Карън Суон
Парижка тайна (11)

Десета глава

— И така, разбирате, че такава празнина в историята на картината може да създаде наистина сериозни проблеми във връзка както с оценяването, така и с възможността да бъде продадена. Налага се да установим как картината е попаднала в апартамента на вашия свекър. Някъде трябва да има разписка или квитанция, нещо, което показва от кого я е купило семейството ви — усмихна се Флора.

Беше доволна, че е преминала през разговора, без да спомене името на Фон Ташелт. Доволна беше и че бе успяла да хване сутрешната поща. Беше говорила с галерията в Сен-Пол-де-Ванс предишния следобед, но те бяха от старата школа и настояваха да отправи молбата си към тях в писмен вид и въпреки че бе сложила на писмото си червен печат СПЕШНО, тя имаше чувството, че процесът няма да е бърз, и затова бе уговорила тази среща. Готова беше да направи всичко възможно, за да ускори проучването си в историята на тази картина.

— Може би, ако успея да говоря с вашата свекърва, тя може да си спомни някакъв разговор или име…

— Страхувам се, че това е невъзможно — прекъсна я твърдо Лилиан. — Както казах по-рано, майката на съпруга ми е много недоволна от цялата тази история. Смята, че действаме против волята на нейния съпруг и отказва да е част от това. — Лилиан погледна бързо към обсипаните си с пръстени ръце и перлената гривна на нежната й китка.

— Ами, в такъв случай може би нотариусът има нещо, което да прегледаме? На тях може да е поверена някаква документация за такова ценно произведение на изкуството.

— Ще трябва да ги попитате.

— Боя се, че няма да ми дадат никаква информация, madame, не и без вашето изрично позволение.

— О, разбирам — кимна Лилиан. — Ще се свържа с мосю Травер и ще го помоля да ви даде пълен достъп.

— Благодаря. — Флора отпи още една глътка от чая си. Хрумна й нещо. — А, и с още нещо може да помогне — имате ли някакви снимки?

— Моля?

— Свекърва ви има ли албуми със снимки от ранните години на брака й, нещо, което може да покаже картината на стената на апартамента? Това често помага в отсъствието на документация. Не е убедително доказателство, разбира се — то не означава, че онова, което виси на стената, е истинско — но може да помогне в изграждането на теорията ни.

— Никога не съм виждала снимки. Всъщност не съм сигурна дали изобщо има нещо от времето, преди да се роди Жак — няма сватбени снимки, няма бебешки снимки. Когато по време на войната родителите му избягали от Париж, трябвало да оставят всичко. — Тя се усмихна леко на иронията в това. — Както и вие знаете.

Флора замълча за момент. Ако всичко беше оставено в апартамента и сега те имаха всичко, което беше вътре в него…

— Значи може би доказателството все още е в апартамента — промърмори тя и в сърцето й потрепна надежда. Спомни си библиотеката, стените, покрити с шкафове, и дебелите, подвързани с кожа книги; спомни си как погледът й бе прибягнал по тях без никакъв интерес, решена по-скоро да намери изгубени предмети на изкуството, отколкото да се рови в личната история на семейството, което бе живяло там — но би трябвало да знае: когато се занимаваш с предмети на изкуството на такова ниво, те са едно и също, неразривно свързани.

— Трябва да отида там — каза Флора и остави чашата си върху чинийката.

Лилиан стана и я поведе към вратата. Двете преминаха през фоайето със стени, покрити с огледала.

— Благодаря, че дойдохте. Беше изключително интересно да видя как се развива проектът.

Икономът вече беше до входната врата с ръка, готова да я отвори в най-подходящия момент.

— Ще ви държа в течение на работата си. И сигурна ли сте, че нямате нищо против да говорите с мосю Травер да ми осигури пълен достъп? — Нямаше да навреди, ако й напомнеше.

— Bien sûr. Всички имаме една и съща цел.

Двете жени се ръкуваха и икономът отвори вратата.

— Merci.

