Дот Хъчисън
Лятото на ангелите (2)

1

Пътищата около Вашингтон рядко притихват по което и да е време на деня, но малко след полунощ в горещия летен четвъртък движението по Междущатска магистрала 66 е оскъдно, особено след като преминеш Шантили. Шевон седи до мен в колата и не спира да бърбори за джаз клуба, откъдето току-що си тръгнахме, за певицата, която специално отидохме да видим и колко е чудесна, а аз кимам и хъмкам в паузите. Джазът не ми е съвсем по вкуса — предпочитанията ми клонят към по-стабилния ритъм — но Шевон го обича и планирах вечерта като извинение, задето напоследък ми се наложи да отменям няколко срещи с нея заради работа. Майките — последният ми чифт приемни родители — все повтаряха, че връзките изискват съзнателно усилие. По онова време просто не осъзнавах колко много усилия са имали предвид.

Работата ми не подпомага предварителното уреждането на срещи, но се старая. Шевон също е агент във ФБР и теоретично би трябвало да разбира ограниченията на номадския ни живот, но тя работи като преводач в „Контратероризъм“ — на бюро от понеделник до петък и от осем до четири и половина; невинаги си дава сметка, че длъжността ми в „Престъпления срещу деца“ няма нищо общо с този график. През последните шест месеца връзката ни е доста нестабилна. Щом това прави Шевон щастлива, все мога да издържа една вечер с музика, която не ме интересува.

Неспирният словесен поток на приятелката ми се измества към работна тематика и хъмкането ми става малко по-разсеяно. През цялото време си говорим за нейната работа — не обсъждаме подробности за преводите й, но тя ми разказва за колегите си, за крайните срокове, като цяло все подробности, които няма да накарат „Вътрешни разследвания“ да души за пробиви в сигурността — но никога не говорим за моите случаи. Шевон не желае да слуша за ужасиите, които хората причиняват на децата, нито за ужасните типове, които правят такива гадости. Свободна съм да говоря за колегите си, за шефа на екипа ни и семейството му, но тя се изнервя дори ако спомена шегичките, които си устройваме в службата, докато папките по бюрата ни са пълни с кошмари.

През последните три години съм свикнала с тази неравнопоставеност в отношенията ни, но не мога да си затворя очите за нея.

— Мерседес!

При това внезапно повишаване на тона се вкопчвам и обхождам с поглед тъмното шосе пред нас, но съм твърде добре тренирана, за да позволя колата да кривне заради стряскането ми.

— Какво? Има ли нещо?

— Слушаше ли ме изобщо? — пита недоволно Шевон, вече без да повишава глас.

Честно казано — не, но нямам намерение да си призная.

— Шефовете ти са нагли задници, които не биха различили пущу от фарси, ако ще животът им да зависи от това, и трябва или да ти се махнат от главата, или да се научат сами да си превеждат.

— Оплаквам се от тях прекалено много, ако това е спасителният ти пояс.

— Греша ли?

— Не, но това не означава, че слушаше.

— Извинявай — въздъхвам. — Денят беше тежък и ранното ставане утре ще е гадно.

— Защо ще ставаме рано?

— Сутринта ми предстои онзи семинар…

— О! Заради по-особения ви хумор с Едисън…

И така може да се каже. При това е доста точно определение.

Понеже очевидно е неприемливо партньорът и ръководител на екипа ти да поиска конкретен доклад, а ти да му отговориш да не си тика топките в менгемето. И определено е неприемливо въпросният партньор и висшестоящ да ти отговори автоматично:

— Не ги перчи толкоз тия цици, hermana^[1]!

И е особено неприемливо, ако началникът на отдела случайно минава през кантората и чуе тези реплики.

Честно, не съм сигурна кой се смя повече след това: Стърлинг, младшата ни партньорка, която стана свидетел на всичко и се наложи да залегне в прикритието на преградата между работните ни места, за да скрие кикота си, или Вик, бившият ни партньор и лидер на екипа, а сега новоизпечен командир на звеното, застанал до началник-отдела и късащ се да лъже, за да го увери, че това е еднократна случка.

Не съм сигурна дали началникът му повярва, но и двамата с Едисън ни пратиха на провеждащия се на всяко тримесечие семинар по сексуален тормоз. Отново. Така де, не сме като агент Андерсън, чието име вече е написано на облегалката на стола и си говори на „ти“ с всички инструктори, но и двамата се включваме в семинара прекалено често.

— Събират ли още залози дали не ходите заедно? — пита Шевон.

— И още как — кикотя се аз, — а също и за деня, когато латентното сексуално напрежение помежду ни най-накрая ще гръмне.

— Значи в скоро време да очаквам съобщение, че си му се хвърлила в обятията?

— Ама че грозна картинка описа…

Шевон се смее и посяга да свали шнолата от косата си, а буйните й рижи къдри се плисват като вълна.

— Ако ще ставаш по-рано от обикновено, разумно ли е да ме водиш до Феърфакс тази вечер?

— Как иначе ще стигнеш до работа? Нали те взех направо от службата?

— Ох, вярно. Но въпросът си остава.

— Бих се радвала да пренощуваш — уверявам я аз и свалям ръка от волана, за да подръпна една от къдриците й, — стига да нямаш против да поспим.

— Обичам да спя — отвръща Шевон сухо. — Старая се да го правя всяка нощ, ако ми се удаде възможност.

Отвръщам с достойнство и зрялост: оплезвам й се. Тя пак се смее и отблъсква ръката ми.

