Карън Суон
Парижка тайна (18)

Седемнадесета глава

— И така, това бизнес ли е или удоволствие? — попита тя, когато Ноа спря пред нея, елегантен в кремавия костюм и панамена шапка, сложил ръка в джоба. — Защото трябва да знам дали съм на работа или не.

Той се усмихна и ъгълчетата на сините му очи й се набръчкаха леко.

— Е, това зависи. Виж, имам нужда от кола и дама за среща на обяд и ми хрумна, че ти си идеалният човек и за двете.

— Не мога да кажа, че класическите коли са в кръга на моите познания — засмя се Флора. — Ако наистина искаш да купиш кола днес, щеше да е по-добре да си с Ангъс.

— О, искрено се съмнявам в това — пошегува се той и я огледа в роклята й на „Долче и Габана“ на лимони и портокали, което отговори ясно на въпроса й. — Мисля просто да вземем тази, която изглежда най-добре с теб, седнала в нея — каза той, сложи леко ръка на кръста й и двамата тръгнаха.

Флора се разсмя на самата идея. Това беше шега, нали?

Беше ясен ден и чистото небе скъсяваше сенките им. Флора си помисли, че вероятно няма по-вълшебно място, на което да се наслаждава на пазара на класически коли, отколкото тук, във великолепните градини на имението „Шантии“, където покрай дългите алеи бяха посадени сплели клоните си дървета, а разкошните фасади на бароковите сгради бяха толкова красиви, че беше удоволствие да се видят не само веднъж, а и втори път, отразени идеално в неподвижната вода на рова. Имаше ли по-подходяща кола от „Бугати“ или „Бентли“, която да премине по тази чакълена алея?

Самата тя бе пристигнала с лимузина. Ноа бе дошъл тук направо от летището, но бе изпратил кола в Париж да я вземе и добре, че го беше направил. Сцената със семейство Вермей вчера беше изместила всичко от главата й и тя не само бе забравила да отмени срещата, но също така напълно бе забравила и самата среща, докато шофьорът не бе позвънил на вратата й рано сутринта, лишавайки я от така нужния й сън.

Тя погледна Ноа, докато обикаляха около изложените коли, чувствайки се като измамница за това, че изобщо бе тук. Не проявяваше интерес към него; той просто се бе оказал на правилното място в правилния момент във Виена, беше се обадил в правилния момент в дъжда… Флора беше тук с него, но не беше тук заради него; присъствието му не беше съществено за нея.

И въпреки това не беше досадно да е в компанията му. Ноа беше забавен, красив, внимателен, интелигентен, все неща, които щяха да накарат майка й вече да си купува шапка за сватбата. Какво можеше да каже? Харесваше го, само го харесваше. Същата стара история.

Тълпата се движеше в нещо като еднопосочна система около паркираните класически коли, като хората — предимно мъже — се навеждаха по-близо, за да прочетат подробните истории на всяка една с потрепващи над лъскавата боя ръце и присвиваха възхитено очи при вида на ушитата на ръка кожена тапицерия. Двамата с Ноа се оставиха тълпата да ги носи, обикаляйки почти лениво из изложението, като Флора пристъпваше бавно по тревата, докато разговаряха и Ноа правеше остроумни шеги, което я караше да докосва ръката му, докато се смееше. Започнаха да се отпускат, Ноа се навеждаше към нея, пръстите им се докосваха, когато оглеждаха някой стоп или кормило, или силно излъскана джанта.

Беше поредният горещ ден и тя скоро свали обувките си, оставяйки краката си да потъват в моравата, докато Ноа разглеждаше едно „Бентли“ с купе на „Мълинър Парк Уорд“ или я молеше да застане до един „Ягуар ХК120“ за снимка, а тя възразяваше, смеейки се. Накрая той спечели, но само след като Флора открадна шапката му и надникна изпод периферията й със свенлива усмивка.

Повървяха още малко под жаркото слънце и тя се спря, за да намаже той раменете й с лосион, любезност, която изглеждаше странно интимна сред разхождащите се тълпи, всеки един човек там от едно и също племе — парфюмирани и елегантни, облечени в скъпи светли тоалети, но ненатрапващи се в облекла, чиито цени започваха от няколко хиляди.