Флора се усмихна и го погледна любезно, докато излизаше навън — и в същия момент беше запратена в полет от едно дребно, но видимо гневно момиче, което се втурна в къщата. Тя извика, усещайки, че започва да пада назад, но две ръце я хванаха и я изправиха отново. Всичко стана толкова бързо, че сякаш изобщо не се беше случило, но когато вдигна поглед, дезориентирана и благодарна, тя откри, че гледа в безстрастното лице на Ксавие Вермей. За миг събитията от предишната вечер преминаха бързо през ума й и тя си спомни неговия гняв, унижение, неудобство, предизвикателство — всички те насочени към нея.

Обаче, застанал тук, той, изглежда, нямаше време да намери онова специално пренебрежение, защото в очите му тя не видя отвращение — не и този път — и когато в следващия миг той я пусна, заобиколи я, без да каже нещо, и също изчезна в сградата, тя можеше да се закълне, че по булеварда внезапно се втурна леден вятър.

— Ксавие! — извика майка му. — Pardon — изрече смутено тя след малко, когато той не се върна.

— Няма нищо — каза бързо Флора и приглади коса, като се надяваше да не изглежда така раздърпана, както се чувстваше. — Аз… аз трябваше да гледам къде вървя.

— Това беше синът ми Ксавие с приятелката си. Винаги се карат. — Тя издаде неодобрителен звук. — Прекалено са пламенни, това е проблемът.

— О! — Не беше съвсем сигурна какво да отговори на това. Тя самата имаше точно обратния проблем. — Е, довиждане. Ще ви държа в течение.

Флора тръгна надолу по стълбите и когато стигна на тротоара, се огледа надолу и нагоре по улицата за такси. Видя едно със светеща лампичка по-надолу на улицата, но беше спряло заради ремонт на пътя и даваше сигнал наляво.

Не, не, не! Трябваше да тръгва. Тя размаха ръка във въздуха, опитвайки се да привлече вниманието на шофьора, но той, изглежда, не я виждаше. Тя помаха отново, като освен това подскочи леко, но когато един мъж, който минаваше с колата си покрай нея й подсвирна, Флора, разбра, че роклята й е малко късичка и прекалено широка за това.

Нямаше какво друго да направи. Сложи палец и показалец в устата си, както я беше научил Фреди, когато беше на единадесет, и пронизителното й изсвирване прокънтя по улицата. Шофьорът чу, подаде глава през прозореца и тя отново махна към него. Този път той я видя, махна й в отговор и изключи мигача.

Флора въздъхна с облекчение и в този момент чу някой да се смее. Обърна се, но на улицата нямаше никого.

Вдигна очи към впечатляващата къща на семейство Вермей. Всички прозорци на горните етажи бяха отворени, но тази страна на улицата беше в сянка и тя не можеше да види нищо в големите стаи. Прехапа устна — дали някой там я беше видял да свири като гаменче? (Фреди й бе казал, че ако не може да бъде момче, поне можеше да се държи като момче.)

Таксито спря до нея и тя даде на шофьора адреса в Монпарнас, и след това бързо скочи на задната седалка. Докато потегляха, погледна отново нагоре към къщата и за секунда си помисли, че вижда една тъмна фигура наполовина скрита до прозореца. Но не можеше да е сигурна и само след минута таксито вече бе завило зад ъгъла и тя отново беше сред светлината на Париж.

 

 

Връщането й в апартамента сега, когато бяха изнесени картините и старинните декоративни предмети, беше странно преживяване. Виждаше, че животът бе завладял стаите в дните, откакто двамата с Ангъс за първи път бяха влезли тук. Сякаш самите молекули във въздуха бяха разместили местата си и се бяха подредили с различна плътност — струваше й се по-лесно да вижда и да диша и сега, когато картините ги нямаше, подът приличаше на килим от различни парчета, дъските — нашарени на големи светли петна там, където са били защитени от прахта толкова дълго време.

Огледа набързо апартамента. Нищо не беше докосвано в кухнята, защото там нямаше предмети на изкуството; трапезарията изглеждаше странно гола сега, когато масата и столовете — без техните съкровища — бяха оставени да стоят под странни ъгли и далече едни от други в средата на стаята, сякаш е прекъсната игра на музикални столове и децата са се пръснали из скрити ъгълчета. За нейно облекчение Гърти все още беше там и като я разгледа, не установи повреди от язденето на Наташа.

