Карън Суон
Парижка тайна (4)

Трета глава

Париж

В десет без петнадесет бяха на улица „Риволи“ и девет минути по-късно бяха настанени в разкошната къща на семейство Вермей, която бе част от реновацията на Париж от Хаусман. Ангъс крачеше покрай прозорците и проверяваше имейлите си, за да върши нещо, а Флора правеше наум преглед на впечатляващата колекция от картини, които висяха по стените.

Тъкмо се възхищаваше на Каналето, когато високата врата се отвори и при тях влезе мадам Вермей. Флора се изправи, благодарна за миниатюрните тежести, пришити в подгъва на тъмносинята й рокля на Валентино, които издърпваха гънките надолу и й придаваха спретнат вид дори и след като бе станала в зори и бе пътувала три часа. Но когато погледна ниските класически обувки на „Шанел“ на мадам Вермей, си помисли с надежда, че нейните „Рокстад“ не са нещо прекалено.

Ангъс се насочи, усмихнат, към домакинята им, протегна ръце, за да вземе нейните, и ги притисна към устните си.

— Лилиан, изглеждаш невероятно добре.

Поздравът, с който му отговори мадам Вермей, беше точно толкова топъл. Сферата на частните клиенти на изящните изкуства създаваше приятелства, които, ако човек се грижеше за тях както трябва, при видните семейства продължаваха и през поколенията. Само от поздрава на Ангъс Флора можеше да каже, че това е една от тези връзки. Докато пътуваха насам с влака, той й бе дал една папка, за да я запознае с историята на семейството — швейцарски предци, състояние, натрупано в телекомуникациите, големи играчи на сцената на благотворителността и още по-големи политически контакти. Жак Вермей, съпругът, беше виден кардиолог.

— Позволи ми да ти представя новата си съдружничка — Флора Сайкс. Откраднах я от „Саачи“, за да оглави операциите ни в Европа.

— Сайкс — изрече замислено мадам Вермей, поглеждайки към неподвижната фигура на Флора.

— Точно така. Може би познаваш баща й, Хю Сайкс, бивш президент на Асоциацията на търговците на антики и произведения на изящните изкуства, а преди това…

— Главен аукционер на „Кристис“ — довърши вместо него мадам Вермей. — Но, разбира се. Бях там, когато продаде „Слънчогледи“ за двадесет и пет милиона ли беше?

— Двадесет и четири и седемстотин и петдесет, да — кимна Флора. Знаеше цифрата наизуст, въпреки че дори не е била родена тогава. Историята как баща им прогърмял по алеята с ягуара си, засипвайки кученцата с камъчета, и след това се втурнал в къщата и се насочил направо към мазето, откъдето извадил бутилка „Пюлини Монтраше“ и го изпил в градината с майка им и градинаря, беше така запечатана в паметта им, че двамата с Фреди имаха чувството, че самите те са били там.

— А атмосферата в залата онзи ден никога няма да я забравя. Хората буквално не можеха да дишат, докато цифрите вървяха нагоре и нагоре, и нагоре — каза мадам Вермей, притискайки ръце към шията си. — Никога по-рано не се беше случвало нещо подобно.

— Знам — отговори Флора. — Майка ми казва, че баща ми направо не стъпвал на земята месеци след това.

Мадам Вермей я погледна внимателно. Въпреки че със сигурност беше към края на петдесетте, тя беше висока, слаба жена с изваяни скули и къса, пепеляворуса прическа, а сиво-сините й очи бяха бързи като стрелкащи се риби. Освен това имаше и несъмнения стил на парижкото висше общество — тесен тъмносин панталон, който свършваше точно над добре оформени глезени, гълъбовосива блуза от матиран сатен и ред перли, които лежаха в основата на шията.

— Значи сте се включили в семейния бизнес. Изкуството е в кръвта ви.

— Да, мисля, че такова беше заключението в деня, когато използвах сервиза от лиможки порцелан, за да организирам чаено парти за куклите си. Освен това не съм сигурна, че баща ми щеше някога да ми проговори, ако бях избрала правото.

— Това е нещо, за което сте мислили?

— За известно време.

