Карън Суон
Парижка тайна (5)

Четвърта глава

Луната се бе издигнала високо в небето, когато Флора пъхна ключа в ключалката на огромната дъбова врата и влезе във вътрешния двор. Съдейки по броя на веспите и колелата, подпрени около стените с цвят на мед, всички в сградата си бяха у дома — дори и онези, които са били навън за вечерта. Докато вървеше към апартаментите в далечния ъгъл, пътната й чанта тракаше шумно по измитите камъни, а очите й бяха прекалено уморени, за да забележат цъфтящия през нощта жасмин, който се катереше по стените, и умът й прекалено разсеян, за да чуе далечната музика, която се носеше над двора и го изпълваше като цветна пара.

Тя набра кода за сградата и тръгна тежко нагоре по каменните стълби, като наполовина се надяваше приятелите й да са си легнали, за да може да отиде направо в стаята за гости — по отдавна сключеното с тях споразумение нейна винаги, когато е в града — и да се просне върху леглото, без да си е измила зъбите и напълно облечена. Не можеше да си спомни кога за последен път се е чувствала толкова уморена, но въпреки това не беше убедена, че ще може да заспи, нервите й бяха прекалено опънати заради странните и великолепни открития през деня.

Ангъс беше заминал преди часове с влака, за да се върне веднага в Лондон, целият пламнал от вълнение, и сега Флора се чудеше какво е станало с търсенето му в Регистъра за откраднати предмети на изкуството. Това беше задължителната първа стъпка по този път, нищо друго не можеше да се решава без информацията от този регистър, защото и най-смелите им мечти можеше да се окажат разбити в един миг, ако картината на Реноар (също и на Фошо, въпреки че той не беше в същата лига) беше регистрирана като изгубена или открадната. Властите — вероятно в няколко страни — веднага щяха да се намесят и щяха да окажат силен натиск върху клиентите им да обяснят как е попаднала при тях. Картина на Реноар — особено с такива размери и толкова красива — беше сред съкровищата на живописта от световен мащаб, много малко от които бяха останали в частни колекции; повечето бяха продадени на музеи по света. Това беше откритие, което се случваше веднъж в живота и човекът, който я беше оставил в апартамента, поставена по-далече от другите, в отделна каса в трапезарията, сигурно е знаел колко е важна.

Разбира се, ако Ангъс се обадеше с добра новина, тогава следващата задължителна стъпка щеше да е установяването на автентичността й. Въпреки че беше подписана, щяха да се направят множество тестове, също така от особена важност беше произходът на картината, за да се обясни как се е озовала тук, заключена в един мрачен, изоставен апартамент, чиито ключове се пазеха от адвокати, а съществуването му нарочно се криеше повече от седемдесет години.

Не можеха да си позволят никакво забавяне. Раздвижването около апартамента означаваше, че съседите щяха да забележат и да започнат да говорят и самата стойност на откритото съкровище и размерите му — ако го видеха или предполагаха какво е — щеше да се превърне в притегателна точка не за обикновените крадци, а за бандите от организираната престъпност, които предлагаха произведения на изкуството като гаранции в техните съмнителни сделки.

Ангъс я беше оставил със задачата да направи предварителен опис — брой, списък с художниците, груби оценки и потенциална стойност — преди да се върне за срещата им със семейството, насрочена за утре следобед, но тя едва бе успяла да затвори вратата зад всичко това тази вечер. Инстинктът й да се обади на охранителната фирма, с която работеха, да дойдат и да пазят апартамента поне до утре, когато Ангъс щеше да се върне с новини и план за действие, все още отекваше силно и ясно в главата й, но той бе настоял, че най-добрата защита беше да не правят нищо. Апартаментът беше оцелял заключен седемдесет години. Можеше да оцелее още една нощ. Колкото по-малко раздвижване имаше около него, толкова по-добре.

Под вратата на апартамент „Е“ се виждаше ивица светлина и тя отключи с резервния ключ, който й бяха дали, и надникна надолу по дългия, бял коридор. Вратата на спалнята на Бруно и Инес беше открехната, във въздуха все още се усещаше остатъчният аромат от тажин — специалното ястие на Инес — а тихият далечен звън на китара означаваше, че приятелите й все още са будни.

