Дот Хъчисън
Лятото на ангелите (26)

19

— Стърлинг, закарай момичетата до Вик. Хайде, Рамирес, трябва да се преоблечем! — Едисън хвърля кофата с пясък за извънредни случаи върху грила, за да го угаси, и грабва каквото успее от пакетите. След малко и ние, останалите, се включваме, и изтичваме до апартамента му. Момичетата взимат саковете си и ме целуват, и прегръщат, преди да последват Стърлинг навън.

Струва ми се глупаво да си сменям дрехите, особено след като не работим по случая, но не мога да се появя и по шорти и потник с връзки. Навличаме си джинси и Едисън ми подхвърля блуза на Мейнския университет с дълги ръкави, за да я облека върху потничето. Излизаме от жилището няма и две минути след момичетата и дори напускаме паркинга преди тях.

— Влезли са в пожарната — казвам му, докато се държа за дръжката и не я пускам за нищо на света. Едисън не се шегува, когато кара към местопрестъпление. — Три деца, отведени са в „Принц Уилям“.

— Ясно! — той изругава червения светофар и после, като вижда, че никой не се задава към кръстовището, минава. — Три дни. Времето между убийствата се скъсява все повече.

Колата нахлува в паркинга на болницата с пищящи гуми, точно след линейките, и след това се втурваме към входа на Спешното, за да последваме децата, които са прекалено дребни за количките, на които ги карат. Момчетата ми приличат на близнаци и са толкова слаби, че е невъзможно да се отгатне възрастта им, но и момичето не е в по-добро състояние. Холмс ни чака на станцията на сестрите. Надига се да поздрави децата, но след като ги вижда, гигантското й кафе се изплъзва от вцепенените й пръсти и се разплисква по пода.

— Надрусани ли са? — съска тя.

Едното момченце трепери — не толкова гърч, колкото тремор с цяло тяло — и скърца със зъби, докато мята глава насам-натам. Щипе и къса кожата около ноктите си, оставя големи кървави петна под дланите си и изобщо не спира да говори, думите се леят от устата му неконтролируемо и недооформени. Близнакът му мълчи, но зениците му са толкова разширени, че най-вероятно не вижда нищо. Кожата му лъщи от пот. Все се опитва да преглътне, но всеки път сухото му гърло изхъхря и се задръства, и той опитва пак. А сестра им…

Сестра им пищи и спира само колкото да си поеме поредния накъсан дъх, а ръцете й са вързани за количката — предполагам, за да не може да си издере раменете. Тя е в пълна истерия, с разширени зеници и нефокусиран поглед.

— Дали са им метамфетамин — казвам задавено. — И то много, за да се постигне такъв ефект!

Сестрите се втурват ожесточено, главната сестра сипе инструкции и изпраща едната да тича за лекари.

— Според теб колко трябва да е било, за да се стигне дотук? — пита Холмс.

— Родителите им сигурно го готвят… — Исусе, ръцете ми треперят. Виждала съм дрогирани деца и преди, но никога до такава степен. Обикновено, когато някой дрогира дете, то е за да го успокои, не за да го превъзбуди. — Някой стигнал ли е до родителите вече?

— Най-близката пожарна — отвръща мрачно тя.

— Къщата им гори?

Едисън ругае под носа си.

— Кухните за метамфетамин гърмят доста често, но бих предположил, че тук е замесен и подпалвач. Ако родителите са били вътре…

— Обяснява защо единствената кръв по децата е тази, която са си пуснали сами.

— Миньоне е на място, обадихме се на Симпкинс, тръгнала е с още няколко агенти, но момичето, Зоуи, не спираше да повтаря името ти. Можеш ли…

— Да.

Оставям Едисън и полицайката да попиват разлятото кафе и влизам зад завесата на момичето. Зоуи, представи я Холмс. Тя се бори със сестрите, докато я отвързват, кльощавите й ръце се въртят като крила на вятърна мелница. Продължава да пищи.

— Зоуи? Зоуи, чуваш ли ме?

Видимо е прекалено възбудена, за да ми отговори.

— Зоуи, казвам се Мерседес! Мерседес Рамирес.

Писъците спират, ако не друго, и момиченцето се втренчва в мен или поне се опитва, раменцата й се тресат от измъченото й, хрипливо дишане.

— Мер… мер… Мерседес! Мерседес. Мерседес ни закриля, така каза тя.