— Не само красота, а и ум. Добър избор си направил, Ангъс — погледна към него мадам Вермей.

— Не мисли, че не го знам — засмя се той. — Почти не ми се е налагало да плащам за обяд през последните три месеца — телефонът не спира да звъни, и то все хора, които искат да поканят нас на обяд, чудя се защо.

Мадам Вермей се засмя тихо и смехът й прозвуча като слънчев лъч, който отскача от кристал.

— Флора, моля те, наричай ме Лилиан. Елате, трябва да седнете — каза тя и постави малък пожълтял плик на една масичка, след което се насочи към светлосиния кадифен диван, пристъпвайки безшумно с ниските си обувки по копринения килим с цвета на пшеница.

Флора и Ангъс седнаха един до друг на дивана отсреща, до който от кашпи се изливаше изобилие от захарно розови божури, а медената утринна светлина струеше през високите от пода до тавана прозорци и се разстилаше върху мебелите като течна коприна.

— Простете ми, че не бях тук да ви посрещна. Трябваше да говоря с мосю Травер, нотариуса ни. Както може да си представите, всичко това беше огромна изненада за нас. Не всеки ден човек научава, че има собственост, която е напълно забравена, non?

— Наистина — съгласи се радушно Ангъс. — Снощи, когато получих съобщението ти, бях на аукциона на Бейкън и всичко останало вече нямаше значение. Всъщност все още не знам за колко се е продал.

Той погледна въпросително към Флора.

— Двадесет и седем милиона — отговори тя.

Ангъс се засмя и сви рамене, след това се обърна отново към клиентката си.

— Кой можеше да знае? Кого го е грижа? Мисълта за онова, което може да се открие във вашия дом, е много по-интересна.

Мадам Вермей кимна.

— Вие сте единствените хора извън семейството, които знаят за това. Не бихме искали да се разчува, дори и само заради факта че майката на Жак не прие новината с такава радост. Всъщност определено не е доволна. — Тя погледна към Флора. — Ангъс ти е казал подробностите за случилото се, нали?

— Да, никога не бях чувала подобно нещо. Наистина ли апартаментът не е отварян от седемдесет и три години?

— Не знаехме нищо за него, докато не получихме писмото — сви рамене мадам Вермей. — Нотариусът ни, мосю Травер, който трябваше да се върне по-рано от почивката си, за да се занимае с това, беше принуден да признае, че нотариалният акт на апартамента е при него, но очевидно към завещанието на покойния ми свекър има допълнение, според което за него не трябва да се съобщава, докато и той, и майката на Жак не умрат. Е, свекърът ми, разбира се, е умрял по време на войната, когато Жак е бил съвсем малко момче, но майка му е жива и живее в Антиб.

— Значи, технически погледнато, все още не трябва да знаете за апартамента? — промърмори Ангъс.

— Точно така. Затова Магда е толкова разстроена. Според нея това противоречи на последното желание на Франсоа, съпруга й.

— А свекърва ти знаела ли е за съществуването на апартамента? — попита Ангъс.

Лилиан замълча и издаде един цъкащ звук с върха на езика си.

— Да. Мисля, че е знаела. За съжаление, тя настоява ние да не ходим в апартамента.

Флора прехапа замислено устна, чудейки се защо свекърът и свекървата на мадам Вермей може да искат апартаментът да остане скрит до смъртта им. Какво щяха да намерят там?

Мадам Вермей посегна към малкия плик на масичката, отвори го и извади голям стар ключ.

— Мосю Травер току-що ми даде това. — Тя подаде ключа на Ангъс. — Боя се, че трябва да отидете без мен. Свекърва ми може да е много възрастна, но все още е силна жена. — В хладните й очи се появи усмивка. — Дори и сега не бих посмяла да й се противопоставя.

Ангъс се загледа в ключа, преди да го вземе.

— Извини ме, Лилиан, но щом желанието на свекъра ти е било апартаментът да остане в тайна до неговата смърт и смъртта на свекърва ти, а тя е все още жива, разбира се, желанието му, изразено в допълнението към завещанието, все още е валидно? Разбери ме, просто искам да съм сигурен, че следваме правилните процедури. Ако намерим вътре нещо ценно, не искаме да има каквито и да било обвинения, че сте го придобили незаконно.

