Карън Суон
Парижка тайна (29)

Двадесет и осма глава

Жесток порой запращаше брулещи потоци вода надолу, но Флора се радваше, че е така. Щеше да й се стори неправилно да влезе в съдебната зала в светъл слънчев ден и да бъде заобиколена от тръгнали да обядват в парка офис служители по ризи и от жени, които се опитват да хванат тен по време на обедната почивка, докато семейството им е разкъсвано от лъжи, затворено в стая без въздух и без слънце.

Чу, че някой влиза в кухнята и се обърна с гръб към прозореца. Баща й бе отворил куфарчето си и прехвърляше документите вътре с безизразно лице.

— По дяволите! — Той затвори капака с трясък и притисна юмрук в челото си. — Къде е, по дяволите? — каза на себе си той.

— Какво търсиш?

Той вдигна очи, учуден, че я вижда, свита до прозореца, прибрала колене до гърдите си.

— Блекберито ми. Не мога да го намеря никъде. Кълна се, че го видях…

— В хладилника е.

Баща й изглеждаше удивен.

— Хла…? — Не можеше да изрече думата.

— Знам. И аз си помислих, че е странно — сви рамене тя. — Но не знаех дали е някаква техно хитрост — нали разбираш, да се удължи животът на батерията или нещо такова.

— Не, не — объркан, измърмори той и тръгна към хладилника да провери сам. — Не е някаква…

Взе го с разтревожено изражение.

— Не се притеснявай — каза тихо Флора. — Имаш да мислиш за прекалено много неща.

— Да, но човек може да е зает, а може и да е луд, Флос. Може и да остарявам, но не съм толкова изкуфял, че да слагам блекберито си в хладилника.

Тя облегна глава на студеното стъкло на прозореца и се усмихна мило.

— Щом казваш. Мама готова ли е вече?

— Суши си косата — измърмори той, все още втренчен в охладения телефон. Вдигна очи към нея. — Идва ли?

Флора поклати глава и прехапа устна, докато поглеждаше отново към мрачната улица навън. Улицата на Фред винаги беше спокойна през седмицата. Паркирането беше позволено само за живеещите на нея, а знакът за задължителен десен завой в единия й край означаваше, че шофьорите на таксита не я използваха при задръствания, за да стигнат до реката.

— Трябваше да се е върнал досега — измърмори баща й, поглеждайки часовника си. — Няма го от — колко? Вече почти два часа?

— Знам, но… — Тя замълча. Разбираше защо Фреди имаше нужда да е сам. Трябваше да се яви в съда за предварително изслушване след един час, когато щеше да започне разрушаването на живота му. Журналистите имаха право да са там и скоро с минимално проучване щяха да разберат, че той е злато за жълтите вестници: синът на човека, който продаде на аукцион „Слънчогледи“, арогантно богато момче, което не е свикнало да му се казва „не“. Името му ще бъде навсякъде, той нямаше да има право на анонимност. — Ще дойде.

— Но колата ще дойде след двадесет минути.

Всъщност колата вече беше паркирала отвън — беше я видяла да спира преди няколко минути — но Флора запази това за себе си. Нямаше нужда всички да се притесняват, заради това че не знаят къде е Фреди, след като, официално, имаха още време. — Не се тревожи, тате. Фредс знае какво прави.

— Нали не мислиш, че…

— Не — отговори бързо Флора, разбрала, че той се тревожи, че Фреди може да е избягал. — Наистина не го мисля. Не би го направил. Фредс ще се справи със ситуацията.

За момент двамата замълчаха.

— Искаш ли да пийнеш нещо? — попита баща й с отчаяние в гласа.

— Не, благодаря.

— Аз мисля, че имам нужда от нещо по-силно от чай.

Тя го наблюдаваше, докато отива към кухненския шкаф и си налива един пръст уиски, след това отваря хладилника и взима лед, а после отново оставя блекберито там.

Флора прехапа устна, но не каза нищо. Можеше да го извади след малко, когато баща й отидеше да провери какво става с майка й. Загледа се отново в дъжда, който се стичаше по прозореца. Лондон не се виждаше ясно — каменните му сгради и реката бяха само едно сиво петно — и тя се почувства сякаш всички са в някакъв балон: на сухо, заедно, отделени от външния свят.

Знаеше, че семейство Вермей вероятно са се чувствали така, когато ги бяха застигнали срамът и унижението, когато бяха принудени да се крият зад високите огради на имението си цяло лято и само монтираните на всеки десет метра по стените камери бяха немигащите очи, които се осмеляваха да поглеждат навън.

Не. Тя си пое дълбоко въздух и изтласка всички тях — него — от ума си. Нямаше да хаби никаква емоционална енергия заради него. Не и днес.

