Карън Суон
Парижка тайна (14)

Тринадесета глава

Виена блестеше като електрическо табло, великолепните дворци и барокови музеи на града бяха обсипани с хиляди светлини, зелените им покриви за момента потънали в тъмнина, а Дунав се извиваше като коприна по пътя си към морето.

Флора стоеше на малкия балкон, който гледаше към натоварени улици и наблюдаваше трамваите, които се плъзгаха тихо, пазаруващите и офис служителите, които се прибираха у дома след още един горещ и прашен ден. Тя се взираше надолу, вече облечена и готова, опитвайки се да намери някакъв апетит за тази вечер. Беше прекарала следобеда в пазаруване — не бе взела със себе си подходящи дрехи за вечеря в един от най-луксозните ресторанти в града — като накрая се спря на черен копринен костюм на „Сен Лоран“ и обикновени обувки с висок ток на „Джанвито Роси“.

Натисна „набери“ на телефона си и опита отново да се свърже с Фреди. Беше я търсил по-рано, докато е била в самолета. Когато не можеше да го чуе, каква ирония. Единственото време, когато телефонът й беше изключен! Разбира се, той не бе оставил съобщение и това я бе разтревожило още повече. Не можеше да не се притеснява. Усещаше физическото разстояние като още по-голямо от този град, може би защото беше тук за първи път и се чувстваше дезориентирана и незначителна. Винаги бе искала да види Виена. Това беше културната столица на Европа, някога домът на радикални мислители като Зигмунд Фройд, велики творци като Егон Шиле и Климт. Когато беше малка, баща й разказваше вълнуващо за каскадите от фонтани на двореца „Белведере“ и катедралата „Св. Стефан“ с нейната осемстотин и петдесет годишна история, която векове наред била най-високата сграда в Европа. Години наред тя си обещаваше, че ще отиде във Виена и ще види всички тези неща, когато най-после се появи възможност, но сега, когато възможността се бе появила, щеше ли да го направи? Как можеше да цени изкуството и красотата, когато хората не зачитаха истината? Когато семейството й се разрушаваше с лъжи?

— Фло.

— Ф-Фреди? — заекна Флора, стресната от това, че той вдигна.

— Няма нужда да звучиш толкова стреснато — пошегува се той. — Все пак ти ми звъниш.

— Да, но… ти никога не отговаряш! — извика тя и се обърна с гръб към града, за да се съсредоточи върху думите си.

— Законът на вероятностите означава, че някога ще го направя.

Беше типичен за него кратък отговор. Опита се да приеме това за добър знак.

— Как си?

— Добре.

— Наистина ли?

— Добре съм.

— Не ми звучиш добре. Храниш ли се? Дори гласът ти звучи отслабнал.

— Говорила ли си с мама?

— Не, откакто заминах от Англия. Защо?

— Нищо.

— Фреди! Какво ще ми каже тя? Защо си ми звънял?

На другия край на линията последва мълчание.

— На работа разбраха.

Когато чу потрепването в гласа му, тя прехапа устна и стисна очи.

— Но как? Кой може да им е казал? Имам предвид кой би…

— Никой. Просто стечение на обстоятелствата. Приключихме сцените в „Елстрий“ и се местим на нова локация. Мароко… — той въздъхна. — Обаче аз не мога да отида. Условието да ме пуснат под гаранция — не мога да напускам страната. Паспортът ми е в полицията.

— По дяволите — прошепна тя.

— Да. Единственият път, когато сме навреме… — Искаше да прозвучи като шега, но не можа да я довърши, а нея не я беше грижа. Тя зарови пръсти в косата си и умът й заработи на бързи обороти. След това се отпусна, свита на топка до парапета, приклекнала на високите си токчета, облегнала лакти на коленете си.

— И… и какво стана? Какво казаха?

Чу го как си поема шумно въздух.

— Че ме отстраняват с пълно заплащане до окончателния резултат от делото.

— Добре.

— Но… ами, това сигурно са глупости. Не знам дали ще мога да се върна, независимо от присъдата. Калта полепва, нали?