— Горещо е. Какво мислиш? По една напитка да се разхладим, преди да започне аукционът? — попита той и изви брадичка към замъка.

— Чудесно.

Тръгнаха към драматично спускащите се стълби, по които някога бяха пристъпвали дами в сатенени обувки и рокли в стил „Помпадур“, а днес бяха пълни с добре облечени хора, седнали с каталозите си и увлечени в приятни разговори. На терасата бяха организирани барове с шампанско, на вятъра се развяваха знаменца и всички маси на сянка вече бяха заети.

— Опитай да намериш къде да седнем — каза Ноа. — Аз ще донеса напитките.

Флора се усмихна и се обърна да потърси място, но в този момент чу някой да изрича името й. Вдигна очи и видя, че към нея идва Макс Сейнт Джон, ръководител на отдела за винтидж коли в „Бонъмс“ и някогашен колега на баща й. Тя понечи да извика Ноа — това щеше да е полезно запознанство и за двамата — но той вече изчезваше в тълпата.

— Флора Сайкс, каква прекрасна изненада — извика Макс. — Ако знаех, че ще идваш, щях да ти уредя специална покана.

— Всъщност днес съм тук повече за удоволствие, отколкото за работа — отговори тя, докато той я целуваше ентусиазирано по двете бузи.

— Дори да е така, винаги трябва да ми се обаждаш. Как е баща ти? Пенсионирането радва ли го?

— Донякъде — направи физиономия Флора. — Според мен му липсва вълнението в аукционната зала.

— Напълно го разбирам. Той е само с няколко години по-възрастен от мен и аз не мога… — Той погледна към поглъщащата шампанско, елегантна тълпа. — Ами, не мога да си представя да не съм част от всичко това.

— И аз не мога да си го представя. Справил си се наистина великолепно. Каква прекрасна организация! Мястото е просто идеално, също и калибърът на колите, които си привлякъл. Дори си ангажирал подходящото време… — Тя сви рамене, когато край тях премина стройна брюнетка, облечена в рокля от нефритенозелена коприна и черна сламена шапка на „Диор“. — Не би могло да е по-идеално.

— Хареса ли си нещо? — попита той и посочи с ръка към изложените на моравата под тях коли.

— Аз лично? Много неща — усмихна се Флора. — Но това няма да се случи скоро. Мисля, че ще продължавам да гърмя наоколо с моето „Мини“ още известно време.

Той се засмя и се наведе по-близо към нея.

— А какво ще кажеш за цялата история с Фон Ташелт, нали изящните изкуства са твоя специалност? Каква новина само!

Флора усети как кръвта се смразява във вените й и светът започва да се върти малко по-бавно само при споменаването на това име.

— Съжалявам, Макс, не те… не те разбирам.

Сейнт Джон наведе глава и понижи глас.

— Статията във „Венити Феър“. Не си ли я видяла?

Флора вдигна ръка към устата си, мислейки, че може да повърне. Не, не я беше видяла, но веднага разбра какво е станало: Стефан. Статията, която му трябваше, за да запълни страницата. Градските изследователи… Какво беше направил?

— О, не се притеснявай, не си изостанала. Появи се едва тази сутрин.

— Какво пише? — попита тя.

— Виж сама. Има няколко броя зад онзи щанд там. Не се вълнувай прекалено — не е голяма статия, само около страница, но се басирам, че ще има голям отзвук тук.

Един мъж, който минаваше край тях, сложи приятелски ръка на рамото на Макс и той се обърна.

— О, здравей, Рик. Как си? Познаваш ли…

Флора използва възможността да се измъкне.

— Здравейте — кимна бързо тя, усмихна се и целуна Макс за довиждане. — Най-добре да отида и да погледна онова нещо, за което говорехме…

— Разбира се! Много се радвам, че се видяхме! Следващия път, когато идваш, ми се обади! — извика след нея той, докато тя бързаше към щанда под бледосинята тента.

Намери няколко списания, разперени като ветрило на малка ратанова масичка. Грабна едното и започна да го разлиства, дишайки бързо и учестено. Трябваше да разбере какво пише.

