Дот Хъчисън
Лятото на ангелите (4)

3

Сандра и Дениъл Уилкинс живеят от северната страна на Манасас в квартал на средната класа, може би малко поотминал разцвета си и започнал да овехтява. Къщите са построени по три възможни плана, боядисани всяка в свой цвят, но в една и съща гама, за да се придаде усещане за разнообразие, но всичко е започнало да се лющи и повечето коли са по-стари модели, често и с разноцветни калници, сменени било поради катастрофи или заради ръжда. Линейката, която подминаваме, си отива с изключени сирени и лампи, а микробусът на съдебния патолог в една от алеите е добра подсказка защо наоколо не витае особена атмосфера на забързаност. Къщата е обградена от две патрулки и небелязан седан, вероятно собственост на детектив Миньоне.

Неколцина от съседите са наизлезли и гледат осветената къща, но като цяло кварталът спи. Едисън паркира доста по-нататък по улицата, за да сме сигурни, че няма да се пречкаме на пазителите на реда и не препречваме пътя на местните жители. Премествам кобура от чантата на колана си, пъхам документите си в задния джоб и най-накрая премествам служебния телефон от сутиена в джоба, понеже бях забравила да го направя при преобличането.

— Напудри ли си носа най-сетне? — пита Едисън.

— Харесва ми да изглеждам добре — подмятам в отговор.

Той се ухилва и отваря вратата, заедно се приближаваме до къщата. Когато показваме картите си на униформения полицай на вратата, той записва часа на клипборда си. И ни съобщава:

— Пред семейната спалня има кашон с терлици. И внимавайте къде стъпвате.

Окуражително, няма що.

Не забелязвам кръв по белите стъпала към втория етаж или по бежовия мокет в коридора.

— Детектив Миньоне? — подвиква Едисън. — Агенти Едисън и Рамирес — Холмс ни изпрати.

— Обуйте се и влизайте! — отвръща мъжки глас от вътрешността на спалнята. На заден фон бучат и други гласове.

Навеждаме се да намъкнем тънките хартиени терлици. Не го правим само за защита на обувките, но и за да намалим влиянието върху уликите до минимум, да избегнем инциденти като разнасяне на кръв или поставяне на пресен отпечатък от подметка върху различни повърхности. Слагам си и втори чифт върху първия, след кратък размисъл същото прави и Едисън.

Рони беше целият в кръв; в стаята навярно е кошмарна кланица.

Сигурно трябваше да позная по микробуса на патолога отвън, но съм малко изненадана, че семейство Уилкинс са още в леглото. Завивките са разхвърляни и има кръв практически навсякъде. Проследявам няколко петна, които са очевидно от артериални струи — създават ясно различима шарка — и набелязвам няколко, които по-скоро са отпечатъци, вероятно от изтръскан нож. Затруднявам се там, където различните струи се пресичат и разтичат. От двете страни на леглото на мокета има по две празни места. Единият чифт следи вероятно е там, където убиецът е стоял — жената ангел, както я описва Рони — но другите…

Когато ми каза, че го е принудила да гледа, не съм и помисляла, че е било толкова отблизо.

Два чифта кървави отпечатъци от обувки обикалят леглото и стигат до вратата, но свършват там. В коридора няма капка кръв. Убиецът вероятно е пренесъл Рони — навярно го е направил като допълнителна мярка за контрол — но явно обувките му са били покрити с нещо. С терлици? С торби? Носил е втори чифт обувки? По-големите отпечатъци определено са снабдени с шарки от подметки, поне толкова се вижда.

— Хлапето наистина ли е невредимо? — пита костюмираният детектив. Миньоне е към петдесетте, със слънчев загар, късо подстригана коса и щръкнали сребристи мустаци.

— С психически травми, но физически невредимо — обяснявам. — Освен ако не броим старите му рани.

— Не знам дали Холмс го е споменала, но патрулните познават къщата доста добре. Съседите им обикновено се стараят да не проявяват любопитство, но все пак има по няколко обаждания на месец за домашни свади. Ще ви пратим копие от пълното досие утре… — Миньоне кима и към двама ни и после посочва труповете в леглото. — Ужасна работа!

Добре казано.

