Всичко наред ли е?

— Абсолютно. Тип-топ. Страхотно.

Инес се приближи до тях.

— Искат да сядаме, храната е готова — усмихна се лъчезарно тя, взе чашата от ръката на Бруно и я пресуши. — Благодаря, бебчо.

Намериха три свободни места на една маса, заета, както изглеждаше, предимно от група весели вдовици. Бруно, който седеше срещу Флора, изглеждаше ужасен и сякаш се нуждаеше от скейтборда си повече от всякога. Инес, разбира се, веднага се впусна в разговор, сякаш ги бе познавала цял живот. Флора седеше до Силви, седемдесет и шест годишна жена с кожа като на бебе, която я засипваше с весели истории за вдовството й и най-вече за настоящата й гореща любовна история с месаря.

Храната беше много вкусна, но в селски стил, купи с рататуй се подаваха надолу по масите от сервитьорка, която стоеше в далечния край и ги взимаше от огромен поднос. Флора погледна към роклята си, надявайки се всичко да е наред. Само една капчица доматен сос и щеше да е съсипана.

Сервираха още вино и докато жените около него разговаряха, Бруно се зае съсредоточено с ядене или пиене, което означаваше, че не е нужно да води любезни разговори. Като единствен мъж на масата той пое задължението да следи чашите на всички да са пълни по всяко време, така че Флора скоро изгуби представа колко е изпила, което всъщност беше и целта на вечерта. Искаше да се отпусне. Искаше забрава; искаше да престане да се преструва, че ръководи собствения си живот, след като всъщност това изобщо не беше вярно; той й се беше изплъзнал. Какъв беше смисълът изобщо да се опитва? Една лъжа и цял един живот можеше да бъде унищожен. Защо хората изобщо се опитваха да контролират живота? Хаосът имаше свое собствено гравитационно привличане и рано или късно всички те му се подчиняваха.

Кметът се изправи да произнесе реч и когато застана на сцената, всички започнаха да ръкопляскат и да надават одобрителни викове. Флора се премести леко, за да вижда по-добре. Един оркестър зад него вече загряваше, китаристът дрънкаше тихо струните до тонколоните.

Зад сцената Прованс примигваше към тях, а блясъкът на лазурно синьото море вече беше приглушен с настъпването на вечерта. Силви й беше казала, че в 10:30 ще има фойерверки — по-рано щеше да е прекалено светло — и Флора си представяше колко по-великолепен ще стане пейзажът, когато цветовете им изпълнят нощното небе, събирайки целия район под чадъра на тяхното празненство.

Докато кметът говореше, тя огледа хората наоколо, заинтригувана от тази безкрайно разнообразна, еклектична група, събрана тук в подножието на стените на града, хора, дошли да ядат, пият и танцуват заедно — богати и бедни, млади и стари, местни и гости, семейства и видни личности, влюбени и враго…

И в този момент я чу. Чу Наташа, преди да я види — този остър смях, който винаги караше Флора да си поеме рязко въздух, пронизващ почтителното мълчание, с което хората слушаха речта на кмета. Няколко глави се обърнаха и няколко чела се сбърчиха, когато откриха виновника. Бруно улови погледа й, но нямаше нужда да казва каквото и да било. Тя знаеше така добре, както и той, че там, където отиваше Наташа, Ксавие със сигурност я следваше.

Внезапно Флора наведе глава, разбирайки, че той е тук и я е видял, и сега, когато бе приключила любезния разговор, тя усети тежестта на погледа му така сигурно, както ако бе притиснал гърдите й с коляно.

Наташа се изсмя отново, като хиена в саваната, която предупреждава останалите за присъствието си. Въпреки че не искаше, Флора вдигна очи. Наташа седеше през три маси, а Ксавие беше през пет човека от нея. Той наливаше вино, а една блондинка — различна от онази, която едва не я бе съборила в Париж — говореше напрегнато от лявата му страна. Но когато остави гарафата, очите му се повдигнаха към Флора, сякаш бе престанал да я гледа само за момент.

Тя отвърна поглед, преди той да успее да се втренчи в нея. Спомни си обидата от тази сутрин и онази от вчерашния ден и как я бе нарекъл нищо в присъствието на семейството си и… не. Беше приключила с него, с игрите му. В момента имаше сили само за Фреди. Заключваше всички чувства.

И въпреки това не чу нито дума от речта на кмета. Не забеляза, че всички ръкопляскат. Можеше само да мисли за него, мъжа, когото не искаше да желае.

Седя през цялото време на танците, упорито отказвайки да стане, докато наблюдаваше как местните хора се подреждат в сложни позиции.