Не й беше нужно много време, за да намери статията. Съдейки по дължината на косата на Наташа, бяха използвали стара снимка на семейството, направена от папараци преди няколко години. Всички бяха с официално облекло — Лилиан блестеше в блед тоалет на „Армани“, Наташа носеше плътно прилепнала рокля на „Балмен“, а очите й бяха подчертани с много черен молив, Жак, елегантен като оттеглил се холивудски актьор, Ксавие като пантера във вталеното си черно сако, загледан нагоре изпод дебелите си вежди. Господи, той усмихваше ли се изобщо!

Изглеждат много богати и много нещастни — помисли си Флора. Имаше и други, по-малки снимки — Лилиан и съпругата на президента, снимани заедно на „Ролан Гарос“; Наташа, раздърпана и с наведена глава, излизаща, залитайки, от някакъв клуб, бикините й на показ (поне носеше бикини); Ксавие, който показва среден пръст, възседнал мотопеда си — отново без каска — с една хубава брюнетка зад него; Жак, пресичащ улицата с жена, която не беше Лилиан и която бе пъхнала ръка под лакътя му, а в ръката му имаше малка червена чантичка на „Картие“.

Но това, което я накара да ахне, беше заглавието: Лицемерната клетва! Отначало не го беше забелязала, погледът й бе инстинктивно привлечен към снимките на това фотогенично, нещастно семейство, но то бе недвусмислено. Прегледа бързо текста. Откъде? Откъде можеха да знаят всичко това? Знаеха повече от нея!

Бръкна в чантата си с разтреперани ръце, извади телефона си и намери номера на Стефан.

— Salut! — отговори той след първото позвъняване.

— Стефан?

— Да?… Флора!

Паниката му и последвалото мълчание — по-оглушително от изстрел — потвърдиха предположението й. Гневът й избухна, когато усети шокът му да отеква по линията.

— Негодник такъв! Как можа да ми причиниш това?

— Чуй ме…

— Не! Ти ме използва! Взел си конфиденциална информация, информация, споделена между приятели, и си я използвал за собствените си егоистични цели! Какво значение има това, че може да загубя работата си, нали?

— Не разбираш.

— Разбирам много добре! Разбирам идеално! Имаше възможност да нанесеш удар на човек, който според теб те е обидил, и ти я използва — да върви по дяволите всеки, който се окаже на пътя. Как се нарича това? Съпътстващи поражения, а? Ти знаеше колко важен е този проект за мен. Аз ти се доверих!

— Виж, не го бях планирал така, разбери! Мислех, че само ще спомена името на семейство Вермей. Когато каза, че апартаментът е на твои клиенти, предположих, че става въпрос за тях; вече ми беше казала, че работиш за тях, така че исках просто да спомена името им, за да стане статията по-интересна. Бях отчаян. Но познаваш правния ни отдел, Флора. Разследващите ни екипи са на стероиди! Нищо не се публикува, докато не се провери поне два пъти.

Флора не отговори. Тя разтърка слепоочието си. Почувства началото на главоболие.

— Имахме снимките на апартамента, но трябваше да проверим на кого е; семействата като Вермей съдят и за по-дребни грешки. Но когато в нотариалните актове се оказа името на Фон Ташелт… какво можех да направя?

Флора затвори очи, разбирайки как са научили всичко — като нея и те бяха открили, че няма човек на име Франсоа Вермей и никога не е имало, че историите на двамата мъже се сливат на датата, когато апартаментът е бил заключен, като единият се появява на земята точно толкова внезапно, колкото другият изчезва.

— Хайде, Флора, това е истинска сензация! Трябваше да си свърша работата. Те са лицемери! Обществото има право да го знае.

Тя не каза нищо. Не можеше. Буквално беше занемяла от гняв.