Флора погледна часовника си — подарък от баща й, когато бе получила първата си работа в „Кристис“, и който бе ставал все по-важен за нея, въпреки че приятелите и колегите й бяха започнали да проверяват колко е часът на своите телефони и айпади — и видя, че е 1:30 след полунощ. Тя се облегна на стената и погледна с копнеж към вратата на своята стая. Там също светеше, което значеше, че Инес е получила съобщението й и я очакваше.

Двете се бяха срещнали в годината между училището и университета, когато пътуваха из Азия, и веднага бяха станали добри приятелки като в класически случай на противоположностите, които се привличат. Ако Флора беше идеалното момиче, Инес беше бунтарката, готиното момиче, което знаеше всички клюки и не я беше грижа какво мислят другите. Флора намираше изградената с години в известното швейцарско училище „Айглон“ странна смесица на Инес от бохемско безразличие и международен блясък абсолютно неотразима и двете се бяха уговорили Флора да остава при нея винаги, когато е в града.

Искаше й се да се затича към леглото, но вместо това остави чантата си и тръгна по коридора покрай огромните дискове на стената, покрити с тюркоазени пера, потраквайки с токчетата си по паркета. Върху лъскавия каменен плот стоеше отворена бутилка текила и тя знаеше от опит, че трябва да си налее един шот, преди да тръгне към терасата на покрива.

Инес я видя, преди очите на Флора да са се приспособили към тъмнината — потрепващите пламъчета на мароканските чаени свещи даваха почти толкова светлина, колкото и топлина — и разтвори ръце към Флора с гърлен смях.

— Тук си!

— Съжалявам, че закъснях — отговори Флора с обичайната си сдържаност, докато вървеше към приятелката си, която седеше настрани в един ленен хамак с ресни, и се наведе да я целуне по бузите. Заедно със загорелите ръце на Инес я обгърна и аромат на камелия, а буйните и непокорни черни като катран коси на приятелката й се развяха като пиратско знаме на вятъра. — Надявам се, че не сте чакали мен.

— Малко е вероятно! — разсмя се Инес и направи знак на Флора да се смести до нея. — Щеше да има бунт на кораба.

— Здравейте, момчета.

Флора изпрати въздушна целувка на Бруно, който седеше на ниската стена, и Стефан, който се беше изтегнал на един стол на „Мисони“. Бруно улови своята с широк замах, а Стефан просто кимна, вперил поглед в нея с показалец върху устните си. Преди година двамата бяха прекарали една вечер заедно, което бе задоволило нея и бе накарало него да иска още.

— Гладна ли си? — попита Инес и стисна приятелски бедрото й. — Мисля, че остана нещо.

— Благодаря, но… — отказа предложението й Флора и вдигна чашата си за момент, преди да я изпие на един дъх. Това щеше да мине за храна тази вечер.

Инес издаде неодобрителен звук.

— Нищо чудно, че си кльощава.

— Кажи ни, Флора — обърна се към нея Бруно, взе китарата си и подпря крак в стола на Стефан. — Какво те води отново в Париж? — Той удари една струна и вдигна поглед към нея, тъмните му очи се присвиха в ъгълчетата, усмивката му беше още по-бляскава заради брадата, която я заобикаляше, а избелелите му къси панталони почти падаха от хълбоците му. — И какво — или кой те е задържал толкова късно?

— Ами, познаваш ме, срещам се с хора, ходя на разни места — усмихна се загадъчно Флора.

— Аха — ухили се той. — Значи е някой известен. Или с власт. Или може би и двете?

— Не е тайна — отхвърли шегата му Флора. И наистина не беше. Семейство Вермей не бяха поискали анонимност. Те рядко купуваха или продаваха и повечето от работата на Ангъс за тях до момента беше кураторска и управление на това, което имаха. Може би смятаха, че така остават достатъчно незабелязани, за разлика от новозабогателите руснаци и китайци, които пръскаха пари по аукционите? — Въпреки че сигурно не сте чували за тях. Те много държат да са извън светлините на прожекторите.

— Кажи да видим — обади се Стефан с предизвикателен поглед. Той беше кореспондент за Европа на „Венити Феър“ и нямаше някого, когото да не познава, така че Флора се надяваше, че ще може да добави малко цвят и перспектива. Бележките на Ангъс бяха сухи и официални: основен клиент Жак Вермей, на седемдесет и пет, единствено дете на Магда и Франсоа Вермей, оженил се късно за Лилиан, сега на петдесет и девет; две деца — Ксавие на двадесет и седем и Наташа на двадесет и една…

— Семейство Вермей?