— А! Мисля, че го виждам! — извика тя и се изправи като струна, когато видя една уморена, слаба фигура да завива зад ъгъла и да се тътри по лъсналата от дъжда улица. Все още беше с дънки и маратонки — без яке — и целият беше прогизнал. След минута щеше да мине покрай колата, която чакаше да го отведе в съда.

Флора скочи от мястото си. Фредс трябваше да се преоблече в костюм много бързо.

— Ще му отворя — каза тя и изтича и отвори вратата със замах. — О, здрасти, Трой! — извика тя, когато едва не се сблъска с него в общия коридор.

— Здрасти!

Трой беше облечен целият в черна ликра, с флуоресцираща жилетка върху якето, а очите му бяха защитени с пластмасови очила, по чиито рамки имаше няколко засъхнали капки кал. Този вид не беше необичаен за него. Всъщност Флора не беше сигурна дали някога бе виждала съседа на брат си с „цивилни дрехи“. Той беше сериозен колоездач, който излизаше да кара по хълмовете на Югоизточна Англия всяка събота сутрин, независимо от времето, а всяка негова ваканция включваше две колела и високопланинска поляна.

— Излизаш ли? — попита любезно тя и очите й се стрелнаха към входната врата, знаейки, че всеки момент ще чуе ключа на Фреди в ключалката.

— Да. — Трой превъртя ключа на вратата си и закопча каишката на каската си.

Флора го заобиколи бързо, за да отвори вратата, която водеше към улицата. Фреди вече бе изкачил половината стълби.

— Здрасти — усмихна се лъчезарно тя. — Видях те от прозореца. Реших да ти спестя труда да вадиш ключовете от джоба си.

— А. Добре. Благодаря — отговори равно Фреди. Видя Трой и отстъпи встрани, за да му направи път да мине. Опита да се стегне, да се преструва, че всичко е наред. — Здрасти, човече, как е?

— Добре, приятел — кимна Трой. — Къде се губиш? Не съм те виждал от доста време?

— Работя — кимна Фреди и извъртя очи.

Трой изтича по малкото стълбище и започна да се занимава с високотехнологичната ключалка на колелото си.

— Помисли ли по въпроса за излизането с мен някой уикенд?

— Ъм, да… да… Определено мисля за това.

Флора прехапа устна, докато гледаше как брат й набутва ръце в джобовете си и кима приятелски, сякаш можеше да контролира бъдещето си. Помисли си, че сърцето й ще се пръсне само като го гледа колко упорито се старае да изглежда нормално, а не като човек, който след двадесет минути ще бъде откаран в съда за разглеждане на делото му за изнасилване.

— Не мисли, просто го направи — отговори Трой, сложи в джоба на якето си един гаечен ключ и изкара карбоновия си велосипед от скривалището му зад кофите за боклук.

— Имал ли си още проблеми с крадци напоследък? — попита Фреди, сменяйки бързо темата.

— Не и напоследък. Тази ключалка беше най-доброто решение, въпреки че мисля, че вече знаят, че е най-добре да не се занимават с мен. — Той прехвърли крак над колелото и седна на седлото, едва след това забелязвайки спадналата предна гума. — Ах! Негодници такива!

Флора се опита да скрие усмивката си, когато той скочи отново от колелото и след като разгледа гумата, откри голям колкото палеца му разрез по вътрешния й ръб. Изруга гневно и се изправи.

— Съжалявам, приятел — направи извинителна физиономия Фреди.

— А, няма нищо — отговори задъхано Трой, сложил ръце на хълбоците и със зачервени от гняв страни. — Това няма да им се размине. Този път ще покажа лицата им на полицията!

— Какво искаш да кажеш? Как?

Трой посочи към прозореца си. На перваза отвътре едва се забелязваше една малка черна камера.

— След като изчезна последното колело, от полицията ме посъветваха да я сложа. Сега ще видим кой ще се смее последен, нали?

— … Трой, кога си я сложил? — сбърчи чело Флора.

— Кое? Камерата ли?

Тя кимна.

— По-рано през лятото. Мисля, че през юли.

Флора усети как пулсът й се ускорява и погледна към Фреди, който, объркан, просто се взираше в нея.

— Пазиш ли записите?

— Разбира се, всяка вечер всичко се качва автоматично в облака ми. Защо?

Флора се опита да запази спокойствие.

— Дали ще улови хора, които се качват по стълбите?

— Записва всечи човек, животно и проклет крадец, който се доближи до апартаментите.

Флора се втренчи съсредоточено във Фреди с вид, който той винаги бе наричал нейното „изражение, което крои нещо“, а след това отново погледна към Трой.

— Ей, Трой, ако имаш резервна гума, ние ще задържим колелото ти, докато отидеш да я вземеш — усмихна се тя, опитвайки се да изглежда услужлива.