— Не, не е така — възрази Флора. — Отмива се. Всичко това ще се забрави, гарантирам ти.

Последва мълчание. След това:

— Фло, много си мила.

Флора затвори очи. Не искаше да е мила. Искаше да е права.

— А къде са мама и тате? Не вдигат, когато се обаждам у дома.

— Не. Преместиха се в апартамента засега.

— Е, това е чудесно! — опита се да звучи бодро тя. Това беше първият дом на родителите им в „Кадагън Гардънс“ и само на десет минути с автобуса от жилището на Фреди във Фулъм.

— Така ли? Боли върви по тротоара като мъж на токчета. А трябва да видиш и тате, когато събира изпражненията след него. Те вече са отвикнали от живота в града. Не трябва да са тук — това само увеличава стреса за тях. Трябва да са си у дома.

— Ти също.

— За мен е по-добре тук. Тук е нормално за мен.

— Фреди, говоря сериозно — храниш ли се?

— Шегуваш се, нали? Всеки път, когато се върна в апартамента, намирам поредната тенджера чили в хладилника или пай във фурната, или дрехите ми са изгладени. Сякаш имам елфи.

Флора се разсмя, благодарна и за помощта на майка й, и за тази проява на предишното чувство за хумор на брат й. На него никога не му се беше налагало да се старае да накара хората да се усмихват, да се разсмеят, да го харесват. Ако тя бе преминала с лекота до този етап в живота си, популярна и харесвана, Фреди се бе втурнал напред, обичан от всички. Той привличаше хората — стари, млади, мъже, жени — и тя толкова се гордееше, че е неин брат, това, че има една и съща кръв с човек като него, я караше да се чувства специална.

Последва естествена пауза и Флора си пое дълбоко въздух, събирайки сили.

— Фреди, виж, знам, че каза, че не искаш никой извън семейството да знае, но… Мисля, че наистина трябва да говориш с Аги. Тя е от семейството. Бяхте заедно шест години. Разделихте се преди месец. Не може да се преструваш, че…

— Не се преструвам! Но тя вече не е част от живота ми — отговори Фреди и гласът му изведнъж стана сух и строг. — Не искам да се въвлича в това. Така е по-добре за нея… по-добре е да стои далече от всичко това.

— Но тя все още те обича. Знам, че е така.

— Тя продължи с живота си — каза безизразно той.

— Защото е отишла на няколко срещи? Не бъди глупав. Тя искаше да се омъжи за теб, Фреди. Седмица преди да скъсате, ми каза, че според нея ще й направиш предложение.

Последва дълго мълчание.

— Тя все още те обича — повтори Флора обнадеждена. — Сигурна съм, че ако й разкажеш, ще те подкрепи. Ще е много по-лошо, ако разбере от някой друг. Искам да кажа, какво ще стане, ако го прочете във вестника? Няма ли да си…

— Достатъчно! — Гласът му прогърмя като заповед на генерал и я накара да замълчи стресната. Фреди никога не повишаваше тон. Той беше мистър Любезен. — Повече няма да говорим за нея, разбра ли ме? Не искам да чувам името й. Никакви изключения. Всичко приключи. А ако й се обадиш, ако й кажеш нещо, кълна се, че никога вече няма да ти проговоря.

Флора не можа да отговори. Никога не го беше чувала толкова ядосан, никога досега не беше виждала такъв гняв в него.

Гласът му потрепна.

— Съжалявам. Съжалявам, Флора, но просто така трябва. Виж, ще ти се обадя скоро, става ли?

И той затвори, оставяйки я сама в Града на мечтите, заклещена в един кошмар.

 

 

— Много си красива.

Очите на Ноа, по-сини, отколкото ги помнеше, се взираха в нея от другата страна на масата. Тя се усмихна, за да му благодари, но изобщо не му повярва. От рецепцията се бяха обадили в стаята й само няколко минути след като Фреди бе затворил и шокирана, ядосана и отчаяна, Флора не бе имала време да направи нищо за зачервеното си лице.