Бруно изпръхтя сякаш е казала нещо смешно. Той вдигна ръка в знак на извинение.

Инес му хвърли строг поглед.

— Не обръщай внимание на Бруно — каза тя с изражение сякаш е на границата на търпението, след което наклони глава и я облегна на рамото на Флора и залюля дългите си крака, които изглеждаха почернели на светлината на свещите.

— Какво е толкова смешно? — небрежно попита Флора.

— Мисълта, че искат да стоят далече от светлините на прожекторите — усмихна се подигравателно Стефан. — Жак и Лилиан Вермей току-що финансираха разширяване на операта, а Лилиан е член на борда на толкова благотворителни организации, че човек може да си помисли, че кандидатства за светица. — Той замълча. — Не че има някаква вероятност с деца като техните.

— Децата им ли?

— Те са извън контрол. Родителите успяват да го скрият от пресата — Господ знае как, но успяват — обаче всички знаят, че се дрогират. Ксавие се смята за дар от бога, а Наташа непрекъснато е по разни партита.

Флора побутна Инес.

— Вярно ли е?

— Боя се, че да. Наташа има наистина лоша репутация. Спи с всеки, не е яла от три години и живее само на диетична кола и желирани бонбони. Познавам хора, които я познават, и те казват, че е видяла и направила всичко. И светът вече я отегчава. — Тя се загледа в синьо-зеления си нокът и повдигна вежда. — Някой, който знае тези неща, ми каза, че е предозирала с кокаин и солистът на една много известна банда, с когото празнувала, трябвало да й сложи адреналин директно в сърцето.

— Като в „Криминале“ ли? — попита скептично Стефан.

— Точно така — отговори твърдо Инес. — И между другото не може да използваш това. Неофициална информация е. — Тя насочи строго крак към него.

Бруно изпръхтя отново, остави китарата и извади от джоба си пакетче хартия за цигари.

— Тези богати хлапета… Всички са еднакви. Прекалено много пари — това ги разваля — измърмори той и поклати глава.

— Е, някои от нас се справят добре — отговори кратко Инес. Като единствена наследница на бутикова хотелска империя тя беше олицетворение на всичко, срещу което Бруно, роден в погрешната класа, пето от осем деца и напуснал дома си на шестнадесет, негодуваше. Но със сърце на хипи, тя беше и неговата сродна душа и само много рядко двамата се оказваха хванати в кръстосания огън на своите противоположни политики от детските години.

Той й изпрати въздушна целувка — игрива и пълна с извинение — но двамата задържаха погледите си и Флора погледна встрани, за да не става свидетел на обещанията, които си размениха. Двамата бяха заедно от четири години — бяха заживели заедно в рамките на уикенда, когато се бяха срещнали на едно парти в Ибиса — и не бяха преминали към някакво досадно съжителство, а живееха в едно състояние на секс-на-стълбите и задъханата забрава на coup de foudre („любов от пръв поглед“), което Инес не можеше да повярва как не е заразно.

Флора се усмихна. Чудно ли беше, че толкова много обичаше да прекарва времето си с тези хора? Техните противоположни светове, ясно изразен морал и пламенни амбиции бяха глътка свеж въздух за нея и почивка от кръговете, в които се движеше професионално.

— Стой далече от тях. Създават само проблеми — каза кратко Стефан, вдигна ръце зад главата си и се втренчи остро в нея.

— Съмнявам се, че ще стана свидетел на такива изпълнения по време на грижата за колекцията им от произведения на изкуството — отговори иронично Флора.

— Стефан просто е ядосан, защото е изгубил доста момичета заради Ксавие Вермей. Не е ли така, Стефан? — засмя се Инес.

— Няма нищо общо с това — отговори сърдито Стефан.

— А с какво тогава?

— Те са разглезени и действат непрофесионално. Смятат, че светът се върти около тях.

— О, Господи — изпъшка Инес. — Още ли продължаваш за онези снимки? Забрави вече!

— В онзи ден ядосаха доста хора, не само мен. Заети хора. Важни хора.

Флора залюля безгрижно крака си.

— Върни малко назад, ако обичаш. Какво стана?

— Отказаха да ги включим в една статия, която щяхме да публикуваме — отговори Стефан и сви крака си.

