Карън Суон
Парижка тайна (27)

Двадесет и шеста глава

— А, Флора, ето те! — Гласът разбуди Флора от мислите й за снимките и когато вдигна учудено глава, тя видя Лилиан да влиза в библиотеката. — Наташа каза, че ме търсиш.

Флора бързо затвори албума, но беше безсмислено да се преструва, че не е ровила.

— Съжалявам, аз…

— Изумително, нали? Знаеш, че допреди два дни Жак изобщо не беше виждал снимка на баща си? — попита тихо тя, седна на дивана до Флора и отново отвори виенския албум. — Разбира се, той изобщо не е разглеждал другите снимки. Погледна само тази на баща си в сватбения му ден и излезе… Съкрушен е.

Тя поклати тъжно глава и Флора едва сдържа порива си да хване ръката й. Лилиан беше нейна клиентка, това беше всичко — не майката на мъжа, който бе споделил леглото й предишната нощ; не съпругата на един добър човек, който плащаше за греховете на баща си; не майката на дъщеря, смазана от колелата на законите в обществото.

Флора затвори очи за момент, осъзнавайки колко правилно е било решението й да си тръгне оттук. Беше започнала да се сближава прекалено много, границите бяха започнали да се размиват. Семейството, това изпаднало в беда, преследвано, известно семейство, не беше нейна грижа.

— Добре ли си, Флора? Женевив ми съобщи, че не изглеждаш добре и трябва да кажа, че съм съгласна с нея.

— О, не, добре съм наистина. Просто съм уморена.

Помисли си, че ако трябваше да е честна, самата Лилиан не изглеждаше много по-добре от нея. Зачуди се какво, за бога, се беше случило с двете, спомняйки си спокойствието и елегантността на първите им срещи. По-малко от месец по-късно и те са само сенки на това, което бяха преди.

— Малката къща ли е проблемът? Климатикът работи ли добре? Понякога създава проблеми и знам, че при това положение моят сън наистина ще е разстроен.

— О, не — опита да се усмихне Флора. — Не, не е това… не. — Тя се загледа в ръцете си, събирайки смелост. — Ъм, Лилиан, съжалявам, но трябва да ти кажа, че тази вечер се връщам в Лондон.

— Лондон? — ахна Лилиан, сякаш беше казала Северния полюс.

— Да. Но не се тревожи. Ангъс ще изпрати експерт по изследване на историята на картините. Името й е Бриджит Плейдстоу. Тя е като една съвременна мис Марпъл — честна дума, може да открие всичко.

— Честно казано, мислех, че ти се справи с това доста добре.

Флора я погледна и видя, че се усмихва.

— Ами, това не е моята сила. С Бриджит нещата ще напреднат много по-бързо. Проектът е толкова огромен, че наистина е по-добре да работите със специалист.

Последва кратка пауза, през която Лилиан я наблюдаваше съсредоточено, оглеждайки раздърпания й вид. Флора се надяваше, че не е забелязала, че синът й изглежда почти по същия начин.

— Наистина ли това е причината?

— Моля?

— Ами, последните седмици се случиха някои неща — отговори Лилиан с характерната си сдържаност. — И съм наясно колко трудно може да е семейството ми. Освен това, разбрах какво е станало снощи…

Флора усети как светът се залюлява. Какво? Беше ли Ксавие обявил, че заминава? Беше ли казал…?

— Какво си направила за Наташа.

А.

— Всъщност не съм…

— Да, тя каза, че ще кажеш точно това. — Лилиан се поколеба и си пое дълбоко въздух. — Не знам дали знаеш нещо за миналото на Наташа…

— Знам — каза бързо Флора, защото не искаше на Лилиан да й се налага да изрече думите, не искаше да се изправи пред двуличието да седи тук и да изразява съчувствие, докато организираше защитата на брат си в другия лагер. Въпросът, че това, в което бе обвинен, е лъжа, нямаше голямо значение. Чудно ли беше, че Ксавие не може да понесе да я вижда? — Знам. И толкова съжалявам. Ако мнението ми има някакво значение, мога да кажа, че Наташа е една прекрасна млада жена. И се надявам един ден и тя да повярва в това.

При тези думи лицето на Лилиан внезапно се сбърчи, цялото й елегантно спокойствие в миг изчезна и тя покри лицето си с ръце, а раменете й започнаха да се тресат.

— О, Лилиан — ахна Флора, ужасена от това, че я бе разплакала, че отново е влошила нещата, след като искаше само да ги оправи. Премести се по-близо до нея и я обгърна колебливо с ръка. За нейно учудване Лилиан протегна и двете си ръце и я прегърна силно, докато хлипаше, сякаш Флора беше спасителен пояс в бурни води.