— Категорично не — отговаряше безцеремонно всеки път, когато Бруно се опитваше да я накара да се присъедини към него и Инес, и през цялото време пиянски сърдито гледаше Ксавие, който танцуваше с блондинката. Той беше умел, макар и не ентусиазиран танцьор.

— Хайде, Флора, този танц ще ти хареса — настоя Бруно, прекъсвайки мислите й, като щракна с пръсти пред лицето й.

— Не, няма.

— Няма значение. Този път не приемам отказ. Това е последният от фолклорните танци.

— Бруно, казах ти…

— Не ме интересува. Ставай.

Без да обръща внимание на възраженията й, този път той я издърпа за китката и я заведе на дансинга, където вече стоеше Инес и нареждаше хората на правилните места. Всички се бяха разделили на пет двойни редици, всяка колкото дължината на дансинга, мъжете от едната страна на двойната редица, жените от другата.

Флора наблюдаваше Майстора на церемонията — един едър човек с червено сако с ширити, което приличаше повече на костюма на укротител на лъвове — който започна танца с жена си и още двама души на сцената. Стъпките донякъде й напомняха уроците по шотландски танци, които някога бе посещавала като тийнейджърка — хващане под ръка и обръщане, завъртане на място… Бруно беше прав, не беше толкова трудно.

Видя Ксавие надолу по редицата, но между тях имаше поне петнадесет човека и тя подчертано не му обръщаше внимание, докато музиката засвири и първата двойка в тяхната „група“ започна да танцува.

Всички започнаха да пляскат в такт, Флора също, когато първите от всеки осем двойки тръгнаха една към друга, хванаха се под ръка и се завъртяха на място. Тя наблюдаваше внимателно, съсредоточавайки се и запомняйки стъпките, докато жената се движеше надолу по редицата, повтаряйки завъртането с всеки мъж, а след това се върна при партньора си в средата. Накрая, когато мъжът и жената бяха танцували с всяка от останалите седем двойки, те се събраха отново в средата за един пищен спектакъл от завъртания (Флора веднага се разтревожи за Силви, която по време на вечерята бе споменала нещо за проблем с бедрото), преди да преминат по редицата към следващите танцьори.

Въпреки че се чувстваше леко пияна, Флора бе доста сигурна, че е разбрала — завърташ партньора си, хващаш под ръка мъж 2, завърташ партньора си, хващаш под ръка мъж 3 и така до мъж 8, след това отново се връщаш при партньора си, който те завърта лудо следващите шестнадесет такта. Но… Флора усети как нервите й се обтягат, докато обмисляше стъпките по-подробно. Това не означаваше ли, че тези в началото на редицата ще танцуват с онези в края? С други думи, всеки ще танцува с всеки?

Може и да беше весело, но вече виждаше, че сега е ред на Ксавие да тръгне по редицата от осем човека и той беше с осем двойки по-близо, отколкото преди четири минути. Негова партньорка беше блондинката, чиято коса плющеше като камшик, докато той я въртеше и подхвърляше с безгрижна лекота, а тя се смееше възхитено, когато той я предаваше на друг мъж, а самият той завърташе друга жена.

Флора отчаяно преброи двойките между тях. Пет, шест, седем… Дали я беше видял? Знаеше ли, че са в една и съща група? Огледа се, опитвайки се да намери начин да избяга от дансинга, но Инес ги бе поставила точно в средата с по една танцуваща група от двете им страни. Не можеше да мине между тях, без да предизвика хаос — ако опиташе това, имаше много голяма вероятност да я удари някоя разперена ръка или някой крак — и със сигурност не можеше да изтича между въртящите се двойки.

Така или иначе всичко беше само на теория. Той вече беше тук и завърташе Инес, която стоеше от дясната й страна и беше забелязала партньора си прекалено късно. Но Ксавие не гледаше нея, очите му бяха върху Флора, докато хващаше Инес под ръка, докато въртеше отново блондинката — и след това изведнъж беше неин ред, ръката му притисната в нейната за едно цяло завъртане. Флора не виждаше нищо друго, освен лицето му, а светлините, цветовете и празненството около тях бяха размазани в ярки линии, които профучаваха край тях.

Мина един миг, докато осъзнае, че той трябваше вече да я е пуснал. Трябваше вече да танцува с партньорката си в средата на редицата — Флора виждаше момичето да стои само и да жестикулира като обезумяло към двамата — но Ксавие или не забелязваше, или не го беше грижа, притиснал ръката си към нейната, сякаш бяха издялани от едно парче бронз — без да са закрепени с винтове или болтове, а направени като едно. Усети как косата й лети нагоре, телата им се въртяха в ритъм и когато музиката спря внезапно и той я завъртя за поклон, тялото й се уви около неговото и тя се втренчи в онези черни очи, които не издаваха нито една от тайните му, нито една от мислите му. Само желанието му.