— За тях?

— И за други. Заглавието беше „Младите таланти, модерните нови издънки на старите династии“.

— Ей, спомням си това. И ти беше включена — усмихна се лениво Флора и заби леко лакът в ребрата на Инес.

— Само за да направя услуга на приятеля си — сви рамене Инес. — Баща ми направо се вбеси.

— Извинявай — аз направих услуга на теб — отговори небрежно Стефан и си спечели една оръфана платнена еспадрила, която полетя във въздуха към него, докато Инес ругаеше тихо на френски. — Сама знаеш колко внимание привлече онази статия. И как помогна на бизнеса ти.

Вярно беше, че наречената на името й еротична марка бельо беше разцъфтяла от едно скромно начинание, което използваше излишните дантели и панделки от ателието на „Шанел“ (ръководителят на модната линия беше приятел на семейството й), в култова марка с голям магазин в Маре. Ята от азиатски туристи и студенти в областта на модата вече ходеха специално само за да качат в Инстаграм снимки на бутика, станал известен с изработената на ръка белгийска дантела, опъната стегнато на витрината, която едновременно скриваше и откриваше онова, което се намираше вътре — постелки от кожа на алпака на пода в пробните и кадифе по стените. Наблизо обикновено се спотайваше поне един възседнал „Веспа“ фоторепортер, готов да заснеме поредната звезда или любимка на обществото, която излиза отвътре с усмивка на устните и голяма торба в ръката.

— Разбира се — извъртя очи Инес, но побутна леко Флора с ръка. Стефан беше преуспял и много красив, с късо подстригана, почти обръсната коса и набола брада. Той непрекъснато се появяваше на страниците на собственото си списание, сниман с модели и актриси, облечен в дадени назаем модни дрехи, но нямаше чувство за хумор, което го правеше лесна мишена за старите му приятели. — Фирмата следва перфектно моя бизнес план. Излизането на статията по онова време беше просто съвпадение.

Флора знаеше, че няма никакъв бизнес план. Инес не беше от типа жени, които ще се занимават с нещо толкова скучно; тя живееше по инстинкт и със страстна убеденост.

Но Стефан захапа въдицата.

— Инес, това беше броят ни, който се продаде в най-голям тираж за последните три години и статията беше препечатана в тридесет и шест страни.

— И? Жените, които идват в магазина, ми го препоръчват на приятелките си — подразни го Инес.

— Преструваш се, че…

— Добре, добре, деца — прекъсна го Флора. Беше прекалено късно за такива спорове.

— Защо е толкова важно това, че са се отказали да бъдат включени в статията?

— Всичко беше уредено за снимките, десетки хора ги чакаха — Ани Лейбовиц, за бога! — и след три часа чакане те се отказват? Сериозно? За кого се смятат? Семейство Касираги?

В очите на Инес проблеснаха лукави пламъчета.

— Ами, Ксавие има същия късмет с жените. И са почти толкова богати.

Стефан сви рамене, но сковано, и протегна ръка да вземе цигарата, която Бруно бе свил и му предлагаше.

Флора остана да седи мълчаливо, облегнала глава назад и втренчена в кадифеното небе, докато Бруно започна отново да дрънка на китарата, а димът от цигарата на Стефан се виеше пред очите й. Тези двама наследници щяха да станат много по-богати. И по-увредени може би? Трудно й беше да свърже историите, които току-що бе чула, с изтънчеността на мадам Вермей.

За момент се зачуди какви щяха да са реакциите на приятелите й, ако чуеха за отдавна заключения апартамент, отворен днес след продължил повече от седемдесет години сън. Можеше да си представи какво ще каже Бруно — той щеше да се присмее на екстравагантността да притежаваш толкова много недвижими имоти, че да е възможно да забравиш за един от тях. Стефан щеше да се съсредоточи върху изненадващия и до този момент неизвестен скромен произход на семейството и щеше да се запита как са се издигнали толкова високо толкова бързо.

Но не към това се насочваха мислите й, докато затваряше очи, защото сънят започваше да се опитва да я захапе като разгневено куче. Апартамент със събрани в него повече от двеста ценни картини и произведения на изкуството, нарочно заключен и оставен да потъне в прах? Притесняваше я не това как се е стигнало до тази ситуация, а защо.

Хладният нощен бриз я накара да потрепери. Или поне предполагаше, че това е причината.