Карън Суон
Парижка тайна (13)

Дванадесета глава

— Мис Сайкс, добре дошли в Града на мечтите — каза Ноа Хаас с лек американски акцент и протегна ръка, когато тя пристъпи през каменния праг. Беше облечен небрежно, с дънки и карирана риза, но излъчваше приглушената елегантност, която идваше с живота на привилегированите.

— Мистър Хаас — усмихна се Флора и стисна ръката му. — Много мило от ваша страна, че се съгласихте да се срещнете с мен толкова скоро.

— Няма никакъв проблем. Бях заинтригуван, когато колегата ви ми се обади — отговори Ноа и я въведе в една широка стая с ниски, правоъгълни дивани, на които можеха да седнат дванадесет човека, под краката им проблясваха скъпи, състарени копринени килими, чиито шарки бяха изтъкани така, че да избелеят почти до изтриване. Намираха се на последния етаж на съвременна сграда с апартаменти в „Лерхенфелд“, модерен район на Виена, макар и не от най-великолепните, известен със стъклените си стени, които се издигаха нагоре към покрива и заливаха всичко наоколо със светлина. Погледът й автоматично беше привлечен към великолепната гледка и традиционните сгради в стил „сватбена торта“ отсреща.

— Мога ли да ви предложа нещо за пиене? — попита той от кухнята, отделена от дневната с мраморна стена, която не стигаше до тавана, взел в ръце две малки чаши еспресо.

— Чудесно — отговори тя и тръгна към него. — Какъв невероятен апартамент.

— Благодаря. Когато дойдох тук, предпочетох да живея в нещо с повече светлина.

— Да, Ангъс каза, че живеете в Ню Йорк?

— Точно така. Израснах там, но когато бях дете, винаги прекарвахме летата тук.

— Често ли се връщате във Виена?

— Всяко лято. Хубаво е човек да избяга от Манхатън в горещината, ако е възможно. Били ли сте там?

— О, да, често — усмихна се тя, приемайки кафето, което той й подаде. — Главният ни офис е там и аз, разбира се, непрекъснато пътувам за аукциони или в търсене на специфични произведения за клиенти.

— Работата ви звучи много интересно, мис Сайкс.

— Благодаря ви. Върша я с удоволствие. И моля ви да ме наричате Флора.

— Флора. А вие мен Ноа.

Тя се усмихна и отпи от кафето си.

— И така, с какво се занимавате? — попита Флора, винаги отворена за възможността да търси нови клиенти. Успехът й в осигуряването на нови клиенти беше част от това, което бе привлякло вниманието на Ангъс.

— Боя се, че не е нещо толкова вълнуващо. Управление на активи.

— О, сигурна съм, че има добрите си страни.

Той се усмихна леко и погледът му пробягна бързо по нея, а след това и той отпи от кафето си.

— Кажете ми, винаги ли се обличате в тон с картините си?

— Моля? — изрече Флора, преди да погледне надолу и да види, че е облякла жълта рокля — беше дълга малко над коляното и с рязани ръкави, които оставяха раменете й голи, но все пак беше жълта рокля.

— О, боже, дори не бях забелязала! — засмя се тя, после се пошегува: — Но, да, прав сте, обичам да влизам в роля. Трябва да ме видите, когато продавам Гоген.

— Ами, мисля, че бих искал — отговори той и се загледа усмихнат в нея.

Смехът на Флора стихна — бе имала предвид саронгите и цветята на островните жени на Гоген, но те често бяха и голи до кръста и тя долови нотка на нещо повече от професионален интерес. Усмихна се любезно и отпи още една глътка от кафето си. Последва кратко мълчание и Ноа се размърда край плота.

— Искате ли да видите картината? Дошли сте толкова отдалече заради нея.

— С удоволствие, въпреки че в момента работя в Париж, така че пътуването не беше толкова дълго.

— Наистина ли? — попита той, докато я водеше през огромната стая към една врата на далечната стена. — Харесва ли ви там?

— Да, имам приятели в града, така че съм почти като у дома си — дом далече от дома. Вече сигурно живея по три до четири месеца в годината там.

— А къде е домът за вас?