Мадам Вермей се усмихна.

— Оценявам усърдието ти, Ангъс, но мосю Травер ме увери, че законът е на наша страна. Принудени сме да го направим. В апартамента са влезли с взлом и ни е изпратено писмо, с което ни уведомяват за съществуването му. Сега, когато вече знаем за него, условията на допълнението към завещанието са нищожни. Освен това има и неща, за които да се погрижим от практична гледна точка и трябва да сме реалисти. Милата ми свекърва ще празнува стотната си годишнина следващата година. Човек би могъл да предположи, че така или иначе щяхме да разберем за апартамента най-много след няколко години. — Тя изви вежда съвсем леко в намек, че вероятно това ще стане — че тя би искала да стане — по-скоро, и Флора реши, че двете жени не са особено близки.

— Имате ли нещо против да попитам кой ви е изпратил писмото? — намеси се тя, като се наведе леко напред, заинтригувана. Като дете бе погълнала всички романи на Агата Кристи и ако Ангъс имаше склонност към мелодрама, тя имаше подобно влечение към мистериите.

— Хората, които са влезли с взлом — отговори мадам Вермей и вдигна ръце във въздуха, точно толкова изненадана.

— И са ви изпратили писмо? — Флора не можа да скрие удивлението си. — Влезли са и са ви изпратили писмо!

Мадам Вермей кимна отново.

— Знам. Невероятно, нали?

Флора не можеше да затвори зяпналата си уста.

— Е, и какво пишеха: „Знаете ли, че притежавате този апартамент?“.

— Горе-долу това, да — засмя се мадам Вермей.

Ангъс изглеждаше доста по-притеснен.

— Знаете ли дали нещо е било откраднато? Ако тези хора са ровили…

Последва мълчание и предишното оживление изчезна.

— Не знаем и може би никога няма да узнаем — отговори по-мрачно мадам Вермей. — Нямаме представа какво има вътре — ако изобщо има нещо. И как да знаем? Апартаментът е бил скрит от нас всичките тези години.

Ангъс изпъшка.

— Ще е ужасно, ако е стоял недокоснат през цялото това време само за да бъде обран и лишен от най-ценните си предмети седмица преди да ви съобщят за него.

Той прокара ръка през косата си и Флора видя как шефът й вече се настройва за тази драматична ирония.

Мадам Вермей изпъна елегантно гръб по своя особен начин.

— Ако това може да е някаква утеха, аз самата не вярвам там да има нещо много ценно. Свекър ми е бил умен човек. Не може да не е бил, след като е натрупал такова състояние. — Тя огледа разкошната стая. — Изкуството е било целият му свят. Не би оставил голямо съкровище, заключено и скрито от погледите, да се руши там.

Ангъс посърна пред тази логика, въпреки че усмивката остана на лицето му. Дали това щеше да е само едно ровичкане из някакви малко по-скъпи дрънкулки?

— О, Ангъс, надявам се да не съм ти дала прекалено големи надежди, като те извиках от Лондон — продължи мадам Вермей, вперила проницателен поглед в агента си.

— Ни най-малко. Ние с удоволствие ще помогнем с каквото можем — отговори убедително той и плесна леко с длани по коленете си. — Просто ще направим списък на всичко, което намерим, ако намерим нещо, и след това ще говорим с теб за следващите стъпки — опаковане и доставка или оценка за продажба, ако предпочитате това.

— Много се надявам апартаментът да не е празен — засмя се внезапно мадам Вермей, събра ръце и облегна брадичка на връхчетата на пръстите си. — Няма ли това да е наистина ужасно? Всичките ни надежди разбити.

За Ангъс беше доста по-трудно да се усмихне при тази перспектива. Във влака по пътя насам той беше като дете в навечерието на Коледа, което се чуди какви съкровища може да открие в тайния апартамент на такова видно семейство. Флора бе видяла сметките през април и добре знаеше, че той е надхвърлил разходите с новия офис на фирмата в Ню Йорк и сега дългът на бизнеса към банката беше повече от двеста хиляди паунда. Ангъс имаше нужда този проект да отговори на очакванията му за отдавна изгубено съкровище, както и от комисионата, която щеше да получи за работата по него.