Главната сестра освобождава едната си ръка, за да ми посочи леглото. Аз послушно сядам там, слагам ръкавиците, които ми подхвърля, и когато прехвърлят Зоуи от количката, съм в идеалното положение да я хвана за ръцете — нежно, но достатъчно здраво, за да не се изскубне и да не може се чеше. По протежение на дългите, дълбоки драскотини по ръцете й вече са избили ярки обриви.

— Точно така, Зоуи — казвам топло, — сега си под моя закрила. В болница си, братята ти също са тук. Ще ти помогнем. Тук си в безопасност!

Треперещите опити за дишане се превръщат в ридания, момиченцето рухва напред и ме оставя да я гушна на гърдите си. Внимателно облягам рамо под слепоочието й, за да я държа настрани от оголената кожа на врата ми. Не искам да се надрусам неволно с метамфетаминовия прах по кожата и дрехите й.

— На сигурно място си! — шепна й, като я задържам неподвижна, за да могат да работят сестрите.

Те действат бързо, снемат показателите й и й слагат система. С малко убеждаване Зоуи обръща ръка, за да й вземат кръв. Метамфетаминът се подразбира, но ще трябва да я изследват, за да проверят дали не е взела и нещо друго.

— Братята ми! — хълца тя.

— Тук са, Зоуи, всичко е наред. И на тях им помагат сега. От другата страна на тези завеси са!

Тя започва да хълца, така че масажирам гръбчето й с ръкавицата си, за да я поуспокоя малко.

— Жената… тя водеше. Тя дърпаше. Жената! — тя размахва ръка, достатъчно силно да извади втората игла от вената си. Около китките й има червени отпечатъци, по-тъмни от обрива. Пръсти? Оформящи се синини?

— Хванала те е за ръката, нали, Зоуи? Държала те е, за да не се съпротивляват братята ти?

Малката кима и си поема по-дълбоко дъх. Все още е треперлив, но е по-спокоен и следва още едно стабилно вдишване.

— Ангел спасител. Нямаше крила.

— Зоуи, вие с братята си спяхте ли, когато влезе тя?

— Да спим ли? Опитвахме се. Опитвахме се, но кожата ни беше оживяла… — Момиченцето поглежда към дланите си и се опитва да се измъкне, за да се чеше. Една от сестрите държи ръката й със системата неподвижна, а аз притискам другата към бедрото на Зоуи.

— Кога оживя кожата ви? Зоуи? Кога започна?

— Искахме вечеря. Храната в леглата свърши. Мама и татко ни направиха вечеря. Никога не ядем в кухнята. Обаче ядохме в кухнята, с мама и татко.

— Cagaste y saltaste en la caca. Jesucristo^[33]!

Онези идиоти не са готвели дрогата в някоя барака или гараж, използвали са собствената си шибана кухня. Храната в леглата свършила? Нима децата са криели храна по стаите си, за да не се налага да влизат в кухнята? ¡Santa madre de Dios!

— Вечеряли сте и сте се опитвали да заспите. Зоуи, какво стана след това? Зоуи?

— Дойде ангел… — тя го казва по-тихо, с глас прегракнал и хриплив от крясъците. — Ангелите имат крила. Тази нямаше.

— Какво направи ангелът, Зоуи?

— Тя… тя… — с внезапно изпъшкване момиченцето изпада в гърч. Сестрите я изтръгват от прегръдката ми и я поставят на леглото, като крепят главата и шията й заради спазмите. Една следи часовника си и засича припадъка.

— Откога е така? — отсича млада докторка, която нахлува иззад завесата.

— Четиридесет и две секунди — отвръща сестрата с часовника.

Вкарват спринцовка в системата й, близо до ръката, но въпреки това отминаването на гърча изисква няколко минути. Щом Зоуи се отпуска, закачат кислородна маска на лицето й.

— Съжалявам, агент, трябва да излезете! — обявява докторката и трябва да й се признае — личи й, че съжалява.

— Разбира се. Братята й?

— Не са с гърчове. Може да опитате при тях.

Свалям си ръкавиците и си взимам нов чифт — за всеки случай, преди да мина зад следващата завеса. Там е тихото момче, чиито ръце треперят силно и пие вода под наблюдателния поглед на сестра. Когато изпразва чашата, се опитва да й я върне, но успява само да я подаде горе-долу в нейна посока. Тя му налива още малко вода от каната и му я връща. Момчето вече има лейкопласт около лакътя от взимането на кръв и система, залепена за опакото на ръката. Понеже не се е наложило да се борят с него, както стана при Зоуи, на гърдите му са залепени датчици за монитор на сърдечна честота, а на леглото до бедрото му е поставена кислородна маска.

