Дот Хъчисън
Лятото на ангелите (6)

4

— Ей, намъкнали сте се отвратително рано!

Размахвам ръка по посока на гласа на Стърлинг, твърде уморена да вдигна глава от заседателната маса и да я погледна. След малко тя свива пръстите ми около твърда хартиена чашка, от която бълва топлина.

Добре, може и да си струва вдигането на главата.

При това кафето е добро, с ванилова сметана, не отвратителната гадост от машината в стаята за почивка или в столовата. Не е кафе, платено от Бюрото. Оставям ароматът и вкусът да ме издърпат до седнало положение и виждам Едисън да гаврътва на един дъх концентрираното зло от своята чаша. Стърлинг го наблюдава с лека усмивчица на устните и после му връчва още едно кафе. Чашата на Вик ухае на лешникова сметана, която обича, но не използва на работа, понеже истинските агенти пият кафето чисто — имаше някаква подобна глупост.

Стърлинг е с нас вече осем месеца — прехвърлиха я от отдела в Денвър — но все още сме заседнали в дебрите на онзи странен преход, когато едновременно не си представяме екипа без нея и все още изучаваме как действа с нея в състава си. Мястото й е точно тук както по умения, така и по характер, но… така де, странно е.

Вик се обляга в стола си с въздишка и разсеяно изпълнява поредица упражнения за разгряване на лявото си рамо — задължителни, ако иска да запази известна подвижност около гигантския гаден белег на гърдите си, основна причина Стърлинг да се присъедини към екипа ни. Мина година, откакто го улучиха по време на защитата на убиец на деца, когото току-що бяхме арестували. Гръмнаха Вик, а ръцете ми бяха покрити с кръв от опитите да поддържам натиск върху раната до пристигането на линейката и Едисън се принуди да арестува скърбящия баща по обвинение за стрелба по федерален агент.

Много лош ден беше.

Положението при Вик беше на кантар по-дълго, отколкото някой от нас има желание да си спомня, а шефовете използваха дългото му възстановяване, за да го принудят най-накрая да приеме повишението до командир на звеното. Или приемаше, или се пенсионираше и макар жена му да храни тайни надежди, Вик все още не е готов за пенсия. За щастие и душевно здраве на всички, тази сутрин той използва тази допълнителна власт, за да изкара двама ни с Едисън от семинара, така че да се занимаваме с проучвания на семейство Уилкинс.

Стърлинг си придърпва стол и се намества между нас заедно с грамадната си чаша чай.

— Е, какво се е случило и как да помогна?

През следващите няколко часа единствените звуци в заседателната зала са щракането на клавишите на лаптопите, скърцането на столовете и сърбането на изчезващото кафе. По някое време Стърлинг се изправя, протяга се и изчезва в стаята ни. Когато се връща, с все същите свои беззвучни стъпки, носи малката кафеварка от кабинета на Вик, а от извития й на кука пръст заплашително се полюшва опаковка стиропорени чашки. Партньорката ни пристъпва зад Едисън и го издебва да обърне страницата, която преглежда. Внезапно пита:

— Ще ми помогнеш ли?

Колегата ни с вик се юрва напред и се удря в ръба на масата.

Вик завърта очи и клати глава.

— Звънчета! — мърмори Едисън. — Ще ти окача проклети звънчета!

Стърлинг се ухилва и пуска чашките току пред него.

— Готин пич си — казва весело и заобикаля масата, за да постави машината на плота. Включва я и се захваща за работа.

Доколкото разбирам, ФБР никога не е имало причини да забележи съществуването на семейство Уилкинс. Няма висящи заповеди, няма неясно минало — нищо, което да привлече вниманието на федералните. Дългата им история със силите на реда изглежда е на чисто местно ниво. Защо тогава Рони е бил доведен до дома ми?

Когато коремът ми започва да се оплаква, че съм приела твърде много кофеин през часовете от закуската насам, пращам на Шевон съобщение, за да проверя как се справя сега, когато част от шока е поотминал. Поканата за обяд поне не изглежда, че й надничам зад рамото, а е по-скоро един вид извинение.