— Виж, ти си ми приятелка и аз те харесвам, Флора. Много. Знаеш го. — Ударението върху думите му й каза точно как я харесва. — Но аз съм журналист. Щяхме да стигнем дотук със или без твоята помощ. Почти бяхме стигнали. Вече имахме снимките… Моля те, не съм се опитвал да нараня теб…

— Не става въпрос само за мен, глупак такъв! Нямаш представа какво си направил — каза тя и думите й изплющяха като камшик по линията. — Не само какво си причинил на репутацията им, а и на благотворителните организации, които подкрепят, на всичките им добри дела. Сега всички ще им обърнат гръб. Ще трябва да го направят, защото в противен случай ще ги обвинят в лицемерие.

Последва кратко мълчание.

— Съжалявам за това. Но аз просто казах истината.

— О, така ли? И постигна ли нещо добро? Никой не печели от това, Стефан! Никой, освен теб и продажбите на проклетото ти списание! Може да изгубя работата си заради това. Самата аз го научих едва вчера! Казах и на тях едва вчера. Ще разберат, че е дошло от мен.

— Но това не е вярно.

— До известна степен. Ще им разкриеш ли източниците си? Ще им кажеш ли, че не аз съм ти казала?

Последва дълго мълчание.

— Не.

Тя се изсмя презрително.

— Флора, съжалявам. Кажи ми как мога да ти се реванширам.

— Върви на майната си, Стефан!

Флора затвори и се облегна на стената с разтреперани от притока на адреналина ръце и крака. Тя беше прецакана, а семейството беше обречено. Сега тайната бе излязла наяве по най-ужасния начин, напечатана и разпространявана по света, а те нямаше да могат да издействат съдебно решение за спирането й, нито да съдят списанието, защото всичко беше истина, всяка една дума. Лилиан беше права за всичко, освен едно — греховете на бащите наистина се стоварват върху синовете.

 

 

Ноа стоеше най-горе на стълбите с шампаниера в едната ръка и две чаши в другата и оглеждаше тълпата, търсейки я, когато тя се приближи до него.

— А, ето те, аз тъкмо… — Той замълча, забелязал колко е бледа. — Хей, добре ли си?

— Ъм, не… Честно казано, не мисля, че съм добре.

Искаше да се махне оттук. Не можеше да понесе да остане.

— Може би си стояла прекалено дълго на слънце? — попита той, хвана я внимателно за лакътя и я поведе към най-близката маса. Без никакво колебание се обърна към двойката, която седеше там: — Съжалявам, но приятелката ми не се чувства добре. Ще имате ли нещо против, ако…

Не беше нужно да довършва изречението, хората веднага станаха и предложиха столовете си.

— Благодаря ви — усмихна се леко Флора, без да е сигурна, че няма да повърне.

Пронизителен смях я накара да вдигне очи. Една група от хора на двадесет и нещо тичаха през моравата — мярнаха се голи крака, когато момичетата напъхаха поли в бикините си и продължиха да тичат боси, а момчетата ги гонеха с измъкнали се от панталоните им ризи. Флора отмести поглед, чувствайки се прекалено нещастна, за да може да понесе тази сцена в момента…

— О, Господи, не!

Осъзна кого е видяла и отново вдигна поглед, а стомахът й се преобърна толкова бурно при вида на Ксавие и Наташа Вермей, че тя всъщност се наведе напред и закри устата си с ръка.

— За бога, Флора, мисля, че трябва да легнеш някъде. Наистина не изглеждаш добре.

Но тя почти не го чу. Не можеше да свали очи от развеселената група, към която се приближиха двама охранители, протегнали ръце напред, за да спрат препускането им към езерата, и ги насочиха към стълбите, далече от колите. Конкурсът всеки момент щеше да започне.

За момент групата изчезна от погледа й към подножието на стълбите, но Флора все още ги чуваше — натрапчивия смях, злобните коментари — и след това те отново се появиха, група пауни в ярки цветове най-отгоре на стълбите. Забелязаха по-възрастна двойка, седнала на една от по-големите маси, вероятно запазвайки места, и се настаниха там, без да попитат, на практика прогонвайки хората. Мъжете седнаха отпуснати на столовете, протегнали крака, а момичетата извадиха телефоните си и започнаха да си правят селфита. Наташа Вермей седеше с гръб към масата на Флора, но Ксавие беше в профил към нея, протегнал едната си ръка на масата, докато мълчаливо наблюдаваше колите, които излизаха на заден извън моравата.

