Карън Суон
Парижка тайна (16)

Петнадесета глава

Събуди се късно. Беше забравила да настрои алармата и поне веднъж бе спала добре, потъвайки в дълбока забрава без сънища, прогизналите й дрехи все още на купчина на пода до леглото. От бриза, който повяваше през отворения прозорец, разбра, че снощната буря беше прогонила вчерашната потискаща горещина, а от тишината в апартамента заключи, че е сама.

Остана да лежи известно време, чувствайки странен оптимизъм. Небето беше кристално синьо, по него се носеха бели облачета и тя имаше усещането, че е преминала от състоянието на хаос през последните няколко седмици към състояние на спокойствие. Днес щеше да е денят, когато всичко щеше да стане по-добре. Днес щеше да е денят, когато ще получат отговори. Помисли за Фреди — днес беше денят, когато истината щеше да победи.

Грабна телефона си и изстреля съобщение до Инес, канейки я на брънч.

Отговорът на Инес дойде след секунди. Приемаше! Флора отхвърли завивката и влезе под душа, усещайки как водата я измива и отнася нечистотията на Виена.

Виена… Спомни си обаждането на Ноа предишната вечер, поканата му за още една среща. Затвори очи и остави водата да се стича по лицето й; щеше да се наложи да му се обади и да му обясни как стоят нещата. Нямаше смисъл да си губят времето. Никога не би казала „да“, ако Ксавие Вермей не я бе притеснявал.

 

 

Когато Флора изтича към кафето с току-що изсушена коса и развята от вятъра рокля, Инес вече беше там. Беше се изтегнала на пластмасовия плетен стол сякаш беше шезлонг, с дългите си голи крака, загорели под късите дънкови панталони, стиснала цигара с пръстите си, а ръката й висеше отпуснато и косата й беше разпиляна, сякаш е имало малка експлозия.

— Здрасти — поздрави весело Флора и издърпа стол за себе си. Инес отвори лениво едното си око и се ухили.

— Здравей и ти — каза тя и се повдигна в малко по-изправена поза, прибирайки краката си, за да може Флора да стигне до масата. — Изглеждаш бодра.

— Благодаря. Спах добре.

— Спала си дълго. Не бях сигурна дали да те събудя.

— Радвам се, че не го направи. Имах нужда от тази почивка. Ангъс беше прав, бях на края на силите си.

— Ангъс? Хм. И как е той?

Флора знаеше, че Инес намира Ангъс за прекалено тревожен и прекалено много англичанин, почти колониален тип, който рядко излиза от своята „мрежа“ от стари приятели от училище както в работата, така и в забавленията си. Като човек, който бе отхвърлил собственото си привилегировано племе заради една по-дръзка група приятели, тя почти не понасяше хората като него.

— Стресиран. Какво ново? — попита весело Флора, улови погледа на един serveur и поръча два пъти еспресо, кроасани и портокалов сок.

— Защо да се стресира? Справяте се много добре, нали, благодарение на могъщите Вермей?

Инес дръпна за последен път от цигарата си и я загаси в пепелника, издухвайки дима от ъгълчето на устата си. Пръстите й бяха украсени с множество изящни златни пръстени — един с формата на стрела, друг изписваше думата amour с извити, свързани една с друга букви, трети навит три пъти в тънка нишка, която тръгваше по пръста й — и огромни златни триъгълни обици, които проблясваха в косата й.

— Ами, познаваш Ангъс, не е доволен, ако няма драма, за която да се тревожи. Винаги намира нещо. — Тонът й нарочно беше небрежен, нямаше да се притеснява за задължението им към банката. Днес беше денят, когато всичко щеше да се оправи.

Тя погледна към улицата, наблюдавайки минувачите, които се събираха на групи пред светофарите, навили ръкави на ризите, сложили слънчеви очила; погледът й проследи колоездачите, които криволичеха лениво по пътя, с кошници на колелата и развети от вятъра коси. Днес целият град сякаш беше влюбен в лятото.

Инес я наблюдаваше, докато тя гледаше тях.

— Е, как беше Виена?

Флора отново насочи вниманието си към своята приятелка.

— Добре. Не беше скучно — усмихна се тя.

— Получи ли това, от което имаше нужда?

— О, да. — Тонът на Флора издаде намека и след миг Инес ахна.

— О, Господи, какво си направила? — попита възхитено тя и сграбчи ръката на Флора.

— Спах с него — сви рамене Флора.

Инес остана с отворена уста.