Тя ми връща местоположението на колата ми и съобщава, че ключовете са на рецепцията.

— Обяд с Шевон? — пита Стърлинг.

— Само ако го искам замръзнал.

Тя се мръщи в знак на разбиране и симпатия.

— Значи ще поръчваме храна за тук.

Двайсет и пет минути по-късно, след бързо теглене на жребий, честта да слезе и да вземе торбите от доставчика се пада на Едисън. За негово щастие обаче, една от дежурните на рецепцията стажантки му спестява това усилие — тя влиза в заседателната зала със замах, използвайки не ръце, а коляно, затрупана с торби и голям картонен кашон, пълен с папки. Едисън й помага да постави успешно пакетите с храна на масата, преди всичко да се катурне.

— Благодаря! — изчервява се леко момичето.

Със Стърлинг се споглеждаме и тя забелва очи към небето. Вик просто не обръща внимание. В Едисън има нещо, което действа като валериан на начинаещите агентки. Той е едновременно и корав, и страдалец, и ужасно покровителствен и почтен към жените в живота си — комбинация, която действа омайващо като песен на морска сирена. Според мен дори не става дума толкова за това какво казва или как се държи — чрез самото си пребиваване в същата стая той кара девойките да се изчервяват и заекват. Най-хубавото е, че изобщо не го забелязва. Тъне в неизвестност.

Вик не ни дава да му кажем.

С любезна благодарност за качването на досиетата Вик става и решително прогонва младата дама от помещението, като физически се намърдва между нея и Едисън, за да я принуди да излезе през вратата.

Стърлинг се кикоти.

Едисън вдига поглед от възлите на найлоновите торбички.

— Какво?

Партньорката ни избухва в смях, а така заразява и мен. Дори Вик се киска и клати глава, докато затваря вратата.

— Какво е толкова смешно?

— Би ли ми подал клечките за хранене, моля? — отвръща Стърлинг сладко. А, когато Едисън го прави, тя пърха с клепки и театрално преиграва със замаяния от възхита тон на стажантката: — Благодаря!

Вик се задавя, но не коментира, просто ми връчва храна и вилица, понеже съм прекалено гладна за клечки.

И Стърлинг не е цвете за мирисане, честно. Тя е на двайсет и седем, но изглежда на няма и седемнайсет, с онези ми ти големи сини очи и руса хубост. Въпреки значката и оръжието, и свирепите черно-бели костюми на работа — напълно лишени от цвят за смекчаване или затопляне — неизменно я питат дали е дошла да види баща си в службата. Няма как да докара друг вид, освен на сладка и невинна, така че и не опитва, просто усъвършенства безвредната си маска, така че всички я подценяват.

Същинска прелест.

Освен това дойде при нас, имунизирана срещу валериана на Едисън. През първия си ден в Куантико безмълвно мина зад нас и му изкара ангелите с обикновен поздрав, а докато той се опитваше да извади нокти от ръба на бюрото си, ме погледна в очите и ми смигна.

Не вярвах, че появата на нов член в екипа ни, чийто състав е един и същ вече десет години, ще ме накара да се почувствам толкова добре.

Ядем бързо и спретнато, за да не нацапаме папките с храна. Отварям изпратения от Миньоне кашон и се мръщя с въздишка:

— Mierda^[9], страшно много бумаги за десетгодишно хлапе!

Стърлинг се надига и изпъва шия да надзърне в кашона.

— Всичко това само за детето ли е?

— Не. Вътре са и полицейските доклади за домашните свади, както и болничните справки на майката. Но все пак… — придърпвам двете папки с името на Рони, които са толкова дебели, че се налага да ги държат затворени с най-масивните щипки за хартия, които някога съм виждала, и ги хвърлям на масата. Приземяват се със сериозно тупване. — Това е Рони.

Партньорката ни се навежда по-близо и прочита етикета на горната.

— Кръстили са го Рони.