В парка прозвуча виенето на уредбата, което накара всички да спрат на място — въпреки че, изглежда, повечето така или иначе бяха принудени да спрат от групичката от хайлайфа — и Макс Сейнт Джон се качи на един малък подиум на моравата срещу стълбите.

— Дами и господа — започна той на безупречен френски, в стихията си сега, когато говореше пред посетителите…

— Може ли да ми дадеш шапката си? Аз… мисля, че бях прекалено дълго на слънце — каза бързо тя, знаейки, че не трябва да я виждат.

— Разбира се — отговори Ноа и се втурна да й помогне, нетърпелив да й бъде полезен по всякакъв възможен начин. (Господи, майка й щеше толкова да го хареса.)

Флора си сложи шапката и дръпна козирката надолу. Не можеше да понесе мисълта Ксавие и Наташа да я видят. Дали знаеха? Не можеше да не знаят! Разбира се, че хората в техните среди вече ще знаят… телефоните щяха да звънят…

Обаче ако наистина знаеха, нямаше да са тук, нали? Нямаше да се смеят, да викат и да привличат вниманието върху себе си, да превземат аукциона сякаш беше тяхно частно парти, макар да беше напълно ясно, че могат да си позволят всяка една от колите тук.

Не, не знаеха. Все още не. Флора затвори очи, чудейки се как, по дяволите, щеше да мине покрай тях, без да я забележат. Единственият път за паркинга минаваше покрай стълбите и тя не можеше да понесе мисълта за това как ще реагира Наташа тук, на публично място, с приятелите й, нейната клика — въпреки че много добре можеше да си го представи.

Гърленото ръмжане на V8, която идваше по чакълената алея, предизвика викове на възхищение, когато конкурсът започна, като колите, които се предлагаха за продажба, се появиха в еквивалента на парад на красотата, показвайки прекрасните си извивки и движения на аплодиращата тълпа.

Ноа, който поглеждаше притеснено от нея към парада на колите, сложи ръка върху нейната на масата.

— Искаш ли да си тръгнеш? Не е нужно да оставаме.

— Не, всичко наред. Каза, че харесваш светлосиньото „Бугати“. — Вече й беше казал, че чака девет години кола от този модел да се появи в аукцион. — Трябва да наддаваш.

— Все още мога да го направя — сви рамене той. — Мога да регистрирам най-високата си цена и те ще ме уведомят по-късно. Повече съм загрижен да те отведа някъде, където ще можеш да си починеш.

Групата на Наташа и Ксавие избухна в смях заради нещо, което един от тях бе казал. Дори Ксавие, седнал в профил към нея, се усмихваше. Гледката беше омагьосваща. Усмивката напълно променяше лицето му. Тя почти бе започнала да вярва, че това е физически невъзможно.

Но ако я видеше, нямаше да се усмихва… Тя погледна към Ноа, чувствайки се още по-отчаяна.

— Ами, ако си сигурен, че нямаш нищо против…

— Веднага се връщам — потупа я по ръката той. — Не отивай никъде.

Флора отново седна на стола си, навела глава, опитвайки се да се скрие, дори и докато се напрягаше да разбере какво намираха за толкова забавно на онази маса.

Наддаването бе започнало и Флора слушаше с интерес, докато цифрите нарастваха на равни интервали. Не беше на същото ниво като пазара на произведения на изкуството — дори и най-рядката кола никога нямаше да се окаже в същата лига, но приличаше може би на пазара на вино, още едно солидно вложение за портфолиото на сериозните инвеститори.

Групата на Вермей естествено също наддаваше. Флора нямаше да се изненада, ако участваха просто за да вдигат цената за забавление.

Тя ги наблюдаваше — е, наблюдаваше него — изпод козирката на шапката си. Не можеше да го разбере. Той изглеждаше някак извън кръга, усмихваше се на шегите, но той самият сякаш не се шегуваше; всички насочваха разговора към него, въпреки че той не казваше почти нищо, като вниманието му беше съсредоточено повече върху самия аукцион, отколкото върху момичето вдясно от него, което непрекъснато го поглеждаше и потъркваше крака му. Флора ги гледаше, неспособна да не го прави. Не можеше да си спомни дали това беше момичето, с което се бе сблъскала на стълбите. Приятелката му, емоционалната, с която той непрекъснато се караше и се сдобряваше?