— С Ксавие?

Този път Флора остана с отворена уста.

— К… какво? Не! Защо казваш това? Защо си мислиш, че… — тя не можа да довърши, едновременно толкова разгневена, възмутена и изумена, че едва си поемаше въздух.

— Добре де, съжалявам. Просто си помислих… — Инес сви рамене и замълча. — С кого тогава?

— С мъжа, с когото отидох да се срещна във Виена! — изрече сърдито Флора, сякаш Инес трябваше да го знае.

— Спала си с клиент? — попита Инес още по-шокирана.

— Той не е клиент — поправи я бързо Флора. А сега вече никога няма и да бъде — помисли си тя, спомняйки си последната гледка към картината на Реноар, която висеше в спалнята, докато тя лежеше в леглото. — Просто проследявахме информация за историята на една картина.

— Въпреки това не е типично за теб.

— Да, ами, може би ми е омръзнало да съм… аз. Напоследък не беше много забавно.

— А той беше ли? Забавен искам да кажа? — попита Инес и се наведе над масата, облегнала глава на едната си ръка.

— Ами, не съм сигурна, че „забавен“ е думата, която бих използвала за него. Той е по-възрастен, но…

— Беше добре, нали?

Флора се усмихна и сви тактично рамене. Инес беше възхитена.

— Харесваш ли го?

— Ами, спах с него, нали?

— Имаш ли снимка? — повдигна вежда Инес.

— Разбира се, че не! — избухна в смях Флора. — Не направих селфи на нас двамата в леглото!

— Защо не? — засмя се в отговор Инес и вдигна въпросително ръце във въздуха. — Ще се видиш ли пак с него?

— Не. Всъщност той ми се обади снощи. — В ума й отново се появи Ксавие Вермей. Тя бързо го прогони. — Тази седмица пристига и иска да отида с него на Concours dʼÉlégance^[1] в „Шантии“, но… — тя поклати глава и издиша бавно — ще му се обадя по-късно и ще му кажа, че не мога да отида.

— Но защо? — ахна Инес.

— Защото в това няма бъдеще. Първо, той е във Виена, а аз съм тук. А когато не е така, той е в Ню Йорк, а аз съм в Лондон.

— И какво? Току-що каза, че пристига. Ако го ха…

Флора я спря, слагайки твърдо ръка върху нейната.

— Инес, знам какво ще кажеш, но между нас няма да се получи нищо. Той е много мил, прекарах страхотно. Но това беше всичко. Нищо повече.

Инес изпъшка и отпусна глава върху протегнатата си ръка, така че лицето й почти докосваше масата.

— И кога ще е нещо повече при теб?

Флора не отговори. Сервитьорът бе донесъл кафетата им. Инес вдигна поглед към нея с глава все още върху ръката си.

— Наистина не разбирам. На двадесет и седем си, абсолютно прекрасна. Куп мъже навсякъде се влюбват лудо в теб, а ти никога не искаш да знаеш!

— Извинявай, но не съм виновна, че между нас няма химия — възрази Флора.

Инес седна по-изправена.

— Знаеш, че Стефан все още е луд от любов, нали? Бруно казва, че непрекъснато говори за теб.

Флора й хвърли кос поглед и сви устни.

— Виж, Стефан е чудесен човек. Но какво искаш да кажа? Той ми е просто приятел.

— Но те всичките са само приятели за теб. Как може да си толкова стара и да не си се влюбвала? Наистина не разбирам!

— Очевидно — промърмори Флора. — А и не сам толкова стара.

— Странно е, само това казвам. Повечето хора на тази възраст са били влюбени. Повечето хора са оставали с разбити сърца.

— О, ами тогава, аз съм съкрушена, че съм стигнала дотук незасегната — отговори Флора с натежал от сарказъм глас.

— Противно на всички любовни песни, разбитото сърце всъщност е полезно. Кара те да пораснеш. — Инес насочи пръст замислено към нея. — Нали разбираш, че може би очакванията ти за това какво всъщност е любовта всъщност са нереалистични.

— Не мисля така.

— Любовта не са стаи, пълни с рози.

— Напълно наясно съм с това.

— Освен това невинаги е удобна. Или човекът не е този, в когото човек си е представял, че ще се влюби. И любовта от пръв поглед се среща много рядко. Аз дори не бях забелязала Бруно първите няколко пъти, когато се бяхме срещали, а виж ни сега.

— Невъзможно е да не ви вижда човек — пошегува се Флора.