— Ами да, нали затова…

— Не, имам предвид, че са го кръстили Рони. Не Рон или Роналд и да му викат Рони. Нарекли са го с умалително име.

— Много неприятна постъпка спрямо дете — мърмори Едисън.

Поглеждам го, вдигам купчината папки на няколко пръста и я оставям да тупне отново.

— Имаш право.

Стърлинг взима папките с болничните картони на Сандра Уилкинс, а Вик и Едисън си поделят сериозната купчина полицейски доклади, така за мен остава досието от социалните служби.

При работата в нашия отдел се стига до момент, в който очакваш нещата да станат по-малко сърцераздирателни. С мъка преборваш първите си случаи с предположението, че в даден момент на мъгливото бъдеще ще станеш безчувствен към всичко — точно като партньорите си; че онова, което виждаш и четеш, ще те засяга по-малко. Че някой ден ще попаднеш на дете, жертва на толкова насилие, че дори не е в състояние да го опише, и това няма да ти разбие сърцето.

Но този момент така и не настъпва.

Научаваш се да работиш въпреки мъката, да я криеш, да я обръщаш в своя полза. Научаваш, че партньорите ти не са имунизирани срещу нея; просто успяват да я крият по-добре от теб. Учиш се да се мотивираш чрез нея, но тя така и не спира да те наранява. И номерът е там, че ти по-добре от всички останали знаеш, понеже това ти е работата, че системата не е съвършена, но се старае да стане такава.

Dios mio^[10], старае се с всички сили.

И след това настъпват моментите, подобни на сегашния, когато осъзнаваш, че старанието в никой случай не е достатъчно.

Четири пъти! От „Закрила на детето“ четирикратно са отнемали Рони Уилкинс от родителите му като жертва на малтретиране и всеки път им е бил връщан обратно. Първият — понеже майка му напуснала баща му и за кратко живяла при майка си заедно с Рони. Само дето след два месеца Сандра се върнала при съпруга си и взела детето със себе си. Вторият път — понеже родителите му подписали декларация, от която личи, че бащата посещава терапевт и сеанси за овладяване на гнева — но спира веднага щом семейството си връща Рони. Третия път баба му прекратява дело за попечителство, понеже Дениъл Уилкинс наминал да я навести с бейзболна бухалка и сплескал колата й като палачинка. И последното връщане е прясно, само преди няколко седмици, понеже Рони просто не смогнал да признае за побоите, не пожелал да каже на социалния работник как е пострадал толкова зле, че се е наложило да постъпи в болница.

Бедното дете неизменно е било пращано право обратно в ада.

В шест часа прогонваме Вик от работа, но всички други оставаме до девет и половина, за да приключим прегледа на последните доклади за Уилкинс и по това време вече сериозно се съблазнявам да цепна една стиропорена чашка и да изсърбам тинестата утайка, само и само да получа още малко кофеин. Оставам прегърбена и полузаспала на стола си, докато Стърлинг и Едисън разчистват около мен. Изобщо не играя честно; Едисън е буден точно от толкова време, колкото и аз. Когато се опитвам да помогна обаче, той ме плясва по ръката с гумено ластиче.

Закарва ме до тях и се караме през цялото време, за да остана будна. Често се случва да не си доспиваме, особено по време на разследване, и сме научили всякакви номера, за да поддържаме темпото. Но все пак е истинско облекчение да спрем пред блока му.

Апартаментът на Едисън е безличен, дори стерилен. Нужно е усилие да откриеш следи от обитаване: износените от седене участъци на черния кожен диван, малката вдлъбнатина на масичката за кафе, която е ритнал твърде силно, докато гледал бейзболен мач по телевизията. И всъщност онези дреболии, които превръщат жилището в дом, са до една подаръци. Масата в трапезарията му е подарък от Прия, след като двамата я купиха от затварящ мексикански ресторант. Ярките, хаотично боядисани плочки на плота — единственото цветно петно в апартамента — пак са заслуга на Прия. Тя е направила и снимките, които обграждат големия телевизор — портрети на специален агент Кен по време на пътуванията му.