Двете останаха така няколко минути и все още седяха така, когато вратата на библиотеката внезапно се отвори и при тях влезе Ксавие. Той спря изведнъж, виждайки Флора, прегърнала разплаканата му майка. Нямаше да изглежда по-шокиран, ако Флора я рисуваше гола от натура, и тя се запита дали някога е виждал майка си да плаче.

— Какво си направила? — попита студено той, приближавайки се с широки крачки. Когато чу гласа му, Лилиан вдигна очи, веднага се съвзе, пое си дълбоко въздух, избърса страните си и прокара показалците на двете си ръце под долните си мигли, изтривайки петната от грима.

— Убива ме с добротата си, скъпи — отговори тя и успя да се усмихне, след това погледна Флора и я потупа по коляното. — Благодаря ти. Моля те, не си тръгвай, без да се сбогуваш.

— Разбира се, че няма — отговори Флора, без да посмее да срещне погледа на Ксавие.

— Какво има, скъпи? — обърна се към сина си Лилиан, докато се изправяше на крака с леко потрепващ глас, но вече напълно овладяна.

— Татко те търси. Иска да говори с теб преди срещата.

Лилиан се обърна към Флора.

— Ще дойдеш на тази среща, нали, Флора? Ще имаме нужда от помощта ти. Боя се, че изобщо няма да знаем как да разберем дали искането му е основателно или не, а предполагам, че тази обява ще привлече доста измамници.

— Разбира се — отговори Флора и се опита да се усмихне. — Самолетът ми е следобед.

Усети погледа на Ксавие върху себе си и се запита дали сега, когато тя се отказваше от работата си, той ще остане. Лилиан протегна ръка и го потупа по рамото.

— Ти си моето добро момче — прошепна нежно тя.

И Флора, и Лилиан го видяха как потреперва.

— О, скъпи, горкото ти рамо.

— Добре съм.

— Сигурен ли си, че не трябва да му се направи рентгенова снимка?

— Всичко е наред, майко. Само е натъртено.

— Трябва да си вземеш гореща вана, за да се оправи.

Ксавие инстинктивно погледна отново към Флора и през мислите и на двамата преминаха спомени за нежността и близостта, които бяха споделили само за няколко безценни часа. Но след това, разбира се, и споделените тайни, и мракът в центъра на живота и на двамата, разлети като кръв по пода, разделящи ги още веднъж.

— Вече го направих — отговори тихо той, подаде ръка на майка си и я изведе от стаята.

Флора се загледа в затварящата се врата. За последен път ли го виждаше? При тази мисъл от очите й рукнаха сълзи, докато се взираше в затворената врата, без да вижда нищо, опитвайки се да не чувства нищо, да не обръща внимание на внезапното чувство, че без него тя е нищо.

Но вратата не се отвори. Той нямаше да се върне.

Слънцето вече бе заобиколило къщата и надничаше през прозорците като палаво дете. Флора знаеше, че трябва да се върне в малката къща и да се облече. Щом щеше да ходи на тази среща, не можеше да се появи във вид, който сякаш казваше, че е спала в храсталака. И въпреки това… Краката й не се помръдваха. Не я беше грижа, че е бледа, че очите й са подпухнали, не я беше грижа, че косата й все още е разрошена от игрите в леглото.

Огледа стаята, сбогувайки се. След няколко часа щеше да си е отишла оттук и да се е върнала в истинския живот. Щеше да изтича у дома, към избелелия, претрупан декор на Литъл Фоксис, където лентите от тапетите бяха останали така двадесет и седем години след като Фреди ги бе скъсал като малък, а височината и на двамата беше отбелязвана отвътре на вратата на шкафа под стълбите на всеки рожден ден. Единственият мрамор в къщата им беше на дъската за шах, а интересът на баща й към антиките се свеждаше до периода на Регентството, а не гръцко-римските антики, които Магда очевидно предпочиташе.

Лилиан бе оставила албума на дивана и Флора автоматично отиде да го затвори, питайки се дали Жак някога ще погледне други страници, освен първата. Не беше длъжен да прощава на баща си, но не може да не иска поне да научи историята му. Нямаха ли всички вродено желание да знаят откъде идват? Да познават своето племе?

Тя върна албума в кутията, но когато я затваряше, забеляза парченце бледорозов сатен от едната страна. Мушна ръка вътре и извади тънко вързопче писма, завързани с панделка, пликовете, толкова деликатни и остарели, че почти се ронеха, с видими следи от пръсти заради многократното препрочитане.

