Дот Хъчисън
Лятото на ангелите (21)

15

Късно следващата сутрин, когато кофеинът от множеството доставки на кафе е пробил дупка в червата ми, слизам с асансьора до столовата да взема някакви гевречета или каквото ми хване окото. По пътя нагоре друг агент се пъха в иначе празния асансьор точно преди вратите да се затворят.

— Още ли не си обядвала?

— Здрасти и на теб, Кас.

Касандра Киърни е в екипа на Симпкинс, но ми е и приятелка. Минахме през академията заедно и като се замисля, тя е най-съществената причина наръчникът по оцеляване да… хм, оцелее. Носи очилата си в ръка, което ще рече, че е напът да капне от умора.

— Обяд?

Поглеждам към няколкото увити в найлон сандвичи в обятията ми, после към леко маниашкия блясък в погледа й. Този блясък не вещае нищо добро.

— Нека ги дам на Едисън и Стърлинг и да си взема чантата.

— Страхотно. Ще те чакам тук.

Тя поглежда към отварящата се врата, след това се намърдва в ъгъла при контролното табло, където не може да бъде видяна от коридора. Опитите на Кас да минава под радара несъмнено са зловещи. Колкото и да не я бива в това обаче, винаги си има добра причина, така че вместо да споря, просто й играя по свирката.

Едисън не е на бюрото си, но Стърлинг седи зад нейното и чете искане за консултация, което не ми е позволено да докосвам. Правя пирамида от сандвичи в единия от ъглите на работното й място.

— Кажи му, че отивам на обяд с приятелка от академията.

— Той ще знае ли за кого говориш?

— Вероятно… — повечето ми приятели от онзи период не се намират в Куантико, така че възможностите са ограничени. Фактът, че не споменавам име, би трябвало да послужи за сериозна улика. — Ще се върна.

— Тъй вярно, капитане!

Когато Кас каза, че ще ме чака в асансьора, наистина има предвид „точно там“. Пъхнала е крак в процепа, за да попречи на вратата да се затвори. Андерсън се опитва да се намъкне в асансьора покрай нея, но тя му изръмжава зверски. Изчаквам на прага на фоайето, докато той се предава и тръгва по стълбите, след което се присъединявам към Кас.

Не си говорим нито на слизане, нито по пътя към гаража.

— Избягваме ли да ни видят заедно? — питам.

— Ако обичаш.

— Тогава аз съм на ниво две; вземи ме на слизане.

Кас кима, без да ме гледа. Потупва нервно с ключовете по бедрото си. Изприпква към гаражния асансьор, а аз отивам по рампата до колата си на второто ниво. Не мисля, че някой ни гледа, но за всеки случай — и понеже, както е напрегната, от това приятелката ми най-вероятно ще се почувства по-добре — ровя в багажника, все едно търся нещо. Когато чувам приближаването на колата й, затварям капака, заключвам и се настанявам на пътническата седалка при Кас.

— Сега вече можеш ли да ми обясниш?

— Ще се отбием на едно място, преди да ядем — отвръща тя.

— Къде?

— В „Закрила на детето“, отдел Манасас.

— О, мамка му, Кас! — затварям очи и отпускам глава на облегалката на седалката. — Нямаше да ми въртиш този номер с потайното промъкване, ако не ти е било изрично забранено да ме въвличаш.

Измъченото й мълчание ми е достатъчен отговор.

— Кас, ¿Quѐ mierda^[31]?

— Симпкинс каза, че не ни е позволено изобщо да осведомяваме екипа ви! — Колкото повече се отдалечаваме от сградата на Бюрото, толкова повече се отпуска тя на седалката си. — Не е като да сме взели просто случай от вас; това е твоят живот.

— Кас…

— Успели са да довършат прегледа на Мейсън Джефърс — обяснява тя припряно. — Има следи от скорошно малтретиране с проникване, но ето ти и находката: той има херпес.

— Херпес.

— Тип едно, така че са само язвички, но са по гениталиите му.

— Нека позная, майка му има история с язвички.

— Точно така.

Въздишам.

— Седемгодишно хлапе със срамна болест.

— Холмс иска да нагледаш предишните жертви. Мейсън все още не желае да проговори, а психологът не смята, че трябва да припираме с наличието на жени около него, но Холмс иска да провериш какво е положението при другите. Симпкинс забрани контакта.

— Какво ще постигне появата ми според Холмс?

— Ще покаже на убиеца, че още си част от случая.

Значи на Холмс й е хрумнала същата мисъл — че гневът на убийцата може да се обърне към мен, ако изглежда, че съм изоставила децата.

— Освен ако Холмс не оттегли искането за съдействие от страна на Бюрото, Симпкинс отговаря за случая. Тя трябва да вземе решението.

Кас киха. Целият ни курс в академията я наричаше Котенце, защото киха всеки път, когато се смее.

— Наистина няма начин да се опиташ да ме убедиш, че положението ти харесва.

— Не, мразя го и в червата, но не аз взимам решенията. И няма да го направя зад гърба й.

— Всъщност мислех да кажа на Холмс да иде при Хановериан.