Не че я интересуваше как изглежда. Бе искала само да си вземе душ, да се свие, облечена в хавлията, и да спи цяла седмица, но не можеше; беше тук и отново работеше с изкуствена усмивка на лицето и се чувстваше притисната, напрегната, гневна, подивяла. Не можеше да има пълно доверие на себе си; не беше сигурна дали ще може да води любезен разговор през цялата вечер и да я е грижа за изкуство, когато животът на семейството й бе съсипан, дали ще може да се храни с един непознат, когато имаше нужда от приятели.

Флора затвори очи за момент, мислейки си, че иска да е в Париж. Инес щеше да знае какво да направи.

Ноа все още я гледаше втренчено, когато тя отново отвори очи и отпи глътка вино.

— Съжалявам.

— Уморена ли сте?

— Малко.

— Знам как се чувствате. И на мен ми се налага да пътувам много във връзка с работата си. — Ръката му се поколеба върху столчето на чашата. — Вижте, ако предпочитате да не продължаваме…

— Не, не — отговори бързо тя, опомняйки се. В момента дори компанията на един непознат беше за предпочитане пред хотелската стая. — Много ми е приятно, че съм тук. Не мога да повярвам, че успяхте да намерите маса толкова бързо.

Това го зарадва.

— Ами, семейството ми идва тук от много години. Обикновено успяват да ми дадат маса.

Флора се усмихна, забелязвайки колко добре изглежда той в индиговия си костюм, който беше толкова прилепнал, че сякаш не оставяше място за портфейл или мобилен телефон в джобовете.

Тя също започна да си играе с чашата си, докато оглеждаше останалите клиенти — всички елегантно облечени и окичени с летни бижута; белите покривки върху кръглите маси, които стигаха до пода; опушените огледала по стените, които отразяваха образите им като сенки.

— Всъщност прабаба ми и прадядо ми са били редовни клиенти тук, когато ресторантът отворил през 1907 — продължи той, запълвайки мълчанието.

— Наистина ли? — изрече Флора с престорен интерес, налагайки си да се включи в играта.

— Да. — Той замълча за момент. — А пралеля ми е пяла тук един сезон. Спомняте ли си? От нейния портрет се заинтересувахте по-рано.

— О, да. Как беше името й?

— Наталия Шпигел, а преди да се омъжи — Хаас.

Флора вдигна бавно чашата си, като се опитваше да не изглежда сякаш проявява прекалено голям интерес, докато в същото време попиваше всяка малка подробност.

— А знаете ли кой е нарисувал портрета?

— Художник на име Густав Хубер.

Флора преглътна виното и се намръщи.

— Хубер? Не съм срещала това име.

Ноа примигна, изучавайки съсредоточеността й и начина, по който бе сбърчила чело.

— Вероятно не. Той открил изкуството късно, като взел четка в ръка към края на тридесетте си години и разбрал, че има талант. Нарисувал Наталия и още няколко известни в обществото хора и след това го мобилизирали. Загинал на Източния фронт.

— Каква ужасна загуба. Изглежда, е бил много талантлив.

— Съгласен съм.

Флора остави чашата си на масата.

— И казвате, че портретът вече не е у семейството ви, така ли?

— Точно така. И той бил продаден от пралеля ми по време на войната. — Той се поколеба. — Е, казвам продаден. Но това, което наистина имам предвид, е откраднат, предаден под дулото на нацистки пистолет, насочен в главата й. — Горчивината в гласа му беше очевидна и Флора остана да седи мълчаливо, докато той посягаше към виното и отпиваше една глътка; знаеше точно накъде води разговорът. Той забеляза умърлушеното й изражение. — Съжалявам. Аз… аз не трябва да говоря за това. Не е възпитано, нито учтиво.

— Не, разбирам — прекъсна го бързо Флора. — Заграбването на произведения на изкуството от нацистите е въпрос, който и до днес създава проблеми за бранша. Пътят е сложен и труден и няма лесни отговори.