Името на пликовете беше Магда фон Ташелт, но адресът не беше нито Виена, нито Париж, нито Антиб. Беше в Женева.

Швейцария? Значи там е избягала Магда? Заради сътрудничеството на Франц с германците ли?

Дръпна панделката, напълно съзнавайки, че това е извън обсега на задълженията й — беше напуснала и това вече не беше нейна грижа — но беше толкова навътре в историята, че не можеше да не научи повече.

Панделката се развърза лесно и писмата останаха да тежат в дланта й. Флора извади първото от плика и започна да чете.

Париж 75010

12 октомври 1942

 

Магда, любима моя,

Твоето писмо ми донесе огромна радост. Не можеш да си представиш какво облекчение изпитах, като разбрах, че всичко е минало по план. В света, в който живеем, има толкова много несигурност, че сърцето ми е изпълнено с щастие от това, че ти си в безопасност. Прости ми, че не съм до теб.

Толкова много ми липсваш, но работя непрекъснато. Ако започна да мисля за съмненията си, това няма да помогне на никого, а освен това има толкова много работа. Всеки ден има все повече хора, повече сделки и ако не аз, кой тогава? Ще се зарадваш, като разбереш, че картината на Миро беше изпратена без проблеми и е пристигнала в Ню Йорк преди два дни. Там всичко е много различно — слънцето продължава да грее, светът продължава да се върти, пазарите продължават да процъфтяват. На тези брегове на човек може да му се прости, ако забрави, че останалата част от света е във война. Завършвам плановете за една доставка в Копенхаген следващата седмица. С божията помощ всичко ще мине добре. Тук, в града, положението се влошава — стотици заминават, параноята се засилва, не мога да имам доверие на никого. Подозирам, че ме наблюдават. Стари приятели се превърнали във врагове. Сърцето ми се къса стотици пъти всеки ден и късчетата се събират отново само при мисълта, че ти не си тук да го видиш. Донеси ми повече щастие със следващото си писмо. Пиши ми и ми разкажи за планините. Заваля ли вече сняг? Спокойно ли е нощното небе без бомби?

Ще пиша отново скоро, любов моя.

Твой любящ съпруг Франц

Флора сгъна писмото и остана замислена за момент, чувствайки се объркана от разминаванията в него — съчувствието към страданията на евреите, от една страна, и, от друга — разсъжденията за процъфтяващия пазар за произведения на изкуството в САЩ. Франц съжаляваше за разпадането на приятелства и въпреки това, както Флора знаеше, щеше да предаде собствените си приятели. И противно на писмото на сестрата на Магда, Франц изглеждаше предан съпруг.

Въздъхна и отвори следващото писмо. Какво, по дяволите, знаеше тя?

Париж 75010

18 ноември 1942

 

Скъпа моя съпруго,

Прости ми за дългото мълчание. През последните седмици нещата станаха по-трудни и аз работя почти всички часове от деня. Миналата седмица ме изпратиха в Австрия — два пъти — Амстердам и Берлин, като освен това имам и работата си тук, в столицата. Боя се, любов моя, че няма да познаеш дома ни. Бомбите падат като дъжд и нощите са светли като ден заради всичките пожари. 14-и район беше евакуиран преди две вечери, когато нападенията бяха особено тежки, но не всички успяха да напуснат навреме. Разрушен беше краят на един блок с цяло семейство вътре в него — баща, майка и шест деца, всичките заспали. Благодаря на бога за това, че не са усетили нищо. Мир на душите им. И за нещо по-весело — през времето след предишното ми писмо направих още две успешни доставки до Америка. Те искат все повече и повече от европейския ни модернизъм, за което съм им безкрайно благодарен. Това може би е единственото добро като резултат от тази война. Миналата седмица във Виена се видях с Юлс и Наталия. Като се има предвид всичко, те се държат, въпреки че промяната в материалното им положение им се отразява зле, особено на децата. Питаха за теб и ти изпращат поздрави.

Изпрати ми още радост от планините, любов моя. Твоите писма ми дават повече сили, отколкото би могла да си представиш. Спи добре, знаейки, че скоро ще бъдем заедно.

Твой любящ съпруг Франц

Флора не си направи труда да връща това писмо в плика, а нетърпеливо извади следващото.

Париж 75010

2 декември 1942

 

Магда, красавице моя,

Имам малко време за действие и още по-малко за обяснение. Бъди на границата в 5:00 на 5-и. Приеми доставката с код на партидата 01196ESR/FVT. Товарът изключително ценен.