— Искам да кажа, че може да намериш нещо общо с този човек, ако му дадеш шанс. Очевидно си го харесала достатъчно, за да скочиш в леглото с него.

Флора не отговори. В леглото му я бяха отвели обстоятелствата, а не химия или нещо общо между тях. Беше самотна и разстроена и далече от дома. Беше стигнала до краен предел на силите си и й беше омръзнало да е разстроена. Искаше малко утеха, малко спокойствие. Това беше всичко.

Инес измъкна още една цигара от пакета и я запали. Флора протегна ръка към кафето си.

— Това е неприятно натъртване — промърмори Инес, поглеждайки към вътрешната страна на ръката й.

— Кое? — попита Флора, огледа ръката си и видя четири кафяви овални отпечатъка върху кожата си. — Чудя се кога е станало.

— Виена? — попита небрежно Инес и повдигна лукаво вежда. Но натъртването беше прекалено старо, за да е от Виена.

Флора усети как стомахът й се свива, когато си спомни за силната ръка на Ксавие пред къщата им, когато я бе хванал, за да не падне по стълбите.

— Да, може би — промърмори тя с Ксавие Вермей в мислите. Отново. Погледна Инес: — Кажи ми, защо помисли, че съм спала с Ксавие Вермей?

Инес я погледна и сви рамене.

— Не знам — отговори тя след кратко мълчание. — Наистина не знам… просто това беше първата мисъл, която ми хрумна.

— Странно е обаче, като се има предвид, че почти не го познавам.

— Е, ако трябва да сме честни, и другия почти не си го познавала — намигна й Инес.

— Да, но не съм имала чутовен скандал с него.

— Вярно е и е още една сериозна причина да се видиш с него още веднъж — разсмя се Инес и се наведе, за да избегне бучката захар, която Флора запрати към нея.

 

 

Половин час по-късно Флора беше на бюрото си, а до нея стоеше чаша с недокоснат зелен сок, който се разделяше на воднисти слоеве от утайка като проба от водата в езеро, докато тя слушаше как телефонът от другата страна звъни.

— Attlee et Bergurren — изрече тих и делови глас.

— Здравейте. Галерия „Атлий и Бергурен“ ли е?

Последва кратко мълчание, вероятно заради глупостта на въпроса.

— Да. С какво мога да ви помогна.

— Здравейте. Казвам се Флора Сайкс. Консултант съм в областта на изящните изкуства и работя в Париж за свой клиент. Миналата седмица ви изпратих писмо с молба за информация от архивите на галерия „Фон Ташелт“ в Париж, които се пазят при вас?

— … Да?

— И се чудех дали вече имате някаква информация за мен? Наистина е много спешно.

Последва мълчание.

— Един момент, ако обичате.

Флора остана да чака, а жената остави телефона на бюрото и стъпките й отекнаха глухо, докато тя се отдалечаваше по каменния под.

Флора прехапа устна и започна да си играе с химикалката си. Накрая стъпките се върнаха.

— Ало?

— Да. Здравейте, да — изрече Флора и съсредоточи цялото си внимание.

— Боя се, че не успяхме да намерим това, което търсите, madame — каза кратко жената, преминавайки направо на въпроса.

— … Какво? — изрече глухо Флора.

— В писмото си искате продажбите след 1943 година. При нас няма нищо след 1942.

— Но аз мислех, че счетоводните книги са при вас? — настоя Флора. — На сайта на „Гети“ пише…

— Само до 1942 година. Нямаме нищо след това. Абсолютно никакви документи.

Флора замълча, а кръвта й се втурна в главата и започна да блъска в ушите й. Това не можеше да е вярно.

— Всички документи са изгубени?

— Било е по време на войната, madame. Много неща са изгубени по време на бомбардировките.

— Разбирам. Да…

Как, по дяволите, щеше да съобщи тази новина на Ангъс? Това беше истинско бедствие, последната им надежда — разбита. Веригата не беше пълна, документите, които им бяха нужни, в крайна сметка бяха изгубени и не можеха да докажат, че семейство Вермей са законните и истински собственици на картината, а само, че е у тях. Дали френската правна система щеше да признае старата пословица, че притежанието е девет десети от закона?

— Извинете? — изрече тя, осъзнала, че жената все още говори. — Бихте ли повторили?

— Казах, че вероятно може да проверите при нотариуса, който се грижи за наследството. Възможно е те да имат повече информация. Понякога при тях се пазят документи за стари случаи като този.