Флора се обърна и застана до птицата за момент, сложила ръка на гърба й, втренчена във вратата, спомняйки си почти отчаяното неподчинение на Наташа, шокиращото й поведение на границата на маниакалното и контраста с мрачното мълчание на брат й, заплашителния му поглед и пренебрежителното му презрение.

Тя се отърси от мислите за него и тръгна към библиотеката, спря на прага и огледа стените, край които бяха наредени пълни с книги шкафове. Флора влезе, опитвайки се да прочете заглавията на гръбчетата, но те бяха избелели от слънцето, което бе стигало до тях. Повечето бяха френски, но някои бяха на английски и немски и тя бързо плъзна поглед по тях, без да е сигурна какво точно търси. Издърпа няколко от полиците и разлисти няколко книги, чиито страници бяха залепнали от паяжина, а свитите обвивки на отдавна умрели насекоми бяха останали по дървените рафтове.

Насочи вниманието си към бюрото и седна внимателно на стола, като първо го провери за разхлабени сглобки. Както беше седнала, стаята й изглеждаше различна и тя разбра какво може да е било някога чувството да работи човек тук — гледката към улицата през прозореца от лявата й страна; драматичните, разкошни завеси, които задаваха социално амбициозен тон, когато гостите влизаха в апартамента, изолацията, осигурена от всички тези книги, даваща усещането, че пространството е лично и специално. Тя постави длани върху гладката повърхност на бюрото, чиито спирали и чворове в структурата на дървото бяха така красиви, сякаш бяха нарисувани…

Изведнъж Флора се намръщи. Тук нямаше ли документи, когато двамата с Ангъс бяха дошли за първи път? Или си въобразяваше?

Разтърси глава, без да може да си спомни, и започна да отваря чекмеджетата, намирайки още доказателства от изгубени светове — мастилници и сребърна писалка; подострени с нож моливи, листовка за коледна служба в „Сакре Кьор“ през декември 1939, едно копче за ръкавели, сребърен нож за подрязване на пури, направена от рог запалка. Един малък часовник беше спрял на 11:23. Но на коя дата и коя година? Кога животът на това място беше спрял, докато зад прозорците е бушувала войната? — зачуди се тя.

Отвори най-долното чекмедже, учудена, че го намира почти празно. Но не е било празно. Тя присви очи, забелязвайки издайническото ръбче прах в ъгъла на чекмеджето, което показваше, че доскоро в него е имало нещо. До съвсем скоро.

Провери останалите чекмеджета и навсякъде се повтаряше същото — прашни очертания там, където са стояли папки или документи, недокоснати толкова години, а сега очевидно липсващи. Флора се облегна назад, разтревожена от това откритие, сигурна, че подозрението й за документите върху бюрото, както и за тези в чекмеджетата е вярно. Дали тук е имало нещо, което влезлите в апартамента са търсили? Дали двамата с Ангъс не бяха толкова загрижени да защитят и опазят предметите на изкуството, че бяха пропуснали истинската цел на влизането с взлом?

В крайна сметка нещо не беше наред с тази история от самото начало — това я гризеше, въпреки че не притесняваше Ангъс или семейство Вермей, но Флора не вярваше, че някой ще си направи труда да нахлува в изоставен апартамент, а след това, без да докосне нещо, просто да уведоми семейството за съществуването му. Особено трудно беше да повярва, че някак не са забелязали огромното състояние, което представляваха предметите на изкуството, пръснати из апартамента. Не, това имаше смисъл, ако бяха търсили не картините, а нещо в тези чекмеджета…

Но какво? И кой? И най-вече — защо?

 

 

Или бюрото беше необичайно голямо, или мосю Травер беше много по-дребен, отколкото Флора си спомняше, но какъвто и да беше случаят, нямаше съмнение за огромното разстояние между тях или за разликата във вижданията им. Поведението на нотариуса по време на срещата им беше, меко казано, хладно и Флора започваше да си мисли, че ще е по-лесно да получи достъп до документацията за неговата собствена къща, отколкото за апартамента в Монпарнас.

— Мадам Вермей ме увери, че ще уреди това с вас, monsieur.

Мосю Травер просто наклони леко глава на една страна, сякаш не разбираше съвсем какво казва тя.