Бог да ти помага.

Твой любящ съпруг Франц

Флора преглътна и препрочете бележката, забелязвайки бързането, предпазливостта, почти параноичния тон. Значи са работили заедно. Магда, на сигурно място в Швейцарските Алпи, където пренасяли нелегално откраднати предмети на изкуството и събирали богатството си, докато Париж горял. Взе бързо следващото писмо. Предпоследното.

Париж 75010

31 декември 1942

 

Магда, любов моя,

Ето го и последния ден на най-ужасната година. Без теб последните няколко месеца щяха да са агония, която едва ли щях да мога да понеса. В най-мрачните си моменти жадувам за присъствието ти до мен в тъмнината. Прости ми. Аз съм ужасен съпруг за това, че изобщо може да пожелая да си тук с мен в това, и ме крепи само мисълта, че ти си в безопасност.

Затваряйки страницата на 1942, искам да вярвам, че бъдещето идва. Опитвам се да усетя светли нови хоризонти, където всички отново ще се съберем, за да живеем като семейство. Това е надеждата, която ме поддържа. Непрекъснато мисля за теб и се питам какво правиш. Добре ли си? В безопасност ли си? Ръцете ми искат да те прегърнат. Последните нощи ми е трудно да спя. Боя се, че Бог ще ме съди за греховете ми и за грешките, които съм допуснал по този път. Може ли някой от нас да поправи несправедливостите, извършени в името на свободата?

Страхувам се, че ме подозират. Или че ползата от мен приближава към своя край. Или може би това е просто параноя? Хората тук се страхуват от собствената си сянка, така отслабнали, самите те станали като сенки. Виждам как ме поглеждат, когато се разминаваме, охранен като прасе от плячката, която не стига до тях. Сладка моя, чудя се дали ще имам сили да продължа? Понякога си мисля, че измамата ми тежи повече от страха, но след това трябва само да видя какво причиняват на хората ни и разбирам, че трябва да продължа. Няма друг начин.

Изпращам пожелания за новата 1943 година на малкото си семейство,

Твой любящ съпруг Франц

Флора сгъна писмото, почти без да осъзнава, че диша по-учестено, а в бързината пръстите й започнаха да прехвърлят безполезно пликовете. Отвори последното писмо.

Париж 75010

21 януари

 

Мила Магда,

Те знаят. Може да не си в безопасност. Преместете се, променете името си. Не ми пиши тук. Свържи се с Травер, той знае какво да направи.

Бог да пази теб и малкия Жак.

Твой предан съпруг Франц

Флора сгъна писмото с треперещи ръце. Какво се беше случило с него? Къде бяха отишли те? Флора знаеше, че Франц е умрял през 1943, но кога точно? Януари или по-късно? Смъртта му свързана ли беше със събитието в това писмо? И колко време беше минало, преди Магда да разбере, че той няма да се върне?

Флора не харесваше тази жена, не можеше да повярва, че може да изпитва състрадание към една двойка, която така безсрамно бе печелила от войната и все пак… страхът му бе изскочил от страницата. Каквото и да бе направил, поне бе страдал заради това.

Вратата на библиотеката се отвори и Флора вдигна стреснато глава, опитвайки се да скрие с ръце ветрилото от писма на скута й.

Беше Женевив.

— Mamʼselle Флора, чакат ви в кабинета.

— О! — Флора се изненада. Колко време беше стояла тук? — Да, добре. Разбира се. Идвам веднага. Само ще… — Тя събра писмата отново на купчинка и завърза панделката, след това промърмори: — Проучване.

Женевив изчезна и Флора се изправи на крака, опитвайки се да се успокои, напомняйки си, че историята на това семейство не я засягаше. Всичко, което оставаше да направи за тях, беше да присъства на тази среща. Ако историята на картината беше както трябва, можеше да приключат за двадесет минути.

Тя приглади инстинктивно роклята си, спомняйки си отново с какво е облечена — или по-скоро с какво не е. Нямаше обувки, нито бельо. Изведнъж замръзна. Можеше ли наистина да отиде на среща в този вид? Та тя дори в собствената си баня рядко влизаше така.

Въздъхна. Щеше да се наложи увереността и вещината да излязат на преден план. Така или иначе почти си бе тръгнала оттук. Кого, по дяволите, го беше грижа как изглежда?

Отиде до кабинета и почука на вратата.

— Entrez — чу се гласът на Жак.

Флора влезе и застина на място.

— Здрасти, Флора — каза Ноа с хладна усмивка. — Предположих, че може да те видя тук.