— О, разбира се — отговори Флора без ентусиазъм, но въпреки това отново взе химикалката си.

— Номерът е 1 44 49 65 20. „Травер и син“. Потърсете Лионел Травер, той е старшият съдружник.

Химикалката падна от ръката на Флора.

— Лионел Травер е нотариус по наследството на Фон Ташелт? — изрече дрезгаво тя.

— Да, madame. Проблем ли има?

Но Флора вече бе затворила и заровила ръце в косата си, крачеше из офиса, облягайки се на стените и отблъсквайки се отново, сякаш отскачаше от тях.

Тя затвори очи, опитвайки се да успокои мислите си, опитвайки се да намери рационални отговори на въпросите, които веднага се бяха породили заради тази нова, неочаквана връзка между семейство Вермей и Фон Ташелт.

Вече нямаше съмнение, че са се познавали, но въпросът беше колко добре? Дали са били в напълно явно сътрудничество един с друг, при което Фон Ташелт е купувал на ниски цени и е продавал евтино на Вермей? Колко далече е стигало бизнес сътрудничеството им, за колко картини става въпрос? Тя стисна очи при спомена за стотиците предмети на изкуството, складирани в апартамента. О, Господи, колко от тях щяха да се окажат свързани с това белязано сътрудничество? Колко опитващи се да избягат, отчаяни семейства са били въвлечени?

Тя се втренчи със силата на лазерен лъч в миниатюрната пукнатина на отсрещната стена и умът й работеше на пълни обороти, докато оставяше това разкритие да се избистри. Значи бащата на Лионел Травер е бил нотариус и на Фон Ташелт, и на Франсоа Вермей. Това наистина ли беше едно огромно съвпадение? Двама богати и влиятелни мъже и един известен адвокат? Разбира се, че не. Кръговете, в които са се движили тези хора, по необходимост са били тесни, елитарни и ексклузивни и те са делели не само адвокати, а винаги наемали едни и същи организатори на партита или икономи от едни и същи агенции. Всъщност може би щеше да е по-необичайно, ако те не се бяха познавали.

Но това не означаваше, че двойното участие на Травер не я притесняваше. Държанието му по време на срещата им й се беше сторило странно тогава — решимостта му да пречи, предпазливостта му, заплашителните му мълчания, прекъсвани само от дори по-заплашителен сарказъм. Нищо чудно, че беше толкова потаен! Дали се беше досетил, че е въпрос само на време, преди тя да успее да свърже тези двама клиенти — единият сега с лоша слава, другият високо ценен? Нямаше ли да е по-лесно за него да й каже още тогава, че двамата клиенти на баща му са работили заедно? Още колко дълго е мислел, че може да го пази в тай…?

И изведнъж Флора разбра. Празните чекмеджета… липсващите документи върху бюрото… това, което можеше да докаже съмнителните сделки. Травер ги беше взел! Разбира се, че ги беше взел. Точно затова й беше пречил по всякакъв начин по време на срещата им. Репутацията на Фон Ташелт беше съсипана и всяка връзка с него беше нежелана, докато семейство Вермей, любимците на обществото, бяха онзи голям клиент, който позволяваше на „Травер и син“ да са на върха. Съвсем естествено беше Лионел Травер да се отърве от всичко, което можеше да свърже тези две имена, дори и това с един замах да превръщаше едно безценно произведение на изкуството в картина без никаква стойност.

Все още замаяна от това, което бе разбрала, Флора се върна при компютъра и бързо намери снимките на апартамента, които бе направила през първите двадесет и четири часа. Може и да нямаше документите, с които да докаже теорията си, но беше сигурна, че са били там. Не беше ли ги снимала, когато за първи път бе влязла вътре? Но защо не бе разгледала както трябва, когато имаше тази възможност? Защо бе позволила предметите на изкуството така да я разсеят, когато материалите за тях, от които имаше нужда, бяха пред очите й? Сега вече със сигурност нямаше да ги намери. Ако Травер се опитваше да защити репутацията на своята фирма, тогава в най-добрия случай щеше да скрие уличаващите документи, ако не и да ги унищожи напълно. Стана й зле, като си спомни неискрения му въпрос онзи ден в неговия офис. Ние сме на една и съща страна, нали? Но не бяха. Той работеше срещу нея от деня, в който бе пристигнала, и се намесваше в проучването й, за да защити собствените си интереси. Сега вече изобщо нямаше да успее да проследи цялата история на картината. Щеше да се наложи да я изтеглят от аукциона и задължението на агенцията им към банката щеше да продължи да расте.