Един кървавочервен „Астън Мартин“, на който Ноа се беше възхищавал по-рано, спря на подиума и Макс започна продажбата, използвайки същата смесица от хумор и приятелски тон, който беше характерен и за баща й. Флора се огледа за Ноа в отчаяното си желание да се махне оттук, но когато се завъртя, закачи с ръка чашата и тя се разби на плочите. Всички се обърнаха към нея, за да видят какво става, и тя замръзна. Наведе се притеснена, за да събере по-големите парчета, но до нея веднага се появиха сервитьори с четки и лопатки, настанявайки я отново на стола й, разтревожени, че може да се пореже.

Тя се извини, вдигайки смутено очи, и откри, че той я е видял. Облегна се назад на стола си, без да може да отклони поглед, а кръвта се отцеди от лицето й, когато това, което тя знаеше, че той не знае, се втурна отново в главата й. Знаеше колко по-черен щеше да стане онзи поглед.

— Съжалявам. Досадна документация, отне ми повече време, отколкото предполагах — каза Ноа, когато дойде при нея, сложи ръка на рамото й и я плъзна нагоре към шията й. — О, какво се е случило?

Сервитьорите приключиха с почистването и казаха, че ще донесат нова чаша.

Ноа седна, взе ръката й и я задържа в своята.

— Как се чувстваш сега?

Флора успя да отклони очи от Ксавие, погледна отново към Ноа…

— Моля?

— Все още си много бледа.

— Да, аз… ъм…

Тя погледна отново към Ксавие. Той все още я гледаше втренчено и тя усети как устата й отново пресъхва, а стомахът й се преобръща сякаш светът й беше направен от хартия и той пробиваше дупка в него.

Какво? — искаше да изкрещи към него тя. — Какво искаш от мен?

Той отклони поглед, като в същото време вдигна ръка, издавайки брадичка напред.

— Благодаря ви! — извика възхитено Макс от подиума. — Нов участник, дами и господа! Имам ли двеста хиляди триста и тридесет?

Флора примигна при тази внезапна реакция на Ксавие. Какво правеше той? Искаше ли наистина тази кола? Знаеше ли изобщо за коя кола наддава?

Остана загледана в него, докато той отново вдигаше ръка. И отново.

— Цената става височка — отбеляза тихо Ноа, докато наблюдаваше как наддаващите сякаш прехвърлят топка за тенис над мрежата.

Флора не можеше да каже нищо. Тя просто гледаше как Ксавие вдига ръката си отново и отново. Разпозна езика на тялото — аукционите бяха нейният живот, знаеше точно как да разчита действията на участниците в тях и разбираше, че той няма да се откаже. Тук не ставаше въпрос за купуване. Ставаше въпрос за това да спечели.

Но да спечели какво? Не мислеше, че е колата. Когато чукчето най-после удари, всички в групата на Вермей скочиха на крака и нададоха възгласи, а самият Ксавие остана напълно неподвижен, докато го тупаха по гърба и разрошваха косата му, а момичето от дясната му страна се наведе към него и го целуна по бузата.

— Нов световен рекорд, дами и господа! — извика Макс, по-развълнуван от всички.

— Е, добре ще е да я задържи известно време — каза Ноа, който не беше впечатлен. — Според мен цената й няма скоро да надмине днешната. Сигурно много я е искал, за да плати толкова. — Той погледна към Флора. — Цветът на лицето ти е малко по-добре.

— Така ли? — Флора осъзна, че досега е задържала дъха си.

— Все още ли искаш да си тръгнем?

Тя погледна отново към масата на Ксавие. Към групата се приближаваше един човек с нещо в ръка. Когато той дойде по-близо, Флора усети как устата й се отваря от учудване.

Не, чакай…

— Поздравления! — изрече мъжът високо. — Доста добре наддаваш.