Ксавие я изправи бавно, и двамата задъхани в средата на редицата, докато всички ръкопляскаха и настояваха за още един танц.

Флора не можеше да отдели поглед от него. Какво правеше той? Беше се държал ужасно с нея, защото такова бе намерението му, беше си тръгнал, беше я обидил — и след това танцуваше с нея по този начин?

Блондинката се приближи до тях и дръпна Ксавие за рамото, но той не помръдна. Не изглеждаше притеснен, че го разкрива да гледа така безсрамно друга жена. Раздели ги Инес, която издърпа Флора за ръката и я отведе от дансинга право към бара.

— Не! — размаха тя пръст пред лицето й. — Не, не, не!

Флора си пое въздух, понечи да каже нещо, да възрази, че тя не е направила нищо…

— Не!

Бруно дойде при тях с прекалено уплашен вид, за да говори.

— Бруно? — изрече повелително Инес, настоявайки за подкрепа.

Той погледна към Флора, сред това посочи с палец приятелката си.

— Съгласен съм с нея.

Флора въздъхна и погледна назад към дансинга. Ксавие все още стоеше там и гледаше втренчено към нея, сякаш без да забелязва блондинката, която беше застанала с ръце на хълбоците и му искаше обяснение. Флора разбра защо музиката е спряла — всички гледаха нагоре, децата (поне тези, които все още бяха будни), седнали на раменете на родителите си, докато фойерверките започваха.

Инес сложи пръст под брадичката на Флора и я принуди да я погледне.

— Казах не! Знаеш какъв е.

Внезапен гръм прониза небето и накара всички да подскочат и да вдигнат очи нагоре. Към земята се носеше бляскав водопад от златни капки. Флора погледна към каменните стени, сега осветени от драматичните розови и сини светлини. Погледна отново към дансинга, не можеше да се спре. Ксавие все още я гледаше, наблюдавайки как се променя езика на тялото й, как приятелите й се бяха приготвили да я защитят.

И тогава той тръгна към тях. Още един гръм в небесата и този път сини светлини озариха простора отгоре.

— О, Господи — изрече тя, обзета от паника, и накара Инес и Бруно да се завъртят и да проследят погледа й.

— Дайте ни една минута — обърна се Ксавие към Инес и Бруно, но без да гледа нито единия от тях. Погледът му беше прикован във Флора.

— Какво? И да я оставим сама с теб? Не мисля — изрече разпалено Инес, застана пред Флора и скръсти ръце на гърдите си, за да е по-убедителна.

Тогава Ксавие погледна и двамата — Бруно изглеждаше сякаш се чувства неудобно заради прекалено силната реакция на приятелката си в създалата се ситуация. В края на краищата какво беше направил човекът, освен че танцува с Флора?

Ксавие погледна отново към Флора, сякаш още в същия миг бе забравил, че те двамата са там.

— Много си красива.

Флора беше безкрайно изненадана. Комплимент? От него? Това я зашемети повече, отколкото двойно кроше.

— Добре, достатъчно — нареди Инес. — Бруно, донеси ми чантата. Тръгваме си.

— Инес, почакай… — възрази Флора, когато Инес я хвана за лакътя и започна да я дърпа да тръгват. — Това е абсурдно.

— О, абсурдно е, така ли? Да ти попреча да направиш огромна грешка с човек, който е спал с почти целия Париж, държи се ужасно с теб…

Небето над тях се оцвети в пурпурно и зелено и тълпата нададе възхитени викове.

— Не се връзвай на това. Прояви малко уважение към себе си.

Ксавие завъртя бързо глава и погледна презрително към Инес.

— Ти не ме познаваш.

Тя го погледна без страх.

— Не, но знам всичко за теб.

— И това значи, че е истина, така ли? Клюките, които чуваш по партита?

— От приятели. Приятели на приятели. Източници, на които може да се разчита. Не може всички да грешат — отговори непокорно Инес.

Ксавие погледна отново към Флора, без да обръща повече внимание на Инес.

— Искам да говоря с теб. Само да говоря.

— Ха! Ако съдим по онова, което току-що се случи на дансинга, не е точно така — засмя се Инес, отказвайки да бъде пренебрегната. — Между другото, приятелката ти не изглежда особено доволна от това.

Ксавие не се обърна да види, гледайки само Флора. Тя се опита да го разбере — не й беше ясно защо се държи така непостоянно с нея, като в един момент я обижда, а следващия тича след нея. Но между тях със сигурност имаше нещо. Може и да не беше логично или разумно, но въздухът между тях винаги беше наелектризиран и нито един от двамата не можеше да го отрече.