Тя замълча стреснато, въпреки че усмивката остана на лицето й. Искаше да каже Литъл Фоксис, Уилтшър, но последният й спомен от това място беше на шокираните лица на семейството й и той само за миг бе изтрил годините на смях около кухненската маса, забавленията в плувния басейн, игрите на гоненица в градината, бодливите иглички на коледната елха по гърба й и по гърба на Фреди, когато се криеха на Бъдни вечер, за да „заловят“ Дядо Коледа, баща им, който чете вестник във фотьойла си в кабинета, радиото, по което гърмеше „Семейство Арчър“, докато майка й изваждаше говеждото печено от фурната…

— Лондон — отговори кратко тя.

— Знаех си. Обожавам този град. Имам апартамент в Олбъни. Познавате ли го?

— Разбира се.

— Ето тук е — каза той, отвори вратата и я въведе в една спалня, перфектно мебелирана в бледосиво с акценти в слонова кост.

— Щях да я сваля от стената, за да я видите отвън, но е свързана с алармата. След две минути щяхме да сме заобиколени от въоръжени полицаи.

— Разбира се.

Флора изведнъж остана с отворена уста в момента, в който видя картината на Реноар, окачена срещу леглото. Яркият цвят на роклята приковаваше вниманието на фона на тъмната, матирана стена, топлината на бледата кожа говореше за богатство, стеснително наклонената глава предполагаше женска сила, шумоленето на полата й, когато се докосваше до цветята, почти се чуваше в тишината на тази стая на непознат, докато Флора попиваше завладяващия разказ.

— Красива е — прошепна тя и се приближи, като по навик оглеждаше платното за признаци на повреди или лошо състояние — каквото и да е, което би могло да повлияе върху цената — но картината беше перфектна, в много по-добро състояние от тази на семейство Вермей, която в момента се почистваше от професионалисти. Запленена от яркостта на цветовете, Флора прецени, че пластовете прах върху картината на семейство Вермей бяха приглушили палитрата в картината с тридесет до четиридесет процента.

— Нали? — отговори Ноа. — Винаги казвам, че е най-хубавото нещо в живота ми.

Флора погледна към него, отново усетила двусмислие в гласа му. Той я гледаше втренчено и се усмихна, преди отново да насочи поглед към картината.

— Значи сте наследили картината? — попита тя и тръгна обратно към него.

— От майка ми, да, но първоначално е била купена от прадядо ми. Както казах на колегата ви, той е притежавал и двете картини от комплекта и след смъртта му едната била наследена от дядо ми, а другата от сестра му.

— Еха — усмихна се Флора. — Това се казва наследство.

— Да, така е. — Той се загледа в нея за момент, докато тя се взираше в картината, доволен от реакцията й. — Кажете ми, защо сте тук? Защото клиентите ви искат да купят моя Реноар, или защото искат да продадат своя?

Флора се стресна от директността на въпроса, но скри това с усмивка.

— Това ще е малко прибързано. В момента просто установяваме историята на картината.

Той я погледна разбиращо.

— А, ясно. Значи тогава предполагам, че и вие имате проблеми с проследяването й след агента Франц фон Ташелт?

— Точно така — погледна го хладно Флора.

— И сте тук, защото се надявате, че аз може да знам нещо за това на кого я е продал и кога.

— Вярно е. Не мислим, че Фон Ташелт я е задържал дълго. Всъщност според датите, които имаме, смятаме, че я е продал веднага. Смятахме, че вашето семейство може да е запазило интереса си към картината.

— Прави сте. Опитвам се да намеря картината от няколко години — всъщност откакто наследих тази.

Той пъхна ръка в джоба си.

Флора скри обзелото я нетърпение. Неговият интерес към картината не я интересуваше.

— А преди това? Дядо ви разбрал ли е какво е станало с другата картина след продажбата й?

— Не, за съжаление. Тогава той вече е бил в Америка. Сигурен съм, че знаете, че много от документацията на Фон Ташелт е била унищожена по време на войната. Всякакви документи са били изгубени заради пожари, бомбардировки, грабежи…

— Да — излъга тя и се запита дали той знае, че старите документи на галерия „Фон Ташелт“ се пазят в галерия „Атлий и Бергурен“ в Сен-Пол. — Процесът е наистина досаден.

Хаас продължаваше да я гледа, без да отделя очи от профила й.

— Позволено ли ви е да ми кажете кои са клиентите ви?

— Не, за съжаление — отговори тя, загледана в картината.

— Бих искал да се срещна с тях. Ще си струва. Ще им направя сериозно предложение.

Тя го погледна и кимна.

— Със сигурност ще им предам това, но както казах, в момента все още е прекалено рано да се мисли за нещо друго, освен за установяването на историята.

Той се засмя кратко, учуден от умелия й отказ.