Ксавие, все още седнал, кимна към него. Изглеждаше нащрек. Мъжът се засмя и мушна ръка в джоба на панталона си.

— Да. Всички току-що си говорехме, че вдигна ръка толкова много пъти, че на практика беше като нацистки поздрав. — Той замълча. — Но така или иначе ти знаеш всичко за тези неща, нали?

Когато неприятният тон на мъжа проби през пасивното държание на Ксавие, се възцари пълна тишина.

— Извинете, какво? — попита Ксавие и изправи гръб, осъзнавайки какво се случва.

— В края на краищата предполагам, че все някак трябва да изхарчиш заграбеното богатство.

Ксавие мигновено скочи на крака.

— Какво каза?

— Чу ме — отговори мъжът и изду гърди, сякаш се готвеше да се бие.

— Най-добре внимавай! Нямаш представа за какво говориш.

— Така ли? Е, те със сигурност май знаят — изрече мъжът и хвърли на масата един омачкан брой от безплатното „Венити Феър“. След това се обърна да си тръгне.

— Ей! Какво, по дяволите, е това? — попита настойчиво Ксавие, вече ядосан, и сграбчи мъжа за ръката, но непознатият я изскубна от него и оправи сакото си.

— Защо не прочетеш и не видиш? — засмя се подигравателно той. Изви брадичка към масата. — Мислите, че сте специални? Не сте. Би трябвало да се срамувате от себе си. Отвращавате ме. Отвращавате всички нас. Защо не ни направите услуга и не се махнете. Такива като вас не са добре дошли тук.

Ксавие погледна надолу, видя заглавието на отворената страница на списанието и желанието му за бой се изпари. Той вдигна поглед отново, видя, че всички са се втренчили в тях, дори и Макс на няколко метра по-надолу, на своя подиум на тревата. Последва жуженето на развълнувани разговори и хората се пръснаха на групички, като всички дискутираха сблъсъка, клатеха неодобрително глави, поглеждайки от Ксавие към сестра му и обратно. Новината се разпространяваше.

— Неприятно — промърмори Ноа с иронична усмивка, очевидно озадачен от сблъсъка.

На Флора внезапно й се прииска да го зашлеви. Посегна към чантата си на масата.

— Трябва да тръгнем, преди да започне наддаването за следващия лот — каза сковано тя. Искаше да слезе по стълбите и да се махне оттук, преди Ксавие да е прочел статията.

— Разбира се — отговори Ноа и бързо довърши напитката си. — Остани тук за момент. Ще отида да докарам колата.

Флора прехапа устна, когато го видя да минава покрай масата на Вермей и да тича надолу по стълбите с развяващо се ленено сако.

Тя погледна отново към Ксавие. Той вече четеше статията, отпускайки се със забавено движение върху един стол, докато научаваше подробностите, свил ръце в юмруци на масата.

Тя едва издържаше да гледа как адамовата му ябълка се движи, докато той поглъща грозните истини, не можеше да понесе начина, по който устните му се разтваряха съвсем леко, докато през него като отрова преминаваше отчаянието, начина, по който раменете му се отпускаха, а главата му се свеждаше. Срамът и унижението го смаляваха пред очите й, цялото арогантно перчене и самохвалство от само няколко минути по-рано бяха изчезнали и той изведнъж вече изглеждаше много млад.

Флора не можеше да гледа повече. Сграбчи чантата си, наведе козирката ниско и тръгна между масите, поемайки по по-дългия път около стълбите в опит да не мине точно покрай него.

Тя наполовина вървеше, наполовина тичаше към живия плет от тисово дърво, в който имаше отвор към оградената с букове алея, водеща към паркираните колите на посетителите. Ноа със сигурност щеше да се появи всеки момент.

Но не бе успяла да премине през отвора в живия плет, когато една ръка стисна китката й и я завъртя, така че тя отново се озова лице в лице с онези пламтящи черни очи.

— Ти си направила това — изсъска той, а допирът му я изгаряше.

Флора поклати глава, усети как ръката й се тресе.

— Не.

— Да — сопна се той. — Откъде другаде ще научат? Дори и ние не знаехме довчера. Само ти знаеше!