— Аз също, Лилиан, аз също!

 

 

Мадам Вермей им даде шофьора си, за да ги закара до апартамента. Той беше в Монпарнас, в четиринадесети район, и за щастие огрените от сутрешното слънце улици бяха празни, защото много от жителите на града вече бяха избягали от летните горещини в града и го бяха сменили с Южна Франция и Алп-Меритим.

Докато се движеха през площад „Конкорд“ към реката, Флора провери грима си в огледалцето на пудриерата си на „Шанел“.

— Все още не мога да повярвам, че апартаментът е стоял недокоснат толкова години — каза тя, като в същото време забеляза леко посърналите си бузи, резултат от срещата за вечеря до късно предишната вечер. (Беше приятно, но… е, беше приятно.) — Човек би си помислил, че някой ще забележи, че никой никога не влиза или излиза от него.

— Хората са заети — отговори Ангъс, без да вдига очи от телефона си. — Гледат си своята работа, особено в по-луксозните райони. А има и много собственици от чужбина. Повечето хора тук не са собственици, а наематели, и хазяите обичат дълги договори за наеми с минимални проблеми от наемателите. Един приятел трябваше да помоли родителите му да му станат гаранти за наема, а е на тридесет и осем!

— Да, но съвсем нищо — седемдесет и три години? Хайде де.

Ангъс сви рамене.

— Ако не друго, човек може да си помисли, че е имало течове от съседи — ами отчитането на електромерите? Или изчисляването на данъците?

Ангъс се замисли за това.

— Съмнявам се, че има електричество. Ако е бил изоставен по време на войната и никой не е поискал да го включат отново, електрическата компания едва ли ще тръгне да го търси.

— А данъците? — продължаваше упорито тя.

Ангъс я погледна озадачен.

— Ами, апартаментът очевидно няма никакви подобрения и разширения през това време, така че предполагам постепенно са се увеличавали с инфлацията. Лилиан каза, че всичко е уредено от свекър й и плащанията са правени на тримесечие чрез офиса на нотариуса.

— И не са казали нищо на семейството през цялото това време? Странно е.

— Не. Просто са вършили работата си — сви рамене Ангъс. — Не им плащат да съобщават наблюденията си.

Флора погледна назад през прозореца. Бяха пресекли реката и широките булеварди и красивите цветя, посадени в строг ред в градината „Тюйлери“, бяха заменени от криволичещи улици, които се извиваха и правеха остри завои, скромни фонтани или самотни дървета населяваха миниатюрни, прашни площади, метални решетки бяха притиснати до стените на магазини. Улиците се стесняваха и ставаха еднопосочни, а по тротоарите бяха струпани колела и скутери.

Тя гледаше с интерес и с очите на чужденец. Апартаментите тук сега струваха солидни суми, но районът бе станал истински модерен след петдесетте години и все пак въпреки целия си бохемски чар четиринадесети район беше далече от великолепието на булевардите и градските къщи от времето на Наполеон и Хаусман в шестнадесети район, където сега живееше семейството.

Животът им очевидно се е променил към по-добро през изминалите години — помисли си тя, докато колата спираше пред една сграда, където мазилката отдавна беше почерняла. По стената се виждаше каскада от декоративни малки балкончета, но само на няколко от тях имаше сандъчета с цветя, а боята на зелената врата беше избеляла и напукана.

Дори и като погледна нагоре от улицата, тя видя, че прахта по стъклата на някои от прозорците беше дебела като плетено перде. Докато излизаше от колата, Флора огледа околните апартаменти — колелото на един от балконите, прането на сгъваема сушилка на друг — онези апартаменти от другата страна на улицата само на шест метра, откъдето обитателите им със сигурност можеха да надничат в тези тук. Наистина ли никога не са изпитвали любопитство към пълното отсъствие на живот в онези стаи? Никога не са се чудили на странната тишина, неподвижност и тъмнина, които винаги са обгръщали апартамента?