— Искам само достъп до инструкциите, които са ви оставени от бащата на съпруга й по отношение на апартамента.

Той наклони глава на другата страна.

— Освен това ще ми бъде полезно да видя дали има някакви писма или кореспонденция, в която бащата на мосю Вермей разкрива или обяснява какви покупки може да е направил, преди да заключи апартамента и да напусне града.

Последва дълго мълчание, но когато мосю Травер заговори, той го направи с вида на човек, чието търпение се изчерпва.

— Няма писма между бащата на мосю Вермей и моя баща, mamʼselle. Моят баща беше негов нотариус, а не другарче, с което си е кореспондирал. При него беше само нотариалният акт за апартамента и допълнението към него, в което се казва да не се докосва или отваря апартаментът преди смъртта на съпругата му. Това е всичко.

— Апартаментите — поправи го Флора. Но грешката му събуди интереса й. — Което ми напомня — защо при първата ни среща не споменахте, че апартаментите са два?

— Не мислех, че е нужно. Целта на тази среща беше да ви оторизираме да влезете в апартамента и да оцените това, което е вътре. Във втория апартамент няма нищо, така че не мислехме, че е необходимо да говорим за него.

— Но в него имаше нещо — една картина.

Мосю Травер я погледна, без да мигне, след това бутна очилата нагоре върху носа си, погледна отново встрани, размести няколко документа по бюрото си, за да намери работа на ръцете си.

— Ами, не знаех това, но съм сигурен, че то няма значение. Какво е още една картина, като се имат предвид стотиците, които бяха намерени на горния етаж?

— Но защо има два апартамента? Защо човек ще има два апартамента в една и съща сграда? Много е странно.

— Изобщо не е странно. Семейство Вермей са богати. Имат много апартаменти.

— Но не и тогава — поне не толкова, колкото сега. Освен това четиринадесети район тогава не е бил процъфтяващ. Струва ми се малко вероятно, ако човек може да си позволи да купи няколко апартамента, да купи още един в същата сграда. Със сигурност ще иска нещо по-добро? Ще купи нещо по-голямо, някъде, където е по-модерно?

— Не съм сигурен какво се опитвате да намекнете, mamʼselle.

— Не се опитвам да намеквам нищо. Опитвам се да разбера. Защо апартаментът на горния етаж се пукаше по шевовете с произведения на изкуството, а в този долу имаше само една картина?

Мосю Травер сви рамене типично по френски.

— Това не мога да кажа. Аз съм само нотариус.

По-скоро пазач — помисли си Флора, докато го наблюдаваше внимателно. Какво беше научила от него днес? Абсолютно нищо. Замисли се за момент.

— При вас ли е нотариалният акт за шести апартамент?

— Шести апартамент? — повтори той.

— Апартаментът на долния етаж — отговори кратко Флора. Той просто си играеше с нея, губеше й времето. — Онзи, за който току-що говорехме.

Мосю Травер си пое въздух и го задържа в дробовете си.

— А, да, разбира се — отговори най-после той. — Искате ли да го видите? Ще трябва да поискам да го донесат, ако можете да изчакате. Сигурно ще отнеме час или два.

Флора примигна, разбирайки точно какво прави той. Искаше да отговори на блъфа му и да ги накара да търсят, но в интерес на истината не виждаше с какво нотариалният акт можеше да й помогне в проучването на историята на картината. Под въпрос беше не собствеността на апартамента, а на картините. Тя поклати глава.

— Но бих искала да видя допълнението към завещанието, ако обичате.

Мосю Травер прелисти тънката папка с документи пред него и й го подаде.

— Това ли е допълнението? — попита учудено тя, размахвайки скъсания лист хартия във въздуха. Той беше откъснат от по-голям лист, написаното беше под наклон и много набързо. Дори двата подписа отдолу бяха нечетливи.

Мосю Травер кимна търпеливо.

— Не ми прилича на обвързващ правен документ.

— Написан е в трудни времена, по време на войната, ако си спомняте. Съгласен съм, че няма непременно да издържи, ако се оспори в съда, но… — Той сви рамене. — Никога не е бил оспорван, така че е валиден. Мосю Вермей и баща ми са работили заедно много години. Баща ми наистина вярваше, че написаните инструкции са това, което мосю Вермей искрено е желаел, и постъпи в съответствие с тази своя вяра.