— О, много мило. Благодаря. — Трой кимна, хванал се на усмивката й, предаде колелото в ръцете й и тръгна внимателно нагоре по стълбите с бутонките си.

Флора изчака вратата зад него да се затвори, след което си позволи да си поеме рязко въздух.

— О, Господи, Фреди, осъзнаваш ли какво означава това?

— Не, всъщност не — погледна я неразбиращо той.

— Фредс, ти каза, че Мили дошла в апартамента ти на следващата вечер, нали? Когато разбрала, че двамата с Аги сте се разделили.

Фреди пребледня, сякаш отново преживяваше събитията.

— Да, но не мога да го докажа. Никой не я е видял да влиза, а съквартирантката й не се отказва от историята си, че е била вкъщи цяла вечер и е плакала. А уличната камера показва просто човек с качулка, който слиза от такси. По нищо не личи, че е тя. Не можем да видим… — Очите му се отвориха широко. — Не можем да видим лицето й!

— Но се басирам, че камерата на Трой може! И ако успееш да докажеш, че е тя, това води до големия въпрос защо, ако си я нападнал, тя доброволно е дошла отново в апартамента ти още на следващия ден?

Фреди внезапно отметна глава назад и се разсмя, разперил ръце, докато дъждът продължаваше да се сипе отгоре.

— Господи, Флос, ти май току-що проби една дяволски голяма дупка в историята й!

Флора подпря колелото на стената и извика:

— Знам!

След това също разтвори ръце и го прегърна. Той я завъртя на място толкова бързо, че краката й се вдигнаха от земята, и двамата започнаха да се смеят и да плачат.

— Ти винаги си била най-любимата ми сестра — усмихна се широко Фреди, прегръщайки я силно.

— Господи, трябва да кажем на адвоката ти — извика тя и го погледна, внезапно отново станала сериозна.

— Да, права си. Ще му се обадя. О, не, почакай. — Фреди зарови пръсти в косата си. — По дяволите, колко е часът?

Флора погледна часовника си и направи физиономия.

— Той вече е в съда. Трябва да тръгваме веднага. Бързо, иди да облечеш костюма, колата чака. Аз ще се опитам да намеря записа в облака на Трой.

В този момент се появи Трой с нова вътрешна гума, увиснала на ръката му.

— Така — въздъхна той. — Да видим…

Но Флора вече беше изкачила половината стълби, повеждайки го в сградата със себе си.

— Ей, какво става?

— Нямам време да ти обяснявам, Трой — отговори задъхано тя, бутайки го по гърба, за да върви по-бързо. — Ще ти кажа всичко, обещавам, но сега е супер спешно и нямаме нито миг за губене.

— Ами колелото ми? — възрази Трой и се намръщи, когато Фреди изтича покрай тях, вече изхлузвайки през глава прогизналата си тениска.

— Ти си добър човек, Трой — потупа го по рамото Фреди. — Дължа ти една бира или десет.

Три минути по-късно Флора се върна с флашка в ръката и усмивка на лицето. Родителите й вече бяха в колата, а Фреди заключваше притеснено вратата с треперещи ръце. Той се обърна с лице към нея, сега по-изплашен, отколкото когато и да било преди, сякаш надеждата беше най-ужасната от всички идеи.

— … Намери ли го?

— Да. Хванахме я. Всичко приключи, Фреди.

Фреди отпусна рамене и от гърдите му се изтръгна ридание и Флора го прегърна и започна да разтрива гърба му, докато стресът от изминалите няколко месеца го завладяваше. Тя видя пребледнелите лица на родителите им да ги гледат тревожно през мокрите от дъжда прозорци. Но видя и още нещо.

Трябваше да погледне два пъти, за да познае крехката фигура, застанала на отсрещния тротоар, скръстила защитно ръце пред себе си, навела притеснено брадичка, онази забележителна огнена коса, грейнала в дъжда.

Флора ахна. Въпреки строгите предупреждения на Фреди тя беше писала няколко пъти на Аги с молба да й се обади, като й казваше, че е спешно, но Аги не бе отговорила, и в отчаянието си вчера, осъзнавайки, че рискува някой друг да я чуе (нов приятел, съквартиранти, чистачката), Флора бе оставила гневно съобщение на телефонния секретар, в което обясняваше какво точно се случва с бившия й приятел и причината той да изчезне сякаш е умрял. Безразсъдно? Да. Имаше голяма вероятност Фреди да остане верен на думата си и ако откриеше какво е направила зад гърба му…

Но нямаше да се стигне дотам.

— Какво има? — попита Фреди, усетил, че тя се изправя и се отдръпва от него. Погледът му проследи нейния и той остана неподвижен, когато видя Аги да гледа към него, опърпана и нещастна. Но тук.

Тя беше дошла.