Карън Суон
Парижка тайна (12)

Единадесета глава

— Не знам как можеш да гледаш! — изпъшка Флора, закривайки очите си с ръка.

— Вяра — потупа я по крака Инес и се усмихна, хванала леко в ръка бутилка бира, докато гледаше как приятелят й се извива във въздуха два метра над тях.

Паркът за скейтборд беше претъпкан, от уредбата звучеше хип-хоп, светещите цветове на графитите по стените и отстрани на рампите придобиваха зеленикавожълт оттенък под светлините на прожекторите. От другата страна, там, където седяха с гледка към скейт рампата, стената изглеждаше оградена от крака и глави, които се клатеха в ритъма на дъбстепа, докато участниците се спускаха агресивно пред тях.

Тази вечер щяха да участват най-добрите професионалисти на „Хоукс“, а понеже Бруно беше новото попълнение и момче парижанче, той беше местният герой. Не само участниците, които се пързаляха, рискуваха живота си, фотографите също сякаш искаха да умрат, втурвайки се между скоковете, навеждайки се над ръба част от секундата, след като скейтбордистите преминаваха, всички в преследване на перфектната, „най-страхотната“ снимка.

Бруно отново се издигаше нагоре, притиснал с ръце скейтборда към краката си, докато изпълняваше обръщане на 360 градуса във въздуха, приземи се назад и впускайки се по почти отвесната рампа, отново се издигна нагоре от другата страна.

Инес се смееше и тропаше силно с крака по стената.

— Той направи това заради мен! Обичам, когато води с прави гуфи фут. Знае, че ми е любимото — изпищя тя, след това сви ръце около устата си и започна да вика за него.

— Ти правиш ли гуфи фут? — обърна се Флора към Стефан, който седеше до нея и отпи от бирата си.

— Не знам какво значи това, по дяволите — вдигна поглед от айпада си той.

— Да караш с погрешния крак напред.

— О. — Той се намръщи. — Мислех, че това е фейки.

— Не. Фейки е, когато се пързаляш назад.

— Уф, по дяволите, назад, не знам. Всичко ми звучи побъркано. — Той отправи към нея една от редките си усмивки.

Флора погледна надолу към айпада му.

— Какво изобщо гледаш?

— Идея за една статия, върху която работим. Просто проверявам някои сайтове за визуалния материал.

— Работиш на състезание по скейтборд? — попита тя. — О, стига, Стефан! Дори и аз съм изключила телефона си!

— Да, обаче ние току-що свалихме един материал в последния момент и трябва много бързо да запълним мястото с нещо — сви рамене той. — Имам разговор с Ню Йорк в полунощ. Влизаме в печат в шест сутринта и бързо ми трябва нещо, което може да включим.

— И какво измисли? Скейтбордингът, новата йога? Графитите са новите тапети?

— Градски изследователи.

— Градски какво? И какво търсят те? Изгубени полярни мечки на „Шанз-Елизе“?

— Нали! — засмя се той. — Това е неофициално движение. Откриват стари, изоставени пространства в градовете, като например затворени метростанции или изоставени цехове за газ.

— Защо?

Той сви рамене.

— Те са изследователи, но не само неизследваното си струва да се проучва. Връщането в миналото може да бъде като навлизане в един нов свят. Отминал живот, отминали истории… Никога не знаят на какво може да попаднат.

— Колко умно — изрече саркастично Флора. — О, виж, купчина стари тръби! — Тя отпи отново от бирата си и се загледа в поредния скейтбордист, който направи скок край тях.

— Не бъди такава циничка — каза Стефан, преглеждайки бързо екрана. — Мисля, че са напипали нещо. В градовете има толкова много, което не виждаме, особено високо горе или под земята…

Тя си спомни градината на „Ермес“. Ксавие Вермей. Нов пристъп на гняв накара кожата й да настръхне и тя потрепери, опитвайки се да се отърси от мисълта за него.

— Добре, но какво правят, като стигнат там? Искам да кажа самонастаняват ли се? Заемат ли сградите, които откриват?

— Разбира се, че не. По-важен е пътят, нали така? Те просто откриват стари съкровища и се опитват да ги върнат на града, но няма гаранция за успех. Понякога не могат да влязат, друг път ги арестуват. А понякога пътуването е напразно, защото няма нищо за откриване.