Блъскам няколко пъти глава в седалката с надежда да откъртя някоя полезна мисъл.

— Искаш да кажеш на местната полиция да прескочи шефката ти и да отиде при началника на звеното, за да може целеви агент да говори с предишните жертви.

— Като го казваш така, звучи зле.

— Чудя се защо ли.

Кас пак киха.

— Ако се опитваш да ме вмъкнеш при децата, защо ме отвличаш при „Закрила на детето“ вместо към болницата?

— Понеже трябва да спра там. Бях тръгнала и бездруго, когато реших, че разходка с кола е най-добрата ми възможност да поговорим! — Приятелката ми ме поглежда за миг, докато излиза на магистралата. — Нали знаеш какво мисли Дрю за екипа ви, не смята за здравословно съставът да се запазва толкова време. Дори е започнала да обсъжда замяната на смитовците, а те са в екипа й от шест години.

— Ама ние вече не сме същите. Повишиха Вик. Откраднахме Стърлинг от Денвър.

— Тя кандидатства за началник на звеното преди десет месеца.

— Мамка му.

— Никой не мислеше, че Хановериан ще приеме. Отказвал е толкова пъти досега.

— Да, но го улучиха в гърдите и това беше единственият начин да остане в Бюрото. Симпкинс сигурно е пикала газ.

— Не харесва начина му на работа. Никога не го е харесвала. Знаеш го.

Голяма част от работата ни по случая преди десет месеца включваше опити на Симпкинс да ни преобучи. В Бюрото съм от десет години, Едисън е тук от колко… шестнайсет? Не сме новаци. Поведението на шефката превърна случая в ад, понеже тя настояваше да ни подготви наново, все едно не сме научили нищо полезно под командването на Вик. Повишението на Едисън и прехвърлянето на Стърлинг бяха добре дошли новини, понеже означаваха, че оставаме отделен екип и не ни пращат завинаги при Симпкинс.

— Е, каква работа имаш в „Закрила на детето“? — питам, без дори да се преструвам, че търся елегантно въведение.

— Тя има теория, че убиецът може да е социален работник.

Просто не успявам да сдържа изсумтяването си.

— Нека позная, твоя теория?

— Която Симпкинс отказа да проучи. Полеви агент е от над двайсет години; иска да се изкачи по стълбицата, докато възрастта все още й позволява да работи на терен, и не може да си позволи да си създава врагове.

— Мразя политиката! — простенвам. — Просто искам да се занимавам със задачите си. Не да следя кой кое повишение е искал и кой кого не харесва.

— Е, ще успееш да сложиш предупрежденията в наръчника за добре дошли.

— И като стана дума за това…

— Хей, какво искаш да хапнем, като приключим? — сменя темата Кас.

— Добър опит. Защо си им дала наръчника за начинаещи?

Овчедушната й усмивка е единственото признание за вина, което всъщност ми е нужно.

— Имаме нужда от нещо, Мерседес. Началото на юли е и в отдела вече имат двайсетима агенти напът да се преместят от „Престъпления срещу детето“ или да напуснат Бюрото — и то само тази година…

— Защо тогава не го напишеш ти?

— Колко пъти трябваше да ме разубеждаваш да не напусна академията?

— Всеки път, когато трябваше да стреляме с оръжие. Това просто означава, че ти не харесваш оръжията. Беше добра във всички други дисциплини.

— Да, но полеви агент, който не понася оръжията, не е от голяма полза на работа, нали? Ти ме прекара през този рубикон. Ядосвай се колкото искаш, че не сме ти споменали как твоят наръчник още се предава от ръка на ръка, това е честно, но ти си правилният човек за тази работа, понеже независимо колко пъти се налагало да успокояваш някого от нас или да ни нахъсваш, никога не си лъгала. Така и не каза дори едно невярно нещо. Това ни е необходимо за новите постъпления. Няма нужда да им слагаме капаци на очите, а да ги предупредим честно. Кой би свършил тази работа по-добре от теб?

— Единствената причина, поради която не те мразя прекалено много, е, понеже този глупав наръчник е единственото нещо между мен и отстраняването от длъжност.

— Приемам благодарности под формата на глазираните канелени рулца със стафиди на Марлийн Хановериан.

— Не си насилвай късмета.

Телефонът ми звънва със съобщение от Стърлинг.

Симпкинс е тук. Едисън трябва да си поговори с теб, като се върнеш от обяд.

— Проблем ли има? — пита Кас, като подминава кола, която кара с петнайсет мили под ограничението, с включени по неизвестна причина аварийки.

— Ако с Холмс искате да проверя останалите деца, трябва да го направим, докато сме на обяд. Върнем ли се, Едисън е длъжен да ме предупреди, че ни е забранено да се бъркаме в случая.

— И това, че ти го казва сега, не важи?

— Не ми го е казал. Накара Стърлинг да го напише по заобиколен начин.

— Добре, може би започвам да се съмнявам, че е добре да ти връчим задачата за обучение на новаците.

— Вече е твърде късно.

— Добре тогава… — Кас натиска газта и ни прекарва десет, петнайсет, двайсет мили над ограничението. — Нека извлечем максималното от обяда си!