И като казвам „агент Кен“, имам предвид кукла Кен, облечена в малко шушляче на ФБР. Снимките са прекрасни и сами по себе си, черно-бели композиции с прекрасно внимание към детайла и светлината, но куклата ги освежава и я обожавам.

Срещнахме Прия Сравасти преди осем години, когато по-голямата й сестра беше убита от сериен убиец. Накрая жертвите му наброяваха шестнайсет момичета. Преди три години навърши седемнайсет. Сега живее в Париж, посещава университет, но с времето екипът ни просто я осинови и тя стана част от семейството. Стана и най-добър приятел на Едисън; при все разликата във възрастта, съюзиха ги инатът, гневът и това, че страдат за сестрите си.

Няма значение, че Фейт е била отвлечена много отдавна — споменът за нея винаги ще измъчва Едисън. Не държи нейни снимки на видно място, но прави впечатление, че освен на специален агент Кен, на показ няма снимки и на други хора. По този начин колегата ми защитава близките си — крие снимките им там, където може да ги разглежда само при негово желание и няма вероятност някой друг да ги намери. Единствено на работа държи снимка на Фейт, и то точно до тази на Прия — да му напомнят защо се занимава с тази работа и защо значи толкова много за него.

Вик има дъщерите си; Едисън — сестрите си, макар все още да се бори да не нарича Прия така.

Преобличам се за лягане — боксерки и тениска, която случайно откраднах от колегата си по време на едно разследване и отказах да върна, — докато Едисън рови в килера с бельото. Слагаме чаршафи и одеяло на дивана заедно. С прозявка Едисън махва за лека нощ и изчезва в стаята си, където го чувам да шава още няколко минути, докато си мия зъбите и свалям на кухненската мивка двудневния си грим.

Уморена съм до смърт — от този тип умора, от която очите ме болят дори затворени, но при все удобството на дивана, на който съм спала безброй пъти, не успявам да заспя. Все виждам Рони и покрусения му под кървавата маска поглед. Въртя се, притискам към гърдите си едната възглавница и се мъча да се успокоя.

Хъркането на Едисън отеква в тишината — резултат от отдавна счупен нос, който той не си дава труд да оправи и досега. Не хърка обаче силно и не ми е проблем да деля хотелска стая с него, звуците са ми успокоително познати. Усещам костите си да натежават, стресът се събира и оттича в ритъм с тихото похъркване…

И тогава един от телефоните ми иззвънява.

Стена и ругая, претъркулвам се и го грабвам, присвивам очи срещу твърде яркия екран. Ох, mierda, tia^[11] е! Знам точно защо се обажда. Мамка му. Не искам да говоря с нея точно сега.

Всъщност изобщо не искам да си говорим, но сега — още повече.

Ако не вдигна обаче, тя ще продължи да звъни и сигналът на гласовата поща ще ми писука все по-настоятелно. Приемам обаждането с ръмжене.

— Поначало знаеш, че няма да се обадя — казвам вместо поздрав; говоря тихо, за да не безпокоя партньора си.

— Мерседес, niña^[12]…

— Знаеш си го. Ако подадеш телефона на мама или го поставиш на високоговорител, възнамерявам да затворя, а ако продължиш да звъниш след този наистина адски ден, ще си сменя номера. Отново.

— Но днес е рожденият й ден!

— Si, знам — затварям очи и се гмурвам във възглавниците, много ми се ще разговорът да е само част от кошмара. — Но това не променя нищо. Не искам да говоря с нея. Не искам и с теб да говоря, Tia! Просто ти си по-агресивно упорита от нея!

— Все някой трябва да е упорит колкото теб — отвръща тя. Гласът й се процежда през хаотична глъчка — от онзи тип шум, който се получава само на купон за рожден ден, на който „близките роднини“ се свеждат до стотина гости. Доколкото чувам, говори се предимно испански, понеже madres, tias и abuelas^[13] си имат правила за употребата на английски вкъщи, ако не става дума за училищни задачи. — Ти никога не се обаждаш!

