Дот Хъчисън
Лятото на ангелите (35)

Имало едно време момиченце, което се страхувало от света.

Едно време си мислеше, че той може да се подобри — определено е възможно. Толкова й се искаше да повярва в това, че дори успя да се самоубеди за известно време.

Но проблемът със световете, в човешкия смисъл, е, че те се разбиват на парчета. Когато цял един свят се разбие и саморазруши, възможно ли е явлението да не бъде апокалиптично? Не е ли това самият смисъл на края на света?

След напускането на затвора тя изкара няколко лоши дни. Не само заради отекващите в главата й думи на тате, нито заради широката му, триумфална усмивка. Беше и заради всичко друго, целия порой от пробудени спомени. Накрая си взе няколко дни отпуска и постъпи в клиника. Просто не можеше да спре да трепери. Или да плаче. Или да се паникьосва.

Идваше й прекалено много. Всичко й идваше прекалено много!

Всички тези години побои и нахлуването на татко й в нейната стая нощем, с включен фотоапарат.

Мама, която избяга без нея.

Всички години в мазето и приятелите на татко…

И болницата, и съдът, и всички приемни домове — парад на ужасите, твърде нарядко прекъсван от доброта или безразличие.

А сега баща й щеше да излезе от затвора. Щеше да има друго бебе. Друга дъщеричка, която да…

Той щеше…

Тя обаче преглътна страха, мъката и гнева, поне доколкото й беше по силите. Абсурдно беше. Ако — и вероятността не беше никак голяма — освободяха баща й рано, нямаше и грам възможност да го допуснат близо до дъщеря му. Никой с миналото на такъв като него не биваше да бъде пускан да припарва до малко момиченце.

Нали?

Тя се върна на работа, все още нестабилна, но по-добре. Малко по-добре. Може би напът да се оправи. Напомняше си за доброто, което правеше. Помагаше на децата и сега това беше по-важно от всякога.

Но това момченце…

Ето го досието му на бюрото й, това прелестно момче с очи като нейните — очи, в които се таи страдание, с поглед сломен и болезнено искрен. Имаше толкова много доказателства, че родителите му го малтретират, но въпреки това им го връщаха. Неведнъж. Понеже си има правила и процедури, и задни вратички, понеже просто има прекалено много деца в опасност и няма достатъчно пари и домове, а и хора с желание да помагат.

Така че момченцето с потъналата в мрак душа и твърде искрени очи щеше да бъде наранявано отново и отново, до безкрай.

Рони Уилкинс имаше нужда от ангел.