— Толкова много забавления, толкова малко време — въздъхна тя, всяка нейна дума бе пропита със сарказъм.

— Ей, какво ти става тази вечер? Добре ли си?

— Разбира се, че съм добре — отговори Флора малко прекалено бързо. — Защо да не съм добре?

Той сви рамене и я огледа подозрително, сякаш тайната й беше черно петно, което можеше да види.

— Не знам. Просто изглеждаш раздразнителна.

Тя издаде неодобрителен звук, отмести очи и се загледа в един скейтбордист, който направи превъртане на три метра над главите им, но мислите й отново бяха с Фреди — чудеше се какво прави той в момента и с кого. Дали беше сам или с приятели? Колко от тях знаеха? Колко от тях ще останат негови приятели, когато всичко се разбере? Тези мисли я караха да се чувства притеснена и тя се опита да накара тялото си да се успокои, но нервите й бяха обтегнати, мозъкът й работеше прекалено бързо, а адреналинът започваше да се повишава. Истината беше, че е много далече от добре. През нощта се беше събуждала два пъти, като всеки път бе вярвала, че обвиненията са свалени, и се бе чувствала смазана, когато осъзнаваше, че кошмарите започваха, когато се събудеше, а не когато спеше.

— … Както и да е, някои от най-модерните архитекти в града се насочват към тези места, за да ги преустройват.

— Какво? Искаш да кажеш, че ненужни вече тунели на метрото се превръщат в апартаменти? — присмя се тя.

— Не апартаменти, не — отговори търпеливо Стефан. — Но ресторанти, плувни басейни… Ето, погледни това — каза той и плъзна айпада по крака си, за да види тя няколко снимки. — Това е старият замък на Ротшилд в Болонския лес. Изоставен е от времето на войната. Ако се ремонтира, басирам се, че няма да имаш нищо против да живееш там.

— Е, това е нещо друго. Аз съм родена за замъци — сви рамене Флора.

Погледът му се спря на тъжната й усмивка.

— М-да. — Стефан погледна отново към екрана. — Добре, а какво ще кажеш за това? — попита той, кликвайки върху огромен подземен тунел от сводест бетон. — Стар склад за детониране.

— Без прозорци? — повдигна вежда тя. — Знаеш как да живееш.

— Но погледни тези високи тавани! Или например това? — вдигна таблета той и й показа изоставена мелница със стени от червени тухли, избити прозорци, почерняла от пожар мазилка.

— Точно като „Студеният дом“ — направи гримаса тя. — Честно казано, все още не разбирам защо някой ще иска да влиза в тези места. Сигурно са побъркани.

— Тези побъркани — думата прозвуча смешно с френския му акцент — са професионалисти от всички слоеве на обществото, хора, които виждат, че в един град има нещо повече от витрините на магазините.

— Ти познаваш ли ги? Искам да кажа тези изследователи?

— Само моя приятел. Те работят в малки групи и качват в интернет анонимно. Налага се, защото в противен случай полицията ще ги арестува за незаконно влизане. — Отвори нов линк и се разсмя. — А, сега и лудница — поклати глава той. — Ето тук те виждам. Голямо бяло пространство, покрити с изолация стени, решетки на прозорците… всички съвременни удобства!

— Престани — ухили се Флора и го бутна с лакът.

— Не? Прекалено модернистично? Искаш нещо по-буржоазно?… О, чакай, чакай, разбрах. Мил и сладък дом, нали? — Той й показа друга снимка.

Флора усети как усмивката изчезва от лицето й.

— Не? Човече, мислех, че тук съм познал!

Но Флора не можеше да се разсмее, нито да се усмихне, нито да говори. Можеше само да се взира в картината на леглото в празната стая.

— Откъде имаш това? — попита тя и взе таблета от ръцете му.

— Знаеш откъде — примигна Стефан. — Току-що видя. Плъзгаш по екрана от едната на другата страна… — Той се ухили, като че ли Флора беше глупава.

— Не, искам да кажа откъде имаш тази снимка. Трябва да знам, Стефан, важно е.