— Наистина не можете да ми кажете кои са, така ли? Няма ли дори да ми подскажете?

— Боя се, че не — засмя се и Флора. — Поне все още не — усмихна се тя. Отдавна беше научила, че една усмивка може да обезоръжи повечето хора. — Кажете ми, имате ли пълната история на тази картина? — попита тя, сменяйки темата.

Това не заблуди Ноа Хаас, но той плъзна поглед по нея с интерес.

— Да.

Още една усмивка, по-широка.

— Мислите ли, че може да я видя?

Той замълча, след това кимна.

— Разбира се.

Двамата излязоха от спалнята и се върнаха в огромната всекидневна, където слънцето почиваше на пода на големи петна, а огромният телевизор беше оживен от отраженията на града. Флора го последва до далечната стена, която беше покрита с черни дървени полици от пода до тавана. Някои от тях бяха разделени и така се бяха получили отделни малки кутийки с различни бронзови скулптури в тях и тя забеляза няколко черно-бели снимки, вероятно на Ноа като момче с родителите му. Нямаше други деца — единствено дете ли беше?

Заглавията на книгите не можеше да прочете, защото бяха на немски, но различи имената на някои автори — Дона Тарт, Филип Ротман, Е. Л. Джеймс…

Какво? Не можа да сдържи ироничния си смях при вида на тази книга.

— Какво? — попита Ноа, докато изваждаше една папка от невидимо чекмедже, което заемаше цялата дължина в основата на шкафа, и се изправи.

— Нищо — отговори Флора. — Просто нещо в гърлото ми.

Но Ноа не беше убеден и погледна нататък, където тя сигурно бе гледала, и след малко и той се разсмя.

— А, това. Приятелката ми. Е, бившата. — Той я погледна. — Не се тревожете, не съм я чел.

— О. Не. Не мислех…

— А вие?

Въпросът я изненада.

— Какво?

— Чели ли сте я?

— Господи, не. Не.

Той я наблюдаваше, докато тя протестираше прекалено много, и се разсмя, след което отнесе папката до масата в трапезарията, която изглеждаше сякаш на нея може да седнат шестнадесет човека. Можеше само да си представи вечерите, които той даваше тук. Колко приятели имаше този човек?

Разгледа го по-внимателно, докато той отваряше папката. Със сигурност беше привлекателен — не така изтънчен и елегантен като Стефан, не с такъв бохемски вид като Ксавие Вермей (не че мислеше как изглежда той — не знаеше защо мисълта за него изобщо й бе хрумнала), но имаше дълбоки сини очи и изпъкнало чело, което създаваше усещането за силен мъж. Не беше особено висок, но беше в добра форма и според нея изглеждаше като човек, който играе някой от спортовете с ракета и вероятно обичаше да се конкурира, а ако съдеше по апартамента, беше и минималист, който вероятно искаше всичко да е под негов контрол. Към края на тридесетте може би?

Ноа вдигна очи, сякаш усетил, че го наблюдава, хвана я да го гледа втренчено и Флора се усмихна леко.

Той отговори на усмивката й, сякаш това го забавляваше.

— Ето — каза той, прехвърляйки няколко червени папки вътре. Флора успя да зърне имената, написани на някои от картончетата: Банка, Коли, Благотворителни организации, Злато…

— Добре… — промърмори тихо той и взе папката с картонче, на което пишеше Изкуство.

Той я отвори и Флора трябваше да си наложи да не протегне ръка и да не разрови сама листовете вътре. Много от тях бяха пожълтели от времето, бледите редове станали почти неразличими, мастилото — превърнало се в сенки върху хартията. Забеляза, че повечето от документите бяха групирани в малки купчинки, закрепени с кламери и отделна страница отпред с името на художника. Докато той минаваше през тях, й се стори, че са подредени по азбучен ред — Ангран, Базил, Деран — знаеше, че не може да си тръгне оттук, без да му даде визитката си. Този човек имаше ценна частна колекция и ако не тук, в този апартамент — тя се огледа отново наоколо и видя на стената картина, която според нея беше Сьора — то със сигурност някъде другаде. Ню Йорк? Ангъс трябваше да го посети следващия месец, когато Ноа се върнеше в Ню Йорк.

— Ето, Огюст Реноар — каза Ноа, измъкна снопчето от джоба, свали кламера и подреди листовете на масата.

Този път Флора наистина протегна ръка, когато видя копие на счетоводна книга, в което имаше подробности за продажбите от художника на неговия агент Амброаз Волар за май 1908 година.