Ангъс, нетърпелив да се застрахова срещу притеснението на мадам Вермей, че пътуването им е било напразно, бутна ключа в ключалката на общата врата и се втурна нагоре, като взимаше по две стъпала наведнъж, а стъпките на Флора отекваха леко зад него по дървените стълби. Двамата спряха на четвъртия етаж пред апартамент осем, където бронзовата цифра на вратата беше потъмняла от времето и липсата на грижи. Флора прехапа устна, внезапно изпълнена с опасения. Стори й се странно да стоят на прага на затворен апартамент, който не беше техен, да са първите, които ще влязат, а семейството да няма достъп до него.

Ангъс изруга тихо, когато ключът отказа да се помръдне в ръждясалата ключалка; наложи се да използва и двете си ръце, за да го накара да се завърти, а след това и да натисне врата с рамо, за да избута високата до хълбок купчина от листовки и писма, които се бяха събрали зад нея. Той се вмъкна вътре и каза на Флора да изчака, докато ги махне от пътя и отвори напълно вратата.

Мина минута, след това много бавно още няколко. Какво правеше той вътре?

— Ангъс? Всичко наред ли е? — извика тя, промушвайки глава през пролуката.

Когато след малко той най-после отвори вратата, страните му бяха зачервени от вълнение.

— Съжалявам, аз… Ами, ще видиш. Влез. — Той отвори вратата по-широко и тъмнината се изсипа като облак от прилепи. Флора се втренчи в мрака, а облеченият в моден костюм силует на Ангъс вече се отдалечаваше от нея и изчезваше в сенките. — Само ще проверя дали всичко е чисто — извика през рамо той като някакъв полицай от филм.

Тя остана прикована на място. Изглеждаше така, сякаш работниците, които ще опаковат, вече са пристигнали — картини бяха натрупани в редици на пода, по дванадесет, по осемнадесет; книги с кожена подвързия, натрупани на високи, наклонени кули, и това беше само в коридора. Тя последва Ангъс, стъпвайки внимателно върху съборените планини от поща, докосвайки с пръсти наредените картини, докато минаваше покрай тях — това Матис ли беше? — и през цялото време кашляше леко заради застоялия въздух, който проникваше в дробовете й, а очите й автоматично оглеждаха за съкровища: видя сферично огледало от епохата на Наполеон, кръгло и украсено с мотиви на орли. Може би няколкостотин евро. Красиво, но не и голям удар.

Направи бързо изчисление — сигурно имаше петдесет до осемдесет картини само в коридора.

Една врата вдясно вече беше отворена. Ангъс сигурно е надникнал вътре — звуците от стъпките му по дървения под говореха, че се е втурнал из апартамента за един бърз поглед, преди да се върне към по-подробно преглеждане.

Флора надникна и усети миризма на прах — още книги, цели купища, някои на пода, с избелели червени и зелени платнени корици, ъгълчетата им оръфани и свити назад като падаща кожа. Привързани с шнурове пердета от виненочервена коприна висяха отпуснати като счупени кости, корнизът беше откачен от стената в единия край и отстрани влизаше светлина, по бюрото бяха разпръснати листове хартия.

Флора огледа стаята, опитвайки се да види какво не е там — очите й търсеха по-бледи петна на стените, където някога може да са висели картини, сега свалени, чието отсъствие беше очертано и маркирано. Но нямаше нищо нередно. Две от стените бяха изцяло покрити с полици с книги, прозорците бяха на третата, а четвъртата беше покрита с тапети с имперска щампа, които бяха започнали да се отлепват в горните ъгли. Няколко малки акварела със селски сцени висяха на тел от релсите за картини.

Чу звука на нещо, което се влачи по пода някъде по-далече — Ангъс очевидно проучваше. Тя бързо направи няколко снимки с телефона си и излезе отново в коридора.

Една врата водеше към малка гардеробна — на закачалка висяха палта, на пода имаше обувки, а на една полица лежеше мъжка мека шапка, чиято вдлъбнатина, където я бяха хващали пръстите, беше почти бяла от прах. Флора протегна ръка и докосна ръкава на едно официално палто — беше от розово кадифе на фигури и обточено със златен брокат; до него висеше дамско палто от кафяв туид с колан и кожени копчета; а до него мъжко тъмносиво палто на „Кромби“ с един черен косъм на яката.

