Карън Суон
Парижка тайна (6)

Пета глава

На зазоряване Флора отново беше сред прахоляците. Както и предполагаше, че ще се случи, почти не беше спала и се беше измъкнала изпод артистично заплетените си чаршафи, за да отиде в изоставения апартамент и да бди над безценните съкровища. Когато бе влязла, дъските на пода бяха изскърцали под краката й, а големият ключ тежеше в ръката й, докато проверяваше всички стаи, тревожна като майка с новороденото си, надявайки се, че хората в апартамента на долния етаж няма да се стреснат от необичайното движение горе. Разбира се, тя осъзнаваше, че няма да е особено полезна, ако някой реши да проникне в апартамента, но така или иначе това, че беше там, я караше да се чувства по-спокойна, знаейки, че ще окаже някаква съпротива.

Улицата все още бе потънала в сянка, слънцето не се беше издигнало достатъчно високо в небето, за да огрее апартамента, и стаята дремеше в полумрак. Нямаше електричество и не можеше да запали лампи, за да вижда по-добре — странно, но тя не носеше свещи, когато пътуваше — така че бе прекарала почти час, изтегната на избелелия кадифен диван в стаята в очакване на светлината, и просто се бе взирала в картината на Реноар. Чувстваше се, сякаш е на бдение. По-късно през деня картината щеше да бъде преместена в среда с контролирана атмосфера, където ще я прегледат за повреди и ще започне процесът на внимателно почистване.

След време картината най-вероятно щеше да бъде продадена на някой голям музей, където охранители ще стоят из дългите мраморни зали и туристи ще минават зад червени въжета и ще се взират в нея, но само Флора ще е имала привилегията да й се наслаждава в интимна домашна атмосфера, този символ на безкрайно великолепие, облегнат на едно неоправено и увиснало легло.

Искаше й се баща й да можеше да е тук с нея. Точно заради него изобщо се беше влюбила в изкуството, хванала ръката му, докато той я водеше из дългите зали на галериите, за да й покаже само една картина или една скулптура, да седне на пейката с нея и да се взира цял час, като понякога играеха „Виждам с малкото си оченце“, друг път я караше да измисли двадесет различни нюанса на зелено или синьо, или жълто.

Да, това щеше много да му хареса. Изкуството винаги е било играта, която двамата бяха споделяли. Когато беше едва на пет, тя се криеше зад катедрата му, защото искаше да играе на криеница, и се взираше в излъсканите му обувки, докато слушаше гласа му, който звучеше из залата, в панталоните му, които се развяваха все по-бързо и по-бързо около прасците му, докато той посочваше един от наддаващите, после друг, развълнуван като диригент, потънал в музиката си.

А сега Флора търсеше съкровище, мисия от световно значение за връщането на един шедьовър на изобразителното изкуство на публиката. Но тя вече не беше дете и това не беше игра. И когато първите лъчи на слънцето се появиха на стената — един слънчев пръст, който я насочваше към дълга й — тя се изправи на крака, отиде в коридора и се залови за работа с фотоапарата и тефтера си.

Първо трябваше да преброи всичко. Отне й повече от час само да обиколи апартамента и да запише броя на предметите на изкуството. Имаше общо 203 картини, 57 скулптури, 316 артефакта (сред които свещници, шишенца за парфюм, лампи, украшения, чинийки за бижута) и един щраус, който, докато работеше, бе започнала да нарича Гърти. (Нямаше представа откъде бе дошло това име. Просто й се струваше подходящо.)

След това бе започнала да класифицира предметите по стойност и следователно по важност, идентифицирайки по една система от залепени цветни точки, където червеното беше най-ценното, след това оранжево, жълто, зелено и накрая синьо за по-маловажните предмети. Според бележките й имаше две червени точки (голямата картина на Реноар, на която бе дала две точки, и една картина на Фошо), 14 оранжеви (някои бяха очарователни, но не особено важни, като сред тях имаше малки картини с маслени бои, литографии и рисунки на Матис, Дали и Писаро), 266 жълти и останалите бяха смесица от зелени и сини. Премести всяка категория в различна стая — остави картината на Реноар на леглото и сложи до нея и тази на Фошо; всичко с оранжева точка остана в трапезарията, зелените в кабинета, а сините в кухнята. След като премести всеки един предмет, тя ги номерира и им направи подробни снимки — отпред, отзад, отстрани.

И накрая, с наближаването на обяда, след като бе работила седем часа, Флора започна да разделя списъците с точките на школи — модернисти, импресионисти, кубисти, сюрреалисти и т.н., а след това и по художници. Пулсът й се ускоряваше с всяко име, което записваше, а когато премести една скица на Реноар в трапезарията (само опитът й подсказа кой е художникът, защото той никога не бе подписвал скиците си), още един облак от прах се изви около нея и тя изпадна в още един пристъп на кихане. Очите й започваха да сълзят, а когато видя почернелите петна на коленете си, осъзна, че белите дънки, които бе обула в тъмното, са били грешка.