Живея в тих квартал в покрайнините на Манасас, Вирджиния, на около час югозападно от Вашингтон, и веднага, щом слизаме от магистралата, нашата кола остава единствената на шосето и през по-голямата част от пътя не се мярка никой друг. Шевон се изправя в седалката, когато минаваме през квартала на Вик.

— Казах ли ти, че Марлийн ми предложи да направи малинов крем за рождения ми ден?

— Бях там, когато ти го предложи.

— Малиновият крем на Марлийн Хановериан — повтаря Шевон замечтано. — Бих се оженила за нея, ако имаше такива наклонности.

— И ако не беше по-възрастна от теб с петдесетина години, нали?

— Тези петдесетина години са я научили да прави най-хубавите каноли с фъстъчен крем на света! Даже много си ги харесвам тези няколко десетилетия отгоре!

Завивам по улицата си, по това време на нощта повечето къщи са тъмни. Тук живеят предимно млади и наскоро задимени специалисти, самотници домошари и пенсионери, които са свили перките. Къщите са малки, с по една и две спални, кипрят се като отделни цветя насред прилични по размер дворове. Аз лично не мога да опазя нищо зелено, дори и животът ми да зависи от това — не ми се позволява да докосвам многобройните растения в апартамента на Шевон — но в замяна на помощ с прането и кърпенето съседът ми Джейсън се грижи за моя двор и общата градина, която се простира между къщите ни. Той е мил старец, все още привлекателен и малко самотен след смъртта на съпругата си — и мисля, че сделката е изгодна и за двама ни.

Алеята към гаража се намира от лявата страна на къщата и продължава една кола дължина по-навътре в двора. Докато гася двигателя, автоматично проверявам дали задната веранда с плъзгащата се френска врата изглежда нормално. С професията ми е свързано определено ниво на параноя и тя ми се струва нормална цена спрямо постиженията ми — поне в добрите дни, когато съм успяла да спася някое дете и да го отведа на сигурно място в дома му.

Всичко изглежда непокътнато, така че отварям вратата на колата. Шевон грабва чантите ни от задната седалка и тръгва пред мен по извитата пътека към предната веранда.

— Смяташ ли, че утре Вик ще донесе закуска, която майка му е приготвила?

— Днес ли? Има вероятност.

— Ммм, с удоволствие бих хапнала датски сладки. О, оха! Само като се сетя за онези охлювчета с ягоди, сметана и крема сирене…

— Не забравяй, тя ти предложи да те научи на сладкарство.

— Само че Марлийн е много по-добра от мен… — Шевон подминава сензора за движение и лампите на верандата светват, а тя се усмихва през рамо към мен. — Освен това не бих доживяла до печенето, ако се захвана да ям… О, боже мой!

Изтървавам чантата си и вече държа пистолета в ръка, изпънала показалец покрай предпазителя, преди дори да осъзная какво става. На ярката светлина на лампата ясно се вижда, че на люлката на верандата отпред стои човек. С насочен към земята пистолет се прокрадвам покрай Шевон, за да видя през перилата какво точно ме чака. Когато очите ми най-сетне се приспособяват, за малко да изтърва пистолета.

Madre de Dios^[2], на верандата ми седи дете и то е цялото в кръв!

Инстинктът ми подсказва: Хуквай към детето, грабни го в обятията си и го защити от света, провери дали не е пострадало. Обучението се запъва: Изчакай, задай въпросите, не пипай уликите, които биха помогнали да открием кой задник му е причинил това! Понякога да си добър агент, е досущ като да си безсърдечен и е трудно да се самоубедя в обратното.

Обучението обаче печели. Обикновено така става.

— Ранен ли си? — питам, без да спирам да се прокрадвам. — Сам ли си?

Детето вдига глава — лицето му е като страховита маска, нашарена с кръв, сълзи и засъхващи сополи. Подсмърча, тънките му раменца се тресат.

— Ти ли си Мерседес?

Знае как се казвам. Седи на верандата ми и знае как се казвам! Откъде?

— Ранен ли си? — питам отново, за да си дам време да обмисля нещата.

Хлапето просто ме зяпа с ококорени и тревожни очи. Момчето — почти сигурна съм, че е момче, макар че от мястото ми е трудно да се определи — е по пижама, гигантска синя тениска и раирано памучно долнище, и двете са целите опръскани с кръв, и се е свил около някакъв предмет, който гушка здраво. Когато се приближавам, хлапето сяда малко по-изправено. Изкачвам трите стъпала на верандата и вече виждам какво държи — плюшено мече, бяло на местата, където козината му не е прогизнала от ръждивочервена кръв, нослето му е с форма на сърчице, има също и корави златни крилца и ореол.

Исусе!

Шарките, които пръските по дрехите му образуват, са притеснителни — дори повече от всичко останало — понеже са като дебели райета, твърде много ми напомнят артериална струя. Кръвта не може да е на момчето, което е почти утешително, но все пак е нечия. Хлапето е дребно и с фина костна структура, което предполага, че вероятно е по-голямо, отколкото изглежда; най-вероятно е на десет или единайсет. Под кръвта и смъртната бледност на шока май виждам и синини.

— Слънчице, можеш ли да ми кажеш името си?

— Рони — фъфли той. — Ти ли си Мерседес? Тя каза, че ще дойдеш.

— Коя тя?

— Тя каза, че Мерседес ще дойде и ще ме закриля.

— Коя е „тя“, Рони?

— Жената ангел, която уби родителите ми.