Продължи напред, спирайки пред вратата на кухнята. Медни тигани, отдавна окислени в зелено, стояха един в друг на един шкаф; кърпи за чинии, на петна и омекнали, висяха от дръжката на сива газова печка с панел от емайл отзад; от една кука се полюшваше гумена грейка, напукана от времето. На дървен шкаф спретнато беше подреден изящен сервиз за чай със златни ръбове и рисувани на ръка виненочервени и черни рози — едната чаша липсваше, а каничката за мляко беше нащърбена. Дръжката на една цедка беше пъхната зад медна тръба, минаваща надолу по стената, която я задържаше на мястото й; дървена сушилка за дрехи беше окачена на тавана на почерняло въже; имаше износена дъска за рязане на месо, все още с бледи петна; една кофа за въглища стоеше наполовина пълна до бойлера, а стената до нея бе покрита с тънък слой прах от въглища.

Флора отвори тясната врата в най-тъмния ъгъл на стаята, срещу високия прозорец, който гледаше към парче цимент и гърба на сградата отзад, и очите й се насълзиха от освободилия се остър мирис, затворен вътре. Килерът: видя редове буркани на „Килнър“ с консервирани плодове и зеленчуци с тънък слой мухъл по повърхността на течността вътре; чиния с мас; бели емайлирани буркани с червени надписи Захар и Брашно; кутии кондензирано мляко; пакетчета, които според нея бяха яйца на прах… Затвори отново вратата, защото миризмата започваше да дразни гърлото й.

Тя се върна отново в коридора и се насочи към голямата стая отсреща, спирайки на прага, докато я оглеждаше удивена. Беше картина от друго време — сиви кадифени завеси и драперии на прозорците; релефни тапети, богато украсена мраморна камина и също така сложно украсено огледало с позлатена рамка, цялото покрито с петната на времето като старческа ръка. Но това, от което не можеше да откъсне поглед, беше препарираният щраус — той беше висок два метра, стоеше на тънки крака и стъклените му очи и отворената уста създаваха впечатлението, че се смее, сякаш се радваше на домашния сатенен халат в слонова кост, метнат небрежно върху пернатия му гръб. Погледът й се насочи професионално към по-изящните детайли в стаята — кристалния полилей, лампи в стил Блекмор, златни свещници, килими „Обюсон“, но очите й непрекъснато се връщаха към щрауса — той придаваше закачливост и разкош на стаята, донасяше до нея отдавна отишъл си смях и разговори, звънтене на кристал и подрънкване на бижута, пращене на огън и шумолене на коприна. Можеше да усети животите, пулсирали някога тук, веселите сбирки, на които са се радвали хората в тази стая преди ужасите на войната, а след нея и настъпилата дълга тишина. Пристъпи напред и протегна ръка да докосне перата на птицата…

— Флора! — Гласът на Ангъс беше приглушен, но тя улови тона му, вълнението в него. — Ела тук.

— Идвам.

Тя отпусна ръка, мина по коридора и влезе в трапезарията, карминово червен салон с дванадесет тапицирани с жакардова дамаска стола, подредени около голяма правоъгълна маса. Върху покривката бяха пръснати предмети и украшения — двойка порцеланови лебеди, кристални фигурки в стил Лалик, потъмнели сребърни прибори, кръгли гарафи… Ангъс я чакаше, краката му — скрити от огромния брой кашони на пода, и в ръцете си държеше голям рамкиран портрет на младо момиче.

— Поток на съзнанието. Кажи ми какво мислиш. Какво виждаш?

Флора се смръщи, съсредоточавайки се, огледа розовия оттенък на бузите на момичето, бледите й сиви очи, високия шарф на копринената й рокля и прецизните извивки на бонето й. Видя официалната поза — тялото на момичето, обърнато леко настрани, затворено чадърче в ръцете й — и великолепната къща отзад, коне, които пасяха тревата, и леки, пухести облаци в лятното небе, загатнати оттенъци на кадмиевожълто.