— Е, трудно е да страниш от дадена група хора, ако редовно ги осведомяваш за живота си.

— Tu pobre mamà…^[14]

— Mi pobre mamà се държи глупаво, ти — също.

— Племенниците и племенничките ти искат да те опознаят!

— Племенниците и племенничките ми да са доволни, че техният abuelo^[15] още е в затвора и ако имат истински късмет, никой от другите мъже в рода няма да прихване навика му. Престани да ми крадеш номера от Есперанца и спри да се обаждаш. Не се интересувам от това да прощавам на семейството и можеш да бъдеш адски сигурна, че нямам интерес семейството да ми прости. Просто престани!

Затварям и прекарвам следващите няколко минути в отхвърляне на неспирните й обаждания.

— Знаеш ли… — буботи сънен глас от прага на спалнята. Вдигам глава и виждам Едисън, облегнат на касата, с намачкани от съня и боксерки, и къдрици. — Това е личният ти телефон. Можеш да го изключиш, стига служебният да работи. Тя, ъъъ… няма служебния ти номер, нали?

— Не! — И ако не бях толкова адски уморена, щях и сама да се сетя. Винаги помня, че има разлика между двата ми номера; просто съм склонна да забравям защо е важна. След като два пъти проверявам, че това наистина е личният ми телефон — абсолютно същият като служебния, като изключим калъфчето на „Хафълпаф“^[16] — го изключвам и ме обзема осезаемо облекчение. — Извинявай за събуждането.

— Нещо важно ли беше?

— Днес е рожденият ден на майка ми.

Едисън се намръщи.

— Как изобщо е намерила телефона ти? Та ти го смени само преди година.

— Заради Есперанца. Записала е номера ми под чуждо име, но е единственият с код от Източния бряг, така че майка й винаги го намира. Просто не може да реши дали иска да ме тормози да се сдобря със семейството, или за това, че съм се махнала изобщо.

— Баща ти е още под ключ, нали?

— Да, големият ми грях като дъщеря… — клатя глава и косата ми влиза в очите. — Извинявай.

— Прощавам ти! — отвръща Едисън многозначително.

Замервам го с възглавница и веднага съжалявам при все сладкото му, объркано примигване. Сега се налага да стана и да си прибера мекия снаряд, ако не искам да бъде запратен обратно към първоначалния стрелец.

Едисън обаче вдига възглавницата и ми подава свободната си ръка.

— Хайде.

— ¿Què?^[17]

— Повече няма да успееш да заспиш. Просто ще си лежиш и ще се цупиш.

— Ти ще обвиняваш мен в цупене?

— Да. Ела!

Хващам го за ръка и го оставям да ме изправи, а той използва инерцията да ме дръпне в спалнята си. Насочва ме към лявата половина на леглото, понеже всъщност не му пука от коя страна се намира, стига да е по-далеч от вратата. Миг по-късно се връща с пистолета ми, който бях сложила под дивана, за да мога лесно да стигна до него, и го поставя в кобура, закован за стената на лявото нощно шкафче. Едисън първи се пъха под завивките, хлъзва се под тях, вместо да ги отметне, понеже е уморен и ленив, и всъщност не мога да го виня, и за кратко светът се състои от пърхащи чаршафи, под които се наместваме удобно.

— Няма нужда да се чувстваш виновна за това — казва партньорът ми внезапно.

— За кое, за появата на Рони ли?

— Задето не им прощаваш. — Едисън се пресяга в тъмното, напипва кичур от косата ми и по нея стига до лицето ми, за да може да почука по двата успоредни белега, които минават под лявата ми буза, точно под окото. — Не си им длъжна.

— Добре.

— Не е редно да го искат от теб.

— Знам.

— Хубаво.

Няколко минути по-късно той вече спи дълбоко и хърка, с ръка все още положена върху бузата ми.

Честно, не си представям защо половината Бюро смята, че двамата с него си падаме един по друг.