— И какво точно е било желанието му? — Тя се намръщи, опитвайки се да разчете сложния почерк. — Освен това никой да не влиза в апартамента преди неговата смърт и смъртта на Магда, искам да кажа?

— Само това.

Флора се смръщи още повече.

— Това на немски ли е? — вдигна поглед тя.

— Да.

— Но аз не чета немски.

— Съжалявам да го чуя.

— Вие говорите ли немски?

— Не.

Флора го погледна гневно. Този човек я вбесяваше.

— В такъв случай искам копие от документа, ако обичате, за да го дам за превод.

Мосю Травер я погледна извинително.

— За това ще ми е нужно изричното писмено позволение на мосю Вермей.

— Но мадам Вермей вече ви разреши да ми осигурите пълен достъп.

— Съжалявам, но трябва да е мосю Вермей.

Не съжаляваше и двамата го знаеха. Флора се втренчи в неразбираемото нареждане в ръката й, сигурна, че това е още една задънена улица. Не беше нужно да разбира немски, за да знае, че там пишеше никой да не влиза в апартамента преди смъртта на Франсоа и Магда. Лилиан Вермей вече й го бе казала.

Тя бутна парчето хартия към него и въздъхна.

— А може ли да ми кажете как семейството е научило за апартаментите, ако не е било от вас?

— Влезлите с взлом изпратили писмо до офиса ни — по това време аз бях в отпуска и един младши служител го препратил. Чувствал се задължен да действа бързо и да уведоми клиентите, че се е появила информация за тази нова собственост, тъй като останал с чувството, че в тона на писмото се усеща заплаха.

— Каква заплаха? — наведе се напред Флора.

Травер извади от купчината документи фотокопие на писмо. Почеркът беше стегнат, дребен, сякаш някой се беше постарал.

Преведе си написаното от френски: Внимавайте какво оставяте да лежи наоколо. Който го намери, може да си го задържи. Към писмото беше прикрепена снимка на апартамента, направена през нощта от улицата, като в ъгъла се виждаше пътният знак.

— Незаконно настанили се?

— Това предположил помощникът ми. Той не знаеше за допълнението към завещанието, в противен случай нямаше да препрати писмото, без първо да говори с мен.

Флора обърна писмото от другата страна.

— За кой от апартаментите говорят — за шести или за осми? Може да са били в който и да било от тях. Или и в двата, нали?

— За апартамент осем.

— Защото…?

Мосю Травер потисна въздишката си. Видимо.

— Защото пликът, в който дошло писмото, бил адресиран „До собствениците на апартамент осем“ чрез нашата фирма.

— Знаете изключително специфична информация, като се имат предвид думите ви, че не сте видели писмото.

— Помощникът ми направил голяма грешка, като действал без позволение, но фотокопирал документите, преди да ги препрати. Мога да ви уверя, че когато се върнах, го разпитах най-подробно по въпроса и сега няма нищо, което не зная във връзка със случая. Мое задължение е да забелязвам подробностите. — Той се втренчи в нея. — Простете ми, mamʼselle, но имам чувството, че се опитвате да… ме подведете по някакъв начин. Не сме ли на една и съща страна?

— Да, разбира се — въздъхна Флора, чувствайки се победена.

— Не разбирам какво общо имат всички тези въпроси за нотариалния акт на апартамента и обстоятелствата около анонимното писмо с вашата задача да направите инвентаризация на предметите на изкуството?

Флора го погледна втренчено, чудейки се дали може да му има доверие. Беше прав в крайна сметка — двамата бяха на една и съща страна.

— Това, което търся, мосю Травер, са документи, които могат да покажат как всички тези картини са станали собственост на мосю Вермей. Без история тези предмети на изкуството не могат да се продадат на пълната им пазарна цена. Всъщност без такива документи те са почти непродаваеми — нито една уважавана аукционна къща или агент няма да се докосне до тях — а изглежда, че някои документи, които може да имат отношение към това проучване, а може и да нямат, наскоро са били взети от бюрото в кабинета на апартамент осем.

— А, разбирам — намръщи се Травер.