— Прилича ми на Фошо — отговори тя и си пое въздух, учудена.

— Точно така.

Умирайки от сифилис едва на двадесет и пет, Фошо не беше оставил изобилие от картини, но преди смъртта си през 1811 година вече бил рисувал за някои от най-благородните семейства във Франция и почти всичките му картини бяха в частни колекции.

— Господи, кога за последен път картина на Фошо се е появявала на свободния пазар? — изрече замислено Флора, докато Ангъс обръщаше картината, след което я подпря на един стол до стената, така че и двамата да могат да я гледат. — Било е през петдесетте, нали?

— Нещо такова. Със сигурност знам, че след смъртта му са продадени само две негови картини.

Флора усети искрица вълнение. Картината беше добър размер и красива, а това, че е рядкост, означаваше, че около нея ще се вдигне значителен шум.

— Какво мислиш за минималната сума?

Ангъс потупа брадичката си, стиснал здраво очи.

— Двеста и петдесет?

— Съгласна съм — кимна Флора. — Веднага се сещам за четирима купувачи, които ще проявят интерес.

— А аз имам контакти в Щатите, които знам, че ще молят за нея.

Флора усети как дишането й се ускорява. Огледа стаята. Дори и като се изключеха нещата на масата, сигурно имаше още пет дузини картини, подредени на купчини до стените. Самото количество предмети на изкуството беше зашеметяващо. Със сигурност имаше повече, отколкото можеше някога да се окачи по тези стени, апартаментът не беше луксозен или построен с внушителните размери на градските къщи на Хаусман. Какво правеха всички те тук?

— Какво още откри? — попита тя, приближи се към най-близката купчина и започна да я преглежда.

— Доста модернизъм всъщност — отговори Ангъс, който я наблюдаваше, докато тя взимаше един умело нарисуван пастел на крайречен пейзаж. — Открих няколко скици на Пикасо, няколко картини на Сезан, Матис, Дали… Нищо изключително, но все пак подписани.

— Господи — промърмори Флора, спомняйки си картината на Каналето в салона на мадам Вермей. — Мислиш ли, че ще получим много за щрауса? — усмихна се тя, приклекна на стройните си крака и започна да прехвърля следващата група картини.

— Невероятно, нали? — засмя се Ангъс, разглеждайки съдържанието на един кашон. — Друг свят.

Тя разгледа внимателно картините и след това въздъхна и скръсти ръце на коленете си.

— Остава само спалнята отзад. Там не съм гледал. Не стигнах по-далече от това съкровище. Заповядай.

Флора се измъкна от стаята и тръгна към спалнята. И тя като салона беше паметник на отминала ера, тук нямаше натрупани край стените картини, нито скулптури на леглото. Тя беше в цветовете на корал и шампанско с тоалетка и стол от розово дърво, махагонов гардероб и малко (по днешните стандарти) двойно легло.

Флора огледа критично и тази стая като детектив на местопрестъплението. Какво можеше да разбере от това? Че ако съдеше по оставената на тоалетката четка, майката на мосю Вермей е имала дълга черна коса, движила се е сред облак от парфюм благодарение на кристалното шишенце с пулверизатор до нея и е пудрила лицето си с лебедово пухче? Била е жена, която е притежавала доста средства — макар и не с огромното богатство, на което се радваше сега — и ако можеше да се съди по роклята от сребрист брокат, все още преметната върху манекена, също така и жена, която е следвала модата.

На пода бяха обувките й — някои с пера, други от кадифе и сатен — и голям куфар от крокодилска кожа, бутнат до стената. Флора повдигна наполовина затворения капак и отскочи стреснато назад, когато отвътре излетя един молец и разпери тънките си криле в новото пространство.

Прозорците потракваха леко на вятъра, а желязната кука, с която се заключваха, едва изпълняваше предназначението си. Флора се приближи и след кратка борба успя да освободи резето. Въздухът в целия апартамент беше спарен и застоял и тя започваше да се чувства някак замаяна. Когато свежият вятър се втурна вътре, тя затвори очи с облекчение.