Стефан се намръщи, виждайки, че тя е сериозна, че шегата е приключила.

— Флора, знаеш, че не мога да ти кажа. А и какво значение има?

— Има.

Стефан погледна отново снимката на празния апартамент.

— Знаеш ли нещо за това място?

— А аз не мога да кажа на теб! — отговори раздразнено тя, заинатявайки се. — Не само ти се занимаваш с въпроси, които изискват конфиденциалност.

Сега беше ред на Стефан да изглежда раздразнен.

— Добре — каза след малко той. — Знам само за моя приятел. Казва се Антоан и от време на време прави снимки за нас. Миналата седмица снимаше за една статия, а предната вечер едва не го арестували при една експедиция в някакъв стар цех за муниции в Сен Дени — така се заговорихме за това.

— Той ли е влизал в този апартамент?

— Флора, не знам…

— Той би ли изпратил писмо на собствениците?

— Писмо? — повтори невярващо Стефан. — Защо?

— Да ги уведоми за разнебитеното му състояние. Правят ли такива неща?

— Ами… не знам — сви нещастно рамене той. — Може би. Гледат на себе си като на един вид еко воини.

— Къде живее твоят приятел?

— Ъм… Мисля, че някъде в Монпарнас, трябва да проверя.

Монпарнас? Флора примигна, внезапно спомнила си мъжа в апартамента отсреща, въжето за катерене под леглото… очевидния му интерес, когато я беше видял на балкона. Хоби в изследване на градския пейзаж може да те направи наблюдателен за изоставени сгради, а след това за внезапно раздвижване, особено ако това се случва точно срещу мястото, където живееш…

Стефан щракна с пръсти пред нея, за да привлече вниманието й.

— Сега е твой ред. Какво знаеш за този апартамент?

Флора се поколеба.

— Собственост е на наши клиенти, това е всичко. — Опита се да звучи небрежно, да омаловажи думите си.

— Какво би могла да правиш ти за клиенти там? — попита невярващо Стефан. — Апартаментът е празен.

— Правим каталог на колекцията им.

— Дяволски голяма колекция — разсмя се Стефан, загледан в единствената картина на самотното легло.

— Тези снимки на някой специален сайт ли са? — обърна се към него Флора, без да се интересува от сарказма му.

— Не знам — сви рамене той. — Казах на Антоан, че ми звучи интересно, и той ми изпрати тези подбрани снимки, за да ги погледна. Това е всичко. Каза ми, че следващия път мога да отида с тях. Искаш ли да го попитам?

Флора поклати глава. Не искаше никой друг да знае за това. Достатъчен беше проблемът, че апартаментът е бил намерен от тези „градски изследователи“. Ако разберат на кого е, пресата несъмнено ще прояви интерес, а в момента всяка публичност ще е особено вредна.

Тя разгледа отново снимките, опитвайки се да намери и други — имаше ли снимки и на апартамента на горния етаж? Бяха ли намерили още нещо? Бяха ли взели нещо? Но нямаше нищо друго, освен тези няколко снимки на шести апартамент и според нея всичко изглеждаше точно така, както го бе видяла в онзи ден с Наташа.

Все пак се притесняваше, че тези изследователи бяха открили шести апартамент. Травер й беше казал, че онези, които са влезли с взлом, са влезли в осми апартамент на горния етаж, но възможно ли беше тези градски изследователи да са различни от хората, влезли в осми апартамент? Какъв беше шансът след седемдесет години в разстояние на няколко седмици да станат две влизания с взлом и да не бъде откраднато нищо?

Освен това двамата с Ангъс бяха влезли първи в осми апартамент, сигурна беше в това. Никой друг не можеше да е минал през апартамента и сега, като си помисли за това, единствените отпечатъци от стъпки, които бе видяла върху прахта на пода, бяха тези на Ангъс.

Флора се намръщи при извода, който следваше. Независимо от това, което бе казал Травер, влизането с взлом трябва да е било в шести апартамент. Това беше най-логичното заключение. Освен това той беше същият апартамент, за който нотариусите имаха ключове и не й бяха казали. Но ако беше права, ако шести апартамент беше единственият, в който бяха влезли, защо тогава Травер лъжеше за него? И какво се опитваше да скрие той?