— Доста се надявах да ми кажете, че са влезли с взлом в апартамента на долния етаж — тогава нещата щяха да са много по-смислени. Просто ми се струва странно, че този, който е влязъл в осми апартамент, ще открадне някакви документи, а не малкото съкровище, което представляват картините само на няколко метра от бюрото.

— Съгласен съм. Това наистина звучи странно. Знаете ли какви са документите, които липсват?

— Нямам представа. Знам само, че сега чекмеджетата са празни. Може в тях да е имало жизненоважни доказателства за моето проучване, а може и да не е така, но онова, което е било в тях, е било важно за някого — много по-важно от картините.

Травер изглеждаше притеснен от това.

— Съжалявам, че не мога да помогна повече.

Флора взе чантата си и се изправи.

— Така или иначе не очаквах много.

— Работата ви е интересна, mamʼselle — каза той, докато я изпращаше до вратата. — Трябва да сте почти детектив, нали?

— Но доста по-добър, отколкото съм в случая — отговори тя и се ръкува с него. — В момента не съм сигурна дали ще мога да намеря изхода, дори и някой да държеше вратата отворена пред мен.

Флора се качваше в таксито и се чудеше дали три следобед в петък вече се броеше за уикенда, когато телефонът й иззвъня.

— Имам име — извика по линията Ангъс и Флора се запита дали не е в асансьор, защото връзката непрекъснато свистеше и съскаше.

— Име за какво? — извика в отговор тя.

— Другата картина на Реноар. Последният известен собственик. Това е човек на име — имаш ли химикалка?

— Доста странно име — пошегува се Флора, предизвиквайки саркастичния му смях, докато притискаше телефона към ухото си и ровеше в чантата. — Само секунда… Готово, казвай.

— Добре, човек на име Ноа Хаас.

— Ноа Хаас — повтори Флора, докато го записваше. — И той какво каза?

— Все още нищо. Той е от Ню Йорк, но познай какво?

— Какво?

— Той е единственият човек в Манхатън, който не прекарва отпуската си в Хамптънс.

— И къде е тогава? — Но още докато задаваше въпроса, Флора предположи какво ще отговори Ангъс. Париж.

— Виена. Искам да отидеш там.

— Виена? Но, Ангъс, аз съм затънала в работа тук!

— И? Някакви резултати? Говори ли с Лилиан?

Флора въздъхна.

— Да. И свекърва й не иска да говори с нас, и в семейството няма никакви документи отпреди войната. Изгубили са всичко. Току-що говорих с адвокатите им и те също не могат да добавят нищо. Но вчера открих едно нещо — старите архиви на парижката галерия на Фон Ташелт сега се пазят в друга галерия в Прованс. Обадих им се днес сутринта с молба за подробности за продажбите на всички картини на Реноар от 1943 година насам, но, можеш ли да повярваш, те настояха да им изпратя писмо, защото всичко било архивирано.

— Господи. Колко време ще отнеме това?

— Колко е дълъг един конец? Но отбелязах на писмото, че е спешно. Ще ги потърся отново в понеделник.

— Е, ето още една причина да отидеш във Виена. Не можем да си позволим просто да чакаме — ако искаме да включим картината на Реноар в аукциона следващия месец, трябва да приключим с това. Хаас може да знае нещо, което да ни даде важна информация за продажбата от неговото семейство на Фон Ташелт и след това на семейство Вермей.

Флора въздъхна. Знаеше, че е прав; не можеха просто да седят и да се надяват на добри новини, трябваше да проверят всяка следа. Травер също беше прав, наистина трябваше до известна степен да е детектив.

— Добре, ще замина през следващите няколко дни.

— Вече се погрижих. Летиш от „Шарл дьо Гол“ утре сутринта в седем и петнадесет. Хаас те очаква в един следобед. Изпратих ти съобщение с адреса.

Флора се удари по челото. Това означаваше да започне деня си в пет сутринта в събота, а тази вечер щеше да излиза (не че в момента беше в позиция, която й позволяваше да започне да възразява). Щеше ли някога да успее да си почине?

— Трябва да свършвам, но ми се обади, когато пристигнеш във Виена, става ли? — И той затвори.

Флора въздъхна и се загледа навън през прозореца, където Париж профучаваше пред очите й. Точно като живота й.