Тя остави внимателно листа и посегна към следващите документи на масата — единият черно-бяла снимка, на която двете картини на Реноар висяха заедно с други картини, закачени на стената на една гостна стая, а другата — фотокопие на черно-бяла снимка от списание, която ясно показваше Жълта рокля, На разходка, изложена в някаква галерия. Тя прочете дребните букви.

— Галерии „Графтън“? — погледна го изненадано тя. — Участвала е на изложбата на Мане и постимпресионистите през 1910?

— Познавате историята на изкуството, мис Сайкс — каза Ноа възхитен.

— Флора — поправи го тя, доволна, че го е впечатлила. — И нямаше да съм много добра в работата си, ако не знаех такива неща.

— Да, Волар предоставил и двете картини за изложбата и в резултат на това били продадени на моя прадядо Фриц, който бил в Лондон по работа — каза той, взе един деликатен лист хартия, който представляваше написана на ръка разписка, на която пишеше: Дама, която се разхожда, жълта рокля, 1908, Огюст Реноар. На Фриц Хаас, 10 ноември 1910, 38 паунда.

— Знаете ли защо пралеля ви е продала своята картина? — попита Флора.

— Да.

Флора изчака за момент и когато той не продължи веднага, вдигна поглед към него.

— Било е през Втората световна война и са им трябвали пари. За полета.

— Била е еврейка?

Той кимна.

— Избягали ли са?

Той поклати глава.

— Прачичо ми имал някои връзки, които му дали време, но двамата отказали да напуснат Австрия, своята родина. Не разбрали, че положението е безнадеждно, докато не станало прекалено късно.

— Много съжалявам — прошепна тя.

Ноа кимна, благодарен за съчувствието й, и тя внимателно остави квитанцията на купчината и започна да разглежда останалите, опитвайки се да не чувства нарастващото си недоволство от идеалната история, изложена пред нея. Всичко тук беше оригинал, всяка сделка, записана през миналите сто години, за да доведе картината от студиото на Огюст Реноар до този модерен апартамент във Виена, беше в папката.

А междувременно тя имаше един прашен апартамент и един нацист. Противно на надеждите на Ангъс, тук нямаше нищо, което можеше да им помогне в търсенето на нещо, което може да запълни празнините в документацията. Беше бушувала война, семейството се бе опитвало да бяга, за да спаси живота си, а дядото на Ноа вече е бил в безопасност в Америка — разбира се, че не може да е знаел на кого Фон Ташелт е продал картината или кога. В онзи момент това не е било приоритет за никого.

И не можеше да попита Ноа дали знае нещо за Франсоа, бащата на Жак Вермей, или връзката му с Фон Ташелт — не и без да разкрие семейство Вермей като настоящите собственици на картината, а с така несигурното им право на собственост и факта, че Фон Ташелт бе известен с това, че уреждал принудителни продажби, тя не се решаваше да рискува появата на други претенденти за картината.

Това беше едно напразно пътуване.

* * *

— Това помага ли с проучването ви? — попита той, сякаш прочел мислите й, докато Флора внимателно преглеждаше документите в папката.

— За съжаление, не — погледна го извинително тя. — Имаме историята до същия момент, до който и вие, но съм сигурна, че не е нужно да ви казвам, че има празнота там, където би трябвало да е последната продажба. Търсим нещо, което да ни покаже кога и къде е била продадена картината след 1943 година и кога и как се е озовала при нашите клиенти.

— Което ще е трудно, когато си точно по средата на войната — обади се предпазливо той. — Знаете ли, аз имам интерес да я купя дори и без пълна история. Тази картина е била собственост на моето семейство много години. И просто искам отново да събера двойката заедно. — Той сви рамене сякаш й правеше услуга. — Никой друг няма същата емоционална връзка с нея както моето семейство. И аз съм готов да я приема при условия, които други няма да приемат.

Флора се усмихна, разбирайки много добре, че това не е услуга. Беше видял възможност да я купи на по-ниска цена. Може би предложението му все пак нямаше да е толкова „сериозно“.

— Много сте щедър. Може да сте сигурен, че ще предам това на клиентите си — усмихна се тя. — И беше много мило от ваша страна, че се опитахте да ни помогнете. Наистина оценяваме това.

Той изглеждаше раздразнен от безупречния й отказ, но беше прекалено учтив, за да го покаже.