Облегна се на красивия балкон и се загледа навън. В апартамента отсреща, един етаж по-надолу, момиче със слушалки на ушите лежеше на леглото само по бельо и тактуваше с крак, докато гледаше нещо на айпада си. Тя не забелязваше, че Флора я гледа, както не е знаела и за съкровището, което я е гледало оттук. Долу на улицата един малък ван се опитваше да мине покрай мъж на мотопед, който говореше по мобилния си; две жени с отрязани дънки и бели маратонки размахваха чанти, докато вървяха към реката.

Флора се обърна отново към стаята, удивена от разликата в качеството на светлината сега, когато всичко не преминаваше през пласта от прах, и в частицата от мига, който й отне да повдигне глава, тя улови нещо от първоначалния блясък на кораловите пердета, а сатенените нишки в юргана в цвят шампанско просветнаха като риби, които се стрелкат през водата.

Имаше и още нещо, което едва се виждаше — почти можеше да се сбърка за трик на светлината: тънко бяло парченце надничаше от дюшека като кърпичка в джоба на мъжко сако. Тя се приближи, повдигна леко дюшека, за да освободи тежестта, и издърпа едно писмо.

Усети как любопитството й започва да расте, а след това и разочарованието й, когато видя, че е написано на немски. Знанията й по този език започваха и свършваха с Danke и Guten Tag.

Можеше да разбере само, че името, с което бе подписано писмото накрая, е същото, което беше отпечатано със сиво мастило в горния край на страницата — Бригита Бергурен — и че е било написано на 14 октомври 1940 година. Хартията бе потъмняла с времето и бе придобила никотинов оттенък, виждаха се и няколко бледи кръга от ръжда, които сигурно бяха оставени от пружината на леглото. Хартията беше толкова стара и толкова крехка, че беше истинско чудо, че писмото е оцеляло толкова дълго, особено като се имаше предвид несигурното място, на което беше скрито.

Флора погледна отново под дюшека, за да провери за още писма или може би плика на това, който можеше да й каже откъде е дошло, но не откри нищо. Тя се втренчи отново в листа — беше набръчкан, сякаш е бил смачкан в юмрук, а след това е бил изгладен отново. Дали това беше просто резултат от престоя му под дюшека, върху който хората бяха спали, обръщали се бяха и бяха правили любов? Или може би нещо в писмото бе разстроило читателя? Скарване между любими?

И защо беше скрито там?

Трябваше да разбере не на последно място и защото можеше да съдържа важна информация за семейството. Щом е било достатъчно важно, за да го скрият, значи е важно, точка. Тя сгъна листа и го пъхна внимателно в джоба си. Ангъс щеше да познава някого, който можеше да им го преведе.

Тя оправи дюшека и в този момент го чу да влачи нещо по пода малко по-надолу по коридора.

— Флора! — извика Ангъс. — Имам нужда от помощ.

— Идвам — отговори тя, забелязвайки как стъпките й в прахта рисуваха пътя й из стаята като следи от сърна в снега.

Ангъс стоеше до картина, която бе подпрял на един стол, сложил едната си ръка на хълбока, а другата върху рамката. Картината беше голяма, но по-важното — беше завладяващо красива. Изобразяваше седнала на градинска пейка жена с дълга яркожълта рокля, тъмната й коса беше събрана на букли на главата й, лицето й обърнато в профил, а едно чадърче я пазеше от слънцето. Зад нея се виждаха неясни цветя в лилаво и розово, а на шията й имаше тъмносиня панделка.

Флора спря внезапно, наслаждавайки се на умелите докосвания с четката, играта на светлината и сенките, изключителното изящество на текстурата и формата. Нямаше съмнение, че това е шедьовър, и на нея не й беше необходимо да чете името в долния десен ъгъл, за да знае кой го е сътворил.

— Хайде, кажи го — усмихна се широко Ангъс, затваряйки щастливо очи. — Искам да чуя тези думи, изречени на глас.

Тя скръсти ръце и му се усмихна. Винаги толкова драматичен.

— Господи, Ангъс! — възкликна Флора, включвайки се в играта, самата тя развълнувана. Скоро щяха да платят задълженията си към банката. — Струва ми се, че държиш произведение на Реноар.