Тя погледна надолу, разбирайки, че му е дала стандартен професионален отговор на много лично разкритие, паникьосвайки се, защото беше задължена, от една страна, заради конфиденциалността, а от друга — от елементарно човешко състрадание.

— Изгубили ли сте някого във войната? — погледна я той.

— Дядо ми е бил пилот на бомбардировач. Оцелял е някак.

— Е, радвам се да го чуя. — Той замълча. — Моето семейство нямало такъв късмет. Те били измамени и изпратени на смърт.

Думите му бяха мрачни, запратени като гранати. Флора не знаеше какво да каже.

— … Измамени?

— Да. Споразумели се да продадат всичко, което имали, в замяна на безопасно преминаване в Швейцария. Три дни по-късно, докато чакали разрешенията си за преминаване на границата, били прибрани от СС и качени на влака за Дахау. — Той отпи още една глътка от виното си.

— О, Господи — ахна Флора. — Толкова съжалявам.

— Почти цялото ми семейство унищожено с един замах — пралеля ми, съпругът й и четирите им деца.

Флора покри уста, знаейки, че теорията за ужасите и реалното изправяне пред лицето им са две съвсем различни неща. Четири деца?

— Не знам какво да кажа — прошепна тя.

Ноа си пое въздух, поклати глава и изрече с извинителен тон:

— Няма какво да се казва. За съжаление, това е съдба, която споделят милиони хора. Както ви казах и по-рано, дядо ми, братът на Наталия, вече бил емигрирал в Америка, преди да избухне войната, иначе предполагам, че и аз не бих седял тук сега. Дядо ми никога не си простил за това, че не накарал и сестра си да замине и това се отразило на останалата част от живота му. Вината на оцелелия. — Той погледна ужасеното изражение на Флора и наведе леко глава. — Съжалявам, простете ми. Както казах, това не е тема, подходяща за приятен разговор.

— Не, аз… толкова е тъжно. — Тя замълча за момент, когато сервитьорът дойде с менютата. — Знаете ли у кого е сега? Имам предвид портрета?

Сигурна беше, че той може да чуе лъжите, които излизаха от устата й, да види лицемерието в очите й.

— И да, и не. — Той не обясни и тя се разсмя колебливо.

— Объркана съм.

— Знам на кого е бил продаден през 1943 — човекът, който ги измамил, същият, който купил и картината на Реноар. — Флора преглътна, без изобщо да е изненадана. Изглежда, че всички пътища водеха до Фон Ташелт. — Но той умрял същата година, без да остави наследници. Нямам представа къде и при кого е сега. И портретът е изчезнал като картината на Реноар. Никаква следа. — Той я погледна. — Разбира се, ако Реноар се е появил при клиентите ви, може би и портретът също е там?

Флора отвори уста от учудване и той се разсмя.

— Просто се шегувам.

— О! — Тя преглътна, сигурна, че е видял истината, изписана на лицето й. — Е… — започна тя, опитвайки се да се съвземе. — Ако някога… ако някога поискате…

Той протегна ръка през масата и стисна нейната.

— Това ли е моментът, когато ми предлагате услугите си да го откриете? — попита той, внезапно понижил глас. — Защото ако онова, което казахте по-рано е истина, това, че не излизате с клиентите си, тогава нямам стимул да стана един от тях.

Флора се почувства сякаш потъва леко.

— Аз… аз… — заекна тя, усещайки как кръвта нахлува в лицето й като прилив, докато той не отделяше поглед от нея, а зениците му се разширяваха като черни лалета, вече свалил картите си на масата.

За втори път в точно толкова минути тя не знаеше какво да каже.

— Гладна ли сте? — попита той, притиснал леко с палец вената от вътрешната страна на китката й, усещайки как пулсът й се ускорява.

Флора поклати глава. Скарването с Фреди по-рано и сега този разговор напълно я бяха лишили от апетит.

— Не, всъщност не — призна тя.

— Искате ли да се махаме оттук?

Той се втренчи в нея, без да се бои от мълчанието, което последва въпроса му, без да се бои от отказа, който все още можеше да получи, без да се бои от нищо. Беше, смел, дързък, жизнен, беше тук.