— Няма проблем. През годините аз самият съм правил свои собствени проучвания за колекцията на семейството ми. За мен е много интересно. Почти хоби ми е.

— Е, вие имате късмет — каза тя. — А ако някога имате нужда от…

Щеше да предложи професионалните си услуги с визитка вече в ръката й, когато погледът й попадна върху черно-бялата снимка, която сега беше върху купчината листове. По-рано само й беше хвърлила поглед — в центъра на картината жена във вечерна рокля, седнала на диван, а двете картини на Реноар ясно се виждаха на централно място на стената зад нея. Но не само това…

Флора отвори уста от учудване, а в главата й нахлуха въпроси. Не можеше да е същата картина, разбира се — тя беше при семейство Вермей в Париж. Беше я видяла със собствените си очи само преди няколко дни… И все пак защо имаше нейна снимка в папка тук заедно с другите картини, които предполагаемо бяха в колекцията на Ноа Хаас?

— Всичко наред ли е? — попита Ноа, когато видя внезапното напрежение, изписано на лицето й.

— Ъм… да — отговори Флора, опитвайки се да се съвземе, без да може да откъсне очи от снимката.

Той погледна надолу, опитвайки се да идентифицира източника на притеснението й.

— О, това е пралеля ми Наталия, сестрата на дядо ми — посочи той към жената на снимката. — На стената зад нея се виждат картините на Реноар. Пазя я като доказателство, че семейството ми ги е притежавало. При тези неща колкото повече документация, толкова по-добре.

— Разбира се — промърмори Флора, вече загубила всякакъв интерес към картините на Реноар. — Пралеля ви е била много красива.

— Да, така е — съгласи се той. — Казват, че била голяма красавица. Всъщност има неин портрет, нарисуван от един много модерен художник по времето, когато била на осемнадесет. Вижда се над лявото й рамо.

— Това тя ли е? — попита Флора и посочи към портрета, който току-що бе привлякъл вниманието й. Престори се на учудена и се възползва от възможността да огледа внимателно жената и на снимката, и на портрета. Главата й се въртеше. Жената на портрета беше неговата пралеля?

— Да, въпреки че на тази снимка изглежда доста различно. Тук е на тридесет и две и модата се е променила — наближавала войната.

— Разбира се. — Гласът й беше само шепот, а в главата й звучаха тревожни предупреждения. Нещо не беше наред. Съвпадения като това не се случваха. — В семейството ви ли е все още? Имам предвид портрета.

Знаеше, че не е, разбира се, но искаше да разбере какво знае той.

— Не, за съжаление. Въпреки че и него се опитвам да открия от години. Имам папка като тази, пълна със снимки и документи, но не и картината, за която се отнасят. — Той сложи документите в папката и я върна на мястото й в класьора. — Както казах, това е хобито ми.

— Може ли да ми кажете нещо за този портрет? Вероятно ще мога да помогна?

— Вероятно бихте могли — изрече замислено той и на устните му заигра усмивка. — Става ли да ви разкажа на вечеря?

— Моля?

Въпросът я постави в трудна ситуация. Не го беше очаквала. Поне не и в този момент, защото беше прекалено разсеяна заради внезапната поява на портрета.

— Искате ли да вечеряме заедно? — усмихна се той. — Тази вечер?

— О…

Флора срещна погледа му и ясно видя интереса му към нея въпреки — или може би точно заради — разликата в годините. Дали и той можеше да види нейния интерес към него? Можеше ли да разбере, че не от същия характер? Тя преглътна, а мислите й препускаха. Трябваше да разбере какво знае той за този портрет, който в момента беше поверен на нея. Защо беше при нея, а не при него?

Дали Франсоа Вермей бе познавал пралеля му? Дали двете семейства бяха свързани с нещо повече от картините на Реноар?

Трябваше да действа внимателно. Този човек имаше информация за портрета, която й беше нужна, но не беше длъжен да й помогне; нямаше причина да й казва каквото и да било за него. Флора беше дошла тук, търсейки отговори, а си тръгваше само с още въпроси.

— Боя се, че политиката ми е да не излизам на вечеря с клиентите си.

— Но аз не съм ви клиент — отговори бърз като светкавица той. — Освен това с какво може да навреди вечерята? Ще ви разкажа една история в замяна на вашата компания и малко хубаво вино — каза той, отвеждайки я бавно към вратата.

— Добре — усмихна се Флора, спря и му подаде ръка. — Имаме уговорка.

— Не, мис Сайкс. Имаме среща — ухили се той и пое ръката й в своята.