Флора въздъхна, уморена и гладна, остави листовете и протегна ръка към чантата си. Трябваше да хапне нещо. Изкуството можеше да я крепи само донякъде.

С отново надигащо се чувство на тревога — струваше й се толкова погрешно да остави всичко това — тя превъртя ключа в старата ключалка на вратата и излезе на улицата, като остави съкровищата сами и неохранявани. Докато пресичаше улицата и излизаше от сенките, слънцето стопли нежно лицето й, въпреки че източният бриз не позволяваше на температурите да се вдигнат. Флора вървеше бързо и наблюдаваше собствената си сянка, потънала в мисли, докато въпросите се блъскаха един в друг в главата й. Какви новини щеше да донесе Ангъс от Регистъра за откраднати предмети на изкуството? Сигурно беше в движение, защото не бе успяла да се свърже с него цяла сутрин. Какво щяха да направят семейство Вермей, когато тя ги информираше — дали щяха да задържат нещата, или да ги продадат? Дали някой от съседните апартаменти беше чул шума, или бе забелязал раздвижването в този? Надяваше се да не е така. Нямаше да може да се отпусне, докато не преместеха най-ценните картини или не поставеха охрана. Сега тя отговаряше за всичко тук.

Стомахът й изкъркори — беше ли вечеряла предишния ден? Не си спомняше. Пресече улицата и тръгна към един малък площад. Пред нея се извисяваше църква с оловен купол, мина покрай химическо чистене и един tabac, италиански ресторант и магазин за обувки, който сякаш се грижеше за хора над петдесетте. Нямаше да предявява много претенции — обикновено се опитваше да яде безглутенова храна, но днес щеше да влезе в първото кафе или boulangerie, до които стигнеше, и щеше да вземе нещо, което можеше да отнесе със себе си.

В крайна сметка първото, което видя, беше един суши бар и тя влезе бързо, и се появи след четири минути с кутия с maki. Поръча си едно кафе за вкъщи от съседното кафене само за да може да използва тоалетната, и след това бързо се върна в апартамента. Знаеше, че Ангъс е прав — че след седемдесет години в неизвестност една нощ и един ден повече нямаше да имат никакво значение, но не можеше да се отпусне, след като знаеше, че една важна, отдавна изгубена картина на Реноар и една на Фошо просто си стоят там, подпрени на леглото, и очакват завръщането й.

Телефонът й иззвъня и тя бързо го извади от чантата си. Ангъс?

— Фреди? — попита Флора с внезапна тревога в гласа. — Какво има? Всичко наред ли е?

Последва кратко мълчание.

— Мамо? Мамо? Ти ли си? Ха, ха, ха!

— Заслужи си го — разсмя се той.

— Добре, добре — отговори Флора и извъртя очи. Тя притисна телефона до ухото си, за да изолира шума от трафика. Можеше да си го представи сега, сложил слушалките за намаляване на шума около шията си, с чаша кафе в ръката му. Като помощник-режисьор Фреди се изкачваше уверено към върха на британската филмова индустрия и Флора знаеше, че в момента снима в „Елстрий студио“ някакъв приключенски филм с голяма доза ирония. Никой в работата му все още не знаеше и той настояваше да продължава да живее живота си нормално, поне толкова дълго, колкото можеше.

— Невинен до доказване на противното, нали? — беше казал той смело, докато всички се бяха скупчили около него онази събота следобед в потъналата в сянка къща.

— Наистина, Фреди, как си? — попита Флора. По негово настояване не бяха говорили от няколко дни, Фреди просто искаше всичко да остане така, както е било винаги.

Последва още едно мълчание.

— Като пребит.

— Наистина звучиш уморено.

— Ами това сигурно има нещо общо с факта, че миналата нощ Трой отново водеше война с нашия крадец на колела.

— Не са откраднали още едно, нали?

— Надявам се, че не, но не погледнах да видя. Обаче ако са откраднали, това ще е петото за тази година.

— Той ги заключва както трябва, нали?

— Разбира се, че ги заключва, но мисля, че преди всичко им харесва да го дразнят. Искам да кажа, знам, че колелата му са наистина невероятни, но, изглежда, ничии други не изчезват. Според него е нещо лично.

— Горкият човек.

— Горките те, искаш да кажеш. Ако някога ги пипне, гневът му няма да има граници.

— Ха, значи е съсед, с когото най-добре да си в добри отношения.

— Да.

Замълчаха, и двамата замислени за едно и също нещо. Тя проговори първа.

— А как са нещата иначе? Спиш ли добре?

Той издаде неопределен звук и тя реши, че значи „не“.

— Но се храниш, нали?

— Да.

Което също означаваше „не“.