— Да — прошепна тя, а той вече вдигаше ръка да поиска сметката.

 

 

Луната падаше на големи остри снопове ярка светлина върху тъмния, лъскав под и жълтата рокля грееше като миниатюрно слънце на отсрещната стена. Флора не можеше да свали очи от нея. През цялото време бе имала чувството, че в стаята с тях има и трети човек, присъствието й беше така ясно и силно.

Ноа спеше до нея и тя отново се зачуди на събитията, които бяха довели до това двамата да лежат тук заедно. Имаше толкова причини при нормални обстоятелства това никога да не се случи — тя не търсеше това, той не беше неин тип, тя беше тук във връзка с работата си… Добри причини, всичките. Но събитията от предишните няколко седмици се бяха събрали в нея, за да създадат една перфектна буря от несигурност и лъжи, която бе нарушила равновесието й точно толкова, че да я накара да се втурне към спасението, което той предлагаше, дори и само за една нощ.

Загледа се в плавното повдигане и спускане на гърдите му, кожата му, загоряла и тъмна под светлата му коса, отпуснатите му мускули, леко отворените му устни. Той беше умел любовник и тя се бе притискала в него, жадна и благодарна за отдиха, който й предлагаше, оставяйки тялото й да вземе връх над ума за известно време. Колко време беше минало, откакто беше споделяла легло с някого? Два месеца? Почти три? Така или иначе, със сигурност прекалено дълго за свободна млада жена. Чудно ли беше, че Инес непрекъснато се опитваше да я накара да даде още един шанс на Стефан?

Тя се втренчи в Реноар, разбирайки напълно каква привилегия е дори да стои в една стая и да гледа картината, да не говорим за това да спи тук. И без това нямаше какво друго да гледа, вероятно по същата тази причина. Какво друго би могло да се конкурира с тази картина? В спалнята нямаше какво повече да се види от онова, което вече бе видяла при първото си кратко и учтиво посещение този следобед. (Наистина ли едва този следобед бе дошла тук? Тогава не предполагаше, че същата нощ ще спи в тази стая.) Гардеробите се отваряха с едно докосване на бутон, лъскавият копринен килим беше истинска наслада за босите й крака, бледосиво, преминаващо в сребърно; по тъмносивите стени нямаше отпечатък и от един пръст. Нямаше чекмеджета или радиатори, които да нарушават линиите на стаята, нямаше други снимки или дори кутия за копчета за ръкавели, която да издава човешко присъствие в подобното на галерия място. Само картината, леглото и те двамата.

Остана да лежи още известно време, заслушана в бавното му дишане на заспал човек, и започна да усеща потрепване на мускулите на краката си, докато си припомняше отново разговора с Фреди от предишния ден. Нямаше наистина да престане да говори с нея. Нали? Флора не се съмняваше, че инстинктите й по отношение на Аги са правилни. Ако тя знаеше какво става… Но можеше ли да поеме такъв риск?

Внезапно потрепери и през нея премина гняв за това, че изобщо се намират в такава ситуация — крият от приятелите си, живеят с тайни и лъжи. Ноа се размърда леко и се обърна на другата страна. Флора остана неподвижна за момент, неспокойна, с разтуптяно сърце, а след това тихо повдигна завивката и стана. Не можеше да лежи тук до него.

Мина по килима и облече един памучен халат, който висеше на закачалка в банята. Беше прекалено голям и тя нави ръкавите и излезе на пръсти от спалнята в огромната дневна.

Наля си чаша вода от чешмата в кухненския бокс — успя да намери чашите след няколко минути търсене. Докато отпиваше от водата, Флора разглеждаше с безразличие следата от дрехи, оставени по пода, тези доказателства за страст, които загрозяваха иначе перфектния минимализъм на апартамента. Тя потрепери отново и извърна поглед, приближи се до прозорците и се загледа в спящия град. В блоковете отсреща нямаше нито една светлина и трамваите най-после бяха спрели. Беше след три сутринта — часът на вещиците, както казваше баща й — и Флора имаше чувството, че в този момент е единственият буден човек в Европа.