— Устата му е пресъхнала — информира ме тихо сестрата. — Водата в момента може да помогне само до определена степен, но след няколко минути ще му сложим кислородна маска.

Усмихвам й се лекичко и се обръщам към момчето.

— Казвам се Мерседес — представям се и той кима, явно разпознава името. — Можеш ли да ми кажеш ти как се казваш?

— Брайдън — изхриптява той.

— Добре, Брайдън. На колко години си?

— На девет. Кейлъб — също. Зоуи е на осем… — той примигва припряно, но очите му така и не се фокусират. — Зоуи добре ли е?

— И тримата в момента не сте добре — отвръщам искрено и се вкопчвам в долната табла на леглото. — Обаче ви оказват помощ, което е най-важното.

— Оттатък ми се сториха уплашени…

— Сестра ти получи гърч… — Сестрата ме поглежда стреснато и отваря уста, все едно се кани да ме прекъсне, но се примирява. — Дадоха й нещо да успокоят спазмите и ще пуснат изследвания, за да проверят с какво друго могат да й помогнат.

— Но ще се оправи?

— Не знам, Брайдън, но докторите правят всичко по силите си, обещавам.

— Мама и татко не излязоха от къщата — съобщава ми той. — Те още спяха. Жената държеше Зоуи, избута ни навън и къщата гръмна. Жената каза, че така било редно.

— А каза ли защо?

— Само че ти ще ни закриляш.

— Брайдън, спомняш ли си нещо за жената?

— Беше ангел! — той се мръщи и гаврътва остатъка от водата. — Приличаше на ангел, ако не друго. Може би? Не виждам много добре. Но цялата беше в бяло. Като луната.

— Тя даде ли ви нещо?

Вече знам отговора, но ми е любопитно какво ще отговори той.

— Мечета — отвръща той. — Бели мечета и част от тях беше шумна.

— Шумна ли?

— Като… като… лента с мехурчета — уточнява той след известен размисъл. — Като опаковъчна хартия.

— Бяхте ли в кола, Брайдън?

Сестрата следи показателите му и му дава по малко вода всеки път, когато допива чашата си, а аз разпитвам момчето за всичко, което ми хрумва, докато накрая влиза доктор и тогава се премествам зад следващата завеса. Този път не сменям ръкавиците, понеже не съм докосвала Брайдън. Кейлъб обаче не е в състояние да отговаря на въпроси. Изглежда не чува какво го питат сестрите и докторът. Под кислородната маска продължава да бълва равномерен поток от недооформени думи и от време на време върти наклонената си глава, все едно слуша нещо, но онова, което казва, изглежда няма общо с всичко, което чуваме ние.

Така че надзъртам отново зад завесата на Зоуи. Вече са я вързали за монитор сърдечния ритъм и ЕКГ-то й е полудяло, така че дори не се опитвам да вляза. Вместо това се връщам при сестринската станция. Едисън е там, но Холмс я няма.

— Излезе отвън да посрещне Симпкинс — отвръща колегата ми, преди да съм задала въпроса.

— Mierda.

— Детективката изрично те искаше тук и присъствието ти успокои момичето.

— Да, успокои я чак до припадък.

Той ме чуква в средата на челото — по-скоро дразнещо, отколкото болезнено.

— Едното няма общо с другото. Спри!

— Екстраполирайки казаното от Брайдън… — въздишам и смъквам тениската, за да мога да се облегна спокойно на плота, без да се притеснявам за остатъчния налеп от Зоуи, — нашата убийца е подготвила експлозията, преди да събуди децата. Вдигнала е първо Зоуи и я е държала през цялото време, така че момчетата да не мислят за съпротива, ако изобщо са били в състояние да окажат такава. Родителите още спели в стаята си, а жената ангел избутала близнаците навън, направила нещо, после изнесла и Зоуи, и отвела и трите деца на безопасно разстояние преди взрива. Брайдън твърди, че е усетил горещината, но не е имало опасност да се изгорят. Непознатата ги качила в колата — голяма кола, така каза — и сложила Зоуи на предната седалка, дала им и мечета. Брайдън се опитал да отвори вратата, но вероятно е била задействана детската защита. Не знае колко дълго са карали. Като стигнали до пожарната, жената спряла, за да ги пусне да слязат, и им казала да влязат при пожарникарите и да търсят мен. Момчето е погледнало през рамо, когато стигнали до входа, но не виждал достатъчно добре, за да разбере дали техният ангел още ги следи. После един от пожарникарите изтичал да погледне, но нямало непознати коли, така че явно си е отишла…

Потничето ме притеснява, особено предвид че Симпкинс е точно пред болницата, но силно предпочитам да не нося посипано с метамфетамин горнище по-дълго от необходимото.