Започна да прехвърля бързо снимките, разбирайки, че е безполезно. Дори и да бе уловила, без да иска някой от документите на бюрото, имаше много малка вероятност написаното да се вижда достатъчно ясно, за да може да се прочете, а още по-малко да мине за доказателство за историята на картината.

Стигна до снимките от кабинета и примигна, когато доказателството, че не греши, се появи пред нея в цвят и с висока резолюция — по бюрото ясно се виждаха документи, пръснати в хаотични купчини. Тя ги разгледа една по една, присвивайки очи да види дали нещо може да бъде увеличено десет пъти, сто пъти… но нямаше късмет. Вниманието й онзи ден беше навсякъде, но не и върху бюрото, беше се съсредоточила върху скъпите книги с кожена подвързия, върху разпадащите се пердета… Успехът е бил пред нея, но докато бе пристъпвала на пръсти през прахта, не бе разбрала играта, която се играеше. Ядосано удари силно клавиша „Надолу“, наблюдавайки как снимките прелитат в неясна вихрушка по екрана.

Флора въздъхна, отпусна глава върху ръцете си и се втренчи отчаяно в екрана. На него бе спряла снимка от една от спалните в апартамента на долния етаж, на която се виждаха в близък план леглото, картината и голямата каса, в която е пристигнала.

Красивото лице на Наталия Шпигел я гледаше с безразличие, без да разкрива нищо от ужаса да имаш нещо общо с нацист измамник, който я беше изпратил на смърт. Защо е запазил картината тук, на долния етаж? Защо само тази?

От всички картини, които бяха открили в апартамента, тази бяха смятали, че ще се продаде на най-ниска цена — неизвестна жена, нарисувана от неизвестен художник — и все пак каква ирония, защото сега тя имаше най-голям шанс да запази нещо от стойността си, като това щеше да е не на базата на име или престиж, а само на красотата й. Със сигурност тя беше съкровището, което я бе омагьосало. Зачуди се дали Наталия е била още по-очарователна от кръв и плът. Дали Фон Ташелт е бил влюбен в нея, това ли беше? Дали го беше отхвърлила, а той я хвърлил на пътя на СС и запазил портрета за себе си като някакъв спомен?

Загледа се в касата, в която бе пристигнала картината — отворена, дървени парченца на пода, железния лост на леглото. От вътрешната страна на касата беше залепен лист А5. Отдалече не се виждаше какво пише на него, с изключение на познатия червен овал най-отгоре, който винаги ограждаше плашещото име, Франц фон Ташелт. Името беше отпечатано и от външната страна с големи черни букви: Ф. Ф. Т. — горд от това, че е официално признат, оторизиран агент за Третия райх.

Флора се намръщи, след това наклони глава. Дъхът й секна. Остана съвсем неподвижна, докато една мисъл — една ужасна, невероятна, немислима мисъл — се разви от пъпка до цвят в ума й. Дали беше разбрала всичко погрешно? Беше гледала погрешно на всичко от самото начало?

Беше побързала да приеме фактите така, както й бяха представени, но ако върнеше събитията, дали историята щеше да е същата? Тя се намръщи, разнищвайки историята, която й беше дадена, връщайки се обратно към фактите — всичко бе започнало с онези градски изследователи, които бяха открили шести апартамент и бяха изпратили писмо на „Травер и син“. На фактурата от вътрешната страна на касата имаше име и едно бързо търсене в интернет щеше да им каже, че „Травер и син“ са били адвокати на Фон Ташелт. Дотук логично. Защо тогава това писмо е било изпратено на семейство Вермей? Тази разписка показваше само, че картината принадлежи на Фон Ташелт, и въпреки това нищо неподозиращият младши служител е изпратил писмото на семейството, като така ги е накарал да смятат, че апартаментът и всичко в него е тяхна собственост.

Но ако се бяха заблудили и работеха върху неправилно предположение? Ами ако служителят е направил огромна грешка и търсейки в архивите този стар клиент, е извадил Вермей вместо Фон Ташелт^[2]? В крайна сметка при една система по азбучен ред папките може да са били една до друга. Човешка грешка, случваше се. Но след като разписката показваше, че картината е собственост на Фон Ташелт, нямаше ли да е по-логично да се предположи, че апартаментът също е негова собственост? Нямаше ли да е по-разумно да се предположи, че всяка картина, която бяха разгледали до този момент, е регистрирана на негово име?