— Някакви новини от прокуратурата?

— Още не.

— Уверявам те, че няма да предявят обвинение — каза разпалено Флора. — Прекалено е неясно. Никога няма да могат да докажат без никакво съмнение.

— Може би да, може би не.

Двамата замълчаха.

— … Все още ли си в Париж?

— Да.

— Ще се върнеш ли скоро?

— Мога да се върна всеки момент, ако имаш нужда от мен — каза бързо тя. — Само кажи и ще дойда, Фред. На три часа път съм.

— Знам, аз не за това… Не това имах предвид. Обадих се само да те чуя. Просто ми се обади, когато си в Лондон следващия път, става ли?

— Разбира се.

— Благодаря, Фло. Обичам те.

— И аз също, Фредс.

Той затвори и тя отвори входната врата, изкачи се по стълбите и отново влезе в апартамента. Всичко беше така, както го бе оставила преди двадесет минути — прахта все още се въртеше из въздуха заради всичките й пренареждания, а предметите на изкуството вече бяха подредени в спретнати групи във всяка стая. Погледна Гърти, но след това отиде право в спалнята, където отвори френския прозорец, който гледаше към улицата — съвременният Париж отново нахлу в затворения апартамент и миналото го пусна от хватката си. Флора седна на малкия балкон, опряла гръб в стената, подпря крака на перилата и се зае с обяда си, въртейки клечките между пръстите си, докато мислеше за проблемите на брат си.

Апартаментът не беше достатъчно високо, за да може да вижда над съседните покриви до хоризонта и тя беше принудена да гледа надолу в търсене на хубава гледка — улицата изглеждаше тиха и наоколо нямаше почти никой, освен една млада двойка с кафяви хартиени торби в ръце, която вървеше бавно, увлечена в разговор.

Флора ги наблюдаваше, докато се приближаваха, а след това спряха пред сградата отсреща и жената се наведе назад, за да балансира торбите върху тялото си, докато протягаше ръка към късите панталони на приятеля си, за да вземе ключовете. След миг двамата изчезнаха, а дървената врата се затвори шумно след тях.

Флора се поколеба между nigiri от сьомга и maki от риба тон, като накрая избра сьомгата заради по-красивия цвят. Когато отново вдигна поглед, двойката се бе появила в апартамента точно срещу нея, един етаж по-надолу, и тя осъзна, че въпреки че не може да види лицата им заради спуснатата щора, жената е същата, която бе видяла да лежи на леглото и да слуша музика предишния ден. Беше странно да види два аспекта от живота й — публичната и личната страна.

Флора хвърляше по един поглед от време на време — повече я интересуваше обядът й — докато жената свали тениската си и късите дънкови панталони, остави дрехите на леглото и останала по бельо, изчезна от полезрението й.

Мъжът също беше в стаята — отначало се виждаха само краката му, въпреки че бавно се появи, минавайки покрай леглото, докато четеше нещо на телефона си. И едва когато той се отпусна на края на леглото, докато изпращаше съобщение по телефона си, а едно навито оранжево въже надничаше от дивана до краката му, Флора видя лицето му.

За какво използва въжето? — запита се тя и започна рулцето от риба тон, наблюдавайки с безразличие. Дали беше катерач? Имаше атлетична фигура, поне така й се струваше, но Флора беше разсеяна и погледът й се стрелкаше към всяка минаваща кола в очакване на Ангъс. Той трябваше да се върне всеки момент, нали? Мъжът в апартамента отсреща захвърли телефона на леглото и се приближи до френския прозорец. Беше набит и много мускулест, с добре оформени прасци под късите панталони в кафяво-зелен цвят. Той излезе на светлината на слънцето, облегна се на лакти и се загледа в улицата долу. По тротоара пристъпваше една котка и когато се появиха трима мъже с ризи и вратовръзки, които си говореха и вървяха бързо, един от тях се принуди да слезе на шосето, а другият трябваше да заобиколи котката, която веднага се втурна изплашено и се подслони под една паркирана кола.

След това мъжът погледна нагоре.

Флора спря да яде, когато го видя да се вцепенява. От начина, по който се взираше в нея — наистина шокиран — тя веднага разбра, че той знае, че никой никога не се е появявал там, че присъствието й означава, че апартаментът е бил отворен. Видя го как проточва шия, видя как лицето му се сбърчва, когато присви очи, опитвайки се да види по-добре. Тя се изправи на крака и се дръпна бързо от прозореца, затваряйки го след себе си, така че сега мъжът можеше да види само отражението на собствената си сграда. Но това беше безсмислено действие. Той я беше видял. Изоставеният апартамент най-после имаше стопанин. Миналото се размърдваше и се отърсваше от прахта. Съседите скоро щяха да разберат, след това и градът, а накрая, когато обявят продажбата, и целият свят. След седемдесет и три години мълчание тайната най-после се разбулваше.