— Получи гърч! — разнася се вик иззад завесата на Кейлъб. Миг по-късно сходен призив се чува и иззад тази на Зоуи.

Едисън ме хваща за ръката, преди да успея да се втурна към леглото на Брайдън.

— Лекарят е при него — казва той кротко. — Знам, че искаш да успокоиш детето, но точно сега ще се пречкаш, особено когато другите две са в такова нестабилно състояние.

— Според теб защо той не е толкова зле както тях?

— Не знаем как е, а само, че още няма гърчове.

— Рамирес, какво, по дяволите, си облякла? — сопва се Симпкинс, нахлула в болницата с Холмс по петите. Смитовците, които тя е задържала в екипа си по-дълго от всеки друг досега, вървят след тях и ни кимат лекичко за поздрав.

Изправям се и посочвам вързопчето плат на плота.

— Има налепи от метамфетамин след успокояването на момичето — отвръщам спокойно. — Не беше безопасна за носене, а нямахме време да се преоблечем, преди да дойдем.

— Изобщо не трябваше да идвате!

— Аз ги повиках — напомня й Холмс сухо и сериозно.

— Очевидно децата в момента нямат нужда от теб — продължава Симпкинс, без да обръща внимание на прекъсването. — Махай се!

— Не — възразява Холмс, — аз я повиках.

— Ти си избрала да си партнираш с ФБР…

— Да си партнирам — да, но не съм ти предала случая и се нуждая от нея да наглежда децата.

Двете жени се изпепеляват с погледи и честно, много се радвам, че мога да стоя настрана по време на това мерене на пишки. За моя изненада, Симпкинс отклонява очи първа.

— Кой може да докладва положението? — крясва тя и трополи към завесите, а две сестри и един от докторите я поглеждат сърдито.

По-високият Смит си смъква якето и ми го подава, а по-ниският вади от сака до себе си найлонов плик. Пускам блузата вътре, след нея — ръкавиците, и накрая с благодарност приемам якето. Студено е — болниците почти винаги са студени — но се чувствам по-разголена, отколкото бих желала, и то по начин, който няма нищо общо с дрехите или кожата. Якето обаче помага.

— Ще бъдем в чакалнята — казва Едисън на Холмс и Смитовците. — В онези кабинки в момента не им трябват още хора.

— Ще изпратим някого — обещава по-високият Смит. Партньори са от тринайсет години, шест са прекарали в екипа на Симпкинс, но не съм чувала да се говори за тях другояче, освен като за обща единица. Честно, дори не им знам първите имена, понеже те винаги, ама винаги са „Смитовците“.

Чакалнята е почти празна. В единия ъгъл хълцаща жена се люлее напред-назад в неудобен стол и не спира да върти броеницата си. В другата си ръка стиска паспорт и работна виза. Едисън се намества в стола до мен и ме хваща, за да сплетем пръсти, а аз облягам глава на рамото му.

— Вик и Стърлинг в течение ли са? — питам.

— Да. Ще пратя още едно съобщение след минута.

Очите ми парят и ми се ще да кажа, че е само от прашеца, но е от изтощение и гняв, и страх, и от дращещото в червата ми притеснение, от чудене дали наистина ще хванем тази убийца и що за реакция ще получим от обществото, ако успеем. Все пак порядъчните хора колкото ненавиждат нарушителите на закона, толкова обичат и злодеите с интригуващи каузи.

Спасяване на малтретирани деца? Обществото ще полудее от кеф, когато се разчуе. Засега вестниците мълчат за подробностите. Убийствата са се случили в различни части на града и дори извън него, но все пак в окръга, така че журналистите все още не са успели да свържат точките. Освен това редакторът в големия вестник обикновено го бива да раздухва и преиначава истории, които експлоатират децата като жертви.

Искам да се прибера вкъщи.

Не съм сигурна, че вкъщи наистина ми е дом.