Обърна се с гръб към спокойния пейзаж и се загледа отново в апартамента, плъзгайки поглед по всичко с очите на външен човек. Видя скъпия италиански диван, картината на Сьора над камината, мраморната стена, професионалната кухня, количеството впечатляващи книги и скулптури и направи професионална оценка на изтънчения вкус на собственика на апартамента, независимо от „Петдесет нюанса сиво“.

Струваше й се, че не трябва да е тук. Знаеше, че трябва да се върне в леглото, да опита да поспи и сутринта да си тръгне учтиво, но бързо. Щеше да се е справила добре, ако успееше да избяга, преди той да предложи закуска…

Погледът й попадна върху чекмеджето, почти невидимото чекмедже, което обхващаше долната част на библиотеката като цокъл. Мозъкът й моментално се върна към работата. Портретът.

Ноа й беше казал, че вътре има папка с историята на портрета, събрана с точно толкова внимание към подробностите, както бе събрал и информацията за картината на Реноар. Да, в ресторанта й беше казал името на художника и на жената, която бе нарисувал, и наистина и двете имена щяха да са от полза при установяването на името на картината и стартирането на проучването в историята на този портрет. От друга страна, ако информацията просто си лежеше там, вече събрана…

Погледна към вратата на спалнята. Беше открехната и нито един звук не говореше, че се е размърдал или е забелязал отсъствието й. Флора остави бързо чашата си и тръгна към чекмеджето, натисна го и извади класьора. Вътре потърси червената папка с етикет „Изкуство“. След това започна да прехвърля папките в нея, търсейки художника Густав Хубер.

Намери го бързо благодарение на азбучната система на Ноа и коленичи на пода. Стрелвайки очи към спалнята през няколко секунди, тя бързо свали кламера. Най-отгоре имаше цветна снимка на картината и закопчана към нея същата снимка, която бе видяла в папката за Реноар по-рано.

Остави снимките и погледна следващия лист. За нейна изненада той не беше разписка или копие от счетоводна книга, а писмо — прегледа го набързо, но беше на немски и не можа да разбере нищо друго, освен това, че бе адресирано до хер Хаас и подписано от Густав Хубер. Не видя цифри, които да подсказват, че между тях са били разменени пари, освен ако не бяха написани с думи. Може би е била подарък? Или може би това беше само приемане на поръчката? Или настояване за плащане? Имаше толкова много възможности, но тя отново не можеше да разбере за какво става въпрос.

Помисли за телефона в чантата си, с който можеше да снима писмото и по-късно да го даде на някого за превод, но той беше в спалнята, до леглото. Щеше ли да се осмели да влезе там и да рискува да събуди Ноа? Не можеше да остави документите пръснати тук, защото той наистина можеше да се събуди.

Ядосана, Флора го остави настрани и разгледа последния лист. Той беше оригинална страница от счетоводна книга, чието мастило вече бе станало ръждивожълто върху хартията, видя познатата запазена марка на овала около думите отгоре на бланката, видя и датите, и отново онова име, от което се страхуваше.

Но космите на голите й ръце настръхнаха, когато един внезапен звук — звукът, от който се боеше — привлече вниманието й към спалнята. Чу изскърцването на леглото, шумоленето на отхвърлената назад завивка. Флора си пое рязко въздух, събра листовете на спретната купчинка и ги закопча с кламера, но нямаше време да намери точното място по азбучен ред и ги пъхна напосоки в червената папка, сложи я в класьора и го върна в чекмеджето.

Когато след миг Ноа се появи, тя стоеше до прозореца с чаша вода в ръка и с гръб към него. Той се приближи безшумно, мушна ръка под халата и обхвана едната й гърда, притискайки устни в шията й. Тя затвори очи и изпъшка тихо, притисна тялото си към неговото и се сгуши в обятията му. Ако бе усетил под ръката си учестения й пулс, щеше да го отдаде на сексуалното вълнение. Нищо повече.