— Аз… — Очите й се напълниха със сълзи. Прав беше. Всичко беше по нейна вина. Без да иска или нарочно, тя бе дала на Стефан достатъчно информация, за да публикува тази статия и да подсигури кариерата си. — Не разбираш.

— Не, не разбирам. Ти би трябвало да работиш за семейството ми, не срещу него.

— Не работя срещу семейството ти! Заклевам се. Нямах представа за статията. Бях толкова шокирана, колкото и ти.

— Съмнявам се.

Изражението му помръкна, когато публичното опозоряване, което току-що бе понесъл, премина през ума и на двамата и тя не можа да се сдържи и една сълза се търкулна по бузата й, когато видя как мускулите на челюстта му се свиват и усети огъня в ръцете му. Нещо… нещо друго премина между тях като някакво смущение между радиостанции и тя видя промяна в очите му, докато я гледаше втренчено, гневът заменен от раздразнение. Той избърса с палец сълзата й, притискайки го в бузата й.

— Какво, по дяволите, ми причиняваш, Флора? — прошепна той с изпълнен с отчаяние глас.

— На теб ли? — попита объркано тя.

Думите й го накараха да примигне, сякаш не бе очаквал да ги чуе, изречени на глас. Каналът отново се смени, той свали ръка от лицето й.

— На семейството ми. Какво причиняваш на семейството ми?

— Хей? Проблем ли има?

И двамата подскочиха изненадано и видяха един елегантен черен „Мерцедес“ да спира пред тях, а на отворения му прозорец се бе облегнал Ноа, прехвърлил небрежно ръка навън — но в очите му проблесна войнственост, когато видя Флора в хватката на Ксавие.

Ксавие се втренчи в него с хладно спокойствие и пусна ръката й, когато Ноа подчертано погледна към обвитите му около китката й пръсти.

Всичко отново стана нормално, присмехът отново се появи на устните на Ксавие.

— Няма проблем, човече. Просто помагах на приятелката ти. Подхлъзна се. — Всяка дума беше пропита с горчив сарказъм.

Флора отвори уста да протестира, въпреки че не знаеше на кое да възрази първо. Да каже на Ноа, че не се е подхлъзнала? Или на Ксавие, че не е приятелката на Ноа?

Шофьорът излезе и й отвори вратата, за да се качи. Ноа също излезе, показвайки размерите си; не беше висок колкото Ксавие, но беше по-зрял, с по-широки рамене и без усилие понесе враждебността в погледа на Ксавие.

— Ти добре ли си? — попита я той, но все още гледаше втренчено Ксавие.

— Да — отговори бързо Флора и се запъти към него. — Да тръгваме.

Тя понечи да се наведе и да влезе в колата, но за втори път усети да я дърпат за китката и в следващия момент Ноа я целуна по устните; тя се опита да се отдръпне, когато усети езикът му да разтваря устните й, но ръката му притисна тила й тя не можеше да мръдне.

След миг той се отдръпна, доказал каквото искаше. Дори не си направи труда да отправи победоносен поглед към Ксавие; просто й направи знак да се качва в колата.

— Първо дамите — каза той и я потупа леко по дупето.

Шофьорът затвори вратата след нея, но Флора продължи да гледа надолу, закрила уста с опакото на ръката си. Нямаше къде да се скрие, прозорецът, до който Ноа беше седял, все още беше отворен и тя се изчерви, чувствайки се унизена.

Секундите й се струваха като минути, докато чакаха Ноа да мине бавно от другата страна на колата. Той не бързаше.

— Наслаждавай се на новата си кола — чу го да казва на Ксавие и този път сарказмът беше в неговия глас.

Флора остана с наведена глава, докато най-после вратата се отвори, Ноа се настани до нея и веднага сложи ръка на коляното й. Но тя не можеше да продължава играта и докато колата потегляше, очите й я издадоха, стрелвайки се към Ксавие за последен път. Погледите им се срещнаха само за част от секундата, но това беше достатъчно дълго. Какво, по дяволите, ми причиняваш, Флора?

Поправка. Какво, по дяволите, й причиняваше той?