Флора поклати разочаровано глава. Не, това нямаше смисъл. Травер щеше веднага да хване такава огромна грешка. Както сам й беше казал, той се върнал преждевременно от отпуска, за да поеме контрол над ситуацията, и дори сканирал плика, в който пристигнало писмото. Той не би оставил най-важните му клиенти погрешно да вярват, че са собственици на апартамента и всичко в него.

Тогава защо семейство Вермей все още бяха въвлечени в случая? И защо Травер имаше допълнение към завещание, според което апартаментът — точно този апартамент — не трябваше да се отваря преди смъртта на Франсоа и Магда?

Магда. Внезапно Флора бе поразена от странността на името. Със сигурност не беше френско. Холандско може би? Немско?

Допълнението към завещанието беше написано на немски. Не немски немски. Не швейцарски немски… Но може би австрийски немски?

Австрия…? Ужасната теория на Флора започна да се оформя. Тя задържа дъха си и започна ново търсене на компютъра, но дори още докато пръстите й летяха по клавиатурата, нишките започнаха да се събират в ума й: „Блумка фон Ташелт“ 1934–1938, Аншлусът 1938, „Травер и син“, празните чекмеджета…

 

 

— И така, Флора, какво имаш за мен? — попита весело Ангъс, качи със замах крака на бюрото и заби сребърната си „офисна“ вилица в закуската си.

— Бащата на Травер е бил нотариус на Фон Ташелт.

Сякаш бе стреляла в него. Ангъс веднага изплю храната, задавяйки се със семето на нар. Той отвори уста да възрази, но Флора вдигна ръка и го спря.

— И преди да го кажеш — не, не е съвпадение.

— Не е ли? — попита дрезгаво той и се удари няколко пъти по гърдите, за да изкара семето от нара.

— Щеше да е съвпадение, ако изобщо бе съществувал човек на име Франсоа Вермей. Но аз току-що проверих регистрираните смъртни случаи в националния архив и няма човек на име Франсоа Вермей, женен за жена на име Магда със син на име Жак, който да е умрял в Париж през 1943 година.

Последва дълго мълчание, а лицето на Ангъс бе останало без никакъв цвят.

— Какво казваш, Флора?

Тя вдигна ръка и започна да отброява на пръстите си.

— Казвам, че ако проверим националните архиви на Австрия, ще открием свидетелство за брак между жена на име Магда и Франц фон Ташелт.

Ангъс избухна в смях, но в очите му нямаше веселие. Всъщност изглеждаше изплашен.

— Може би ще открием точно това. Може би името е популярно там. Но защо да търсим в Австрия?

Флора вдигна втория си пръст.

— Защото преди през 1938 в Париж да започне да работи галерия „Фон Ташелт“, тя оперирала във Виена като „Блумка фон Ташелт“. Галерията затворила, когато избягали от Виена в годината на Аншлуса, и отворила отново като галерия „Фон Ташелт“, когато се заселили в Париж. Може би си спомняш, че допълнението към завещанието беше на немски. Е, всъщност на австрийски немски. Странно за французин, не мислиш ли?

Флора вдигна третия си пръст.

— След смъртта му през 1943 галерията отворила отново в Южна Франция като „Атлий и Бергурен“. Бергурен е фамилията по мъж на сестрата на Магда. Има го в едно писмо, което намерих в апартамента.

Не можеше да повярва, че не бе направила връзката по-рано и бе забравила за писмото, което сега беше в джоба на дънките й.

Вдигна четвъртия си пръст.

— Инициалите Ф. В. Т. и Ф. В. са доста близки. Магда просто… Пофренчила е името му. По-лесно е да поддържаш една лъжа, ако се придържаш колкото може по-близо до истината.

Ангъс изглеждаше така, сякаш щеше да припадне, и тя се почувства истински облекчена, че вече е седнал.

— Флора, аз не… — промърмори той едва чуто.

— Ангъс, чуй ме — каза тя, разбирайки, че трябва да го каже ясно. — Няма регистрирано раждане или смърт на Франсоа Вермей, а завещанието на това френско семейство е написано на немски, не на френски. Бизнесът сега е на името на сестрата на Магда в Южна Франция, на десет мили от Антиб, където живее Магда, все още жива и здрава. Знаеш какво ти казвам. Франсоа Вермей не е работил с нацистите. Той самият е бил нацист. Той е Франц фон Ташелт.