Небето избухна в бяло, експлозията проехтя като гръм. И в момента, в който нощта внезапно стана светла като ден, Флора видя нещо над рамото му.

Една двойка вървеше към паркирана кола — обаче не можеше да се каже, че жената всъщност вървеше, а по-скоро я отвеждаха. Или… или влачеха. Флора присви очи, опитвайки се да види по-добре. Небето отново стана черно и въпреки че нагоре по стените избухваха драматични светлини, всичко под тях сякаш беше потънало в тъмнина. Но успя да зърне проблясъка на пайети — златисти къси панталонки, мярнаха се дълги, дълги, голи крака, прекалено изложени на показ.

Още един пукот и небето се освети отново. Сцената стана по-реална, по-жива. Сега вече можеше да види какво става. Момичето плачеше и клатеше глава, запъвайки токчетата си в земята.

— О, Господи — ахна Флора, когато двойката стигна до колата и мъжът се опита да набута момичето вътре, въпреки че тя опираше ръце във вратата и се съпротивляваше. — Ксавие, това е Наташа!

Той се завъртя на място и при следващото избухване на светлина видя това, което бе видяла и тя — двойката, която се бореше в сенките. Лицето му пребледня. След по-малко от половин миг той вече тичаше през дансинга, а после и през тревата, запращайки хората настрани, избутвайки ги грубо от пътя си. Хората поглеждаха след него в суматохата — издаваха неодобрителни звуци, просъскваха обиди и опозореното австрийско име на семейството му се чуваше ясно в тълпата — обръщаха се за кратко след него, докато той тичаше към паркираните коли, размахал ръце, развял риза, и след това отново насочваха погледи към фойерверките в небето.

Небето отново светна. Бум! Ръката на Флора полетя към устата й, когато видя мъжът да удря Наташа силно през лицето, след което я бутна в колата, затръшна вратата и се затича към мястото на шофьора.

Флора наблюдаваше ужасено Ксавие, който тичаше през тревата. Нямаше да успее! Колата бе запалена и тръгваше, изхвърляйки камъчета със задните си гуми.

Ксавие се хвърли напред, право на пътя на колата и падна върху капака. Шофьорът натисна силно спирачки и Флора изпищя, когато видя Ксавие да се търкулва и да тупва тежко на чакъла. Хората се обърнаха при този шум и наоколо се чуха ахкания, шоуто на земята измести интереса от това в небето.

Ксавие вече ставаше. Предното стъкло на колата беше пукнато, капакът беше вдлъбнат и беше ясно, че той е бил ударен силно. Главата му беше наведена, докато се изправяше неуверено на крака, олюлявайки се. Вдигна очи и видя, че вратата на шофьора е отворена и мъжът вече тичаше с всички сили, отдалечавайки се от сцената.

Прилив на адреналин. Бий се или бягай. Ксавие се затича, дългите му крака с лекота догониха по-ниския мъж и той отново се хвърли, прилагайки хватка от ръгбито и събаряйки мъжа на земята. Тълпата ахна — вниманието на всички сега бе приковано върху двамата — когато видяха ръката на Ксавие да се вдига и да нанася свиреп удар на падналия мъж. Флора чу някой да вика полиция.

Последва всеобщо движение, тълпата се втурна напред.

— О, Господи — извика Флора и започна да си проправя път през хората.

— Флора, недей! — Бруно я хвана за ръката, за да я спре. — Остави го.

— Но той е ранен! — извика Флора.

— Някой със сигурност е извикал линейка. Виж. — Той посочи тълпата, която се бе втурнала към сцената до колата, която вече не се виждаше. — В момента не можеш да помогнеш.

— Но… — възрази Флора, докато всеки инстинкт в тялото й казваше да се затича към него.

— Бруно е прав. Не можеш да направиш нищо. И ако трябва да сме честни, не мисля, че Наташа ще ти благодари.

Изведнъж Флора се почувства обезсърчена. Прави бяха. Доколкото познаваше Наташа, тя сигурно щеше да й се разкрещи за това, че е създала проблем и е накарала всички да ги гледат.

— Хайде просто да тръгваме — промърмори Инес, докато наблюдаваше как тълпата се разделя — по-възрастните хора и хората с деца забързаха обратно към масите, далече от сцената на насилие, а останалите се стекоха на тревата. — Мисля, че ще мине доста време, преди празненството да продължи.

Флора не отговори, докато я отвеждаха далече от суматохата — търсеше Ксавие в тълпата, но той беше изчезнал от погледа й, отишъл си беше от нея и онзи момент, който почти бе означавал нещо, бе отминал.