Дениъл Уилкинс е от лявата страна, широкоплещест мъж с пласт бирена тлъстинка над мускулите. Невъзможно е да се съди как е изглеждал преди нападението — лицето му не е просто окървавено, а е нацепено и намушкано, торсът му — също.

— Само той има двайсет и девет отделни рани, нанесени с нож — съобщава патологът, който в момента работи от другата страна на леглото. — Плюс два изстрела в гърдите. Не са предизвикали мигновена смърт, но са му попречили да окаже съпротива.

— А тя застреляна ли е?

Патологът клати глава.

— Вероятно е било приложено като мярка за укротяване. Поне доколкото може да се твърди преди аутопсията, първо е бил застрелян той. След това е нападната тя и после убиецът се е върнал към него. Доста се е потрудил. По тялото на дамата има само седемнайсет рани от нож и всички са в областта на торса.

Седемнайсет и двайсет и девет… много гняв се е излял тук.

— Убиец в добра физическа форма — констатира Едисън, като внимателно пристъпва между две струи кръв на килима, за да се приближи. — Такива избухвания са уморителни, но освен това Рони е бил пренесен надолу по стълбите до превозно средство, а после и до верандата на Рамирес.

— И наистина нямате представа защо? — пита Миньоне.

Наистина се уморих да повтарям, че нямам. За мое щастие, този път Едисън се включва и ми спестява обяснението.

Отивам до половината от леглото, заемана от Сандра Уилкинс, и заставам до един от помощниците на патолога:

— Вероятно е трудно да се каже, предвид кървищата, но забелязват ли се следи от насилие по нея?

— Освен насиненото око и подутата буза ли? Доста е насинена и няма да се изненадам, ако на рентгеновите снимки открием и няколко счупени кости. Обаче ще сме по-сигурни, след като я почистим.

— В досието са и част от болничните й картони — допълва Миньоне. — Нахлуването в къщата изглежда доста елементарно. Крушката на верандата е развинтена, колкото да не прави контакт, но не толкова, че да падне и да се счупи.

— И това е всичко?

— Достатъчно е, а и не е било нужно да се прилагат други усилия. Убиецът не е трябвало да разбива ключалката, понеже и бездруго е била развалена от известно време. Госпожа Уилкинс заключила съпруга си извън къщата по време на скандал и той счупил бравата, но така и не я сменил.

— Има ли полицейски доклад за това?

— Да, случило се е преди няколко месеца. Никаква кръв във или около детската стая. Изглежда убиецът е събудил момчето, довел го е тук и се е захванал за работа.

— Съвпада с казаното от Рони.

— Предполагам, Сандра не е повдигала обвинение? — любопитства Едисън.

— Леле, все едно и преди сте виждали същото… — Миньоне си оправя вратовръзката — неприлично весела, с гигантски слънчогледи по нея. — Сутринта ще се хванем за рогата със социалните и ще вземем копия от техните досиета. Ще се погрижа едно да стигне и до вас. Това на Рони определено е дебеличко.

— Полицейски доклад, болнични картони, досие в „Закрила на детето“… много народ е знаел за всичко това — казвам. — Не броя дори членовете на семейството, съседите, приятелите, учителите, паството в църквата и всички други групи, в които Уилкинс може да са участвали. Ако убийствата са свързани с побоищата, това са ужасно много хора за пресяване…

Вторият помощник се прокашля и се изчервява, когато всички се обръщаме към него.

— Съжалявам, това е само второто ми, хм… убийство? Но дали мога да попитам нещо?

Патологът подбелва очи, но изглежда по-скоро впечатлен, отколкото раздразнен.

— Нали така се учим? Постарай се въпросът да е смислен.

— Ако мотивът за убийството е оказваното насилие, то госпожа Уилкинс вероятно също е жертва — защо убиецът е нападнал и нея?

— Заслужи си близалка! Напомни ми, когато се приберем в буса.

Черен хумор — не е присъщ само на агентите.

— Макар че тази версия за мотива още не е потвърдена — отвръща Едисън, — ако наистина убийството е извършено заради домашното насилие, убийците от този тип обикновено смятат майката за съучастник, дори ако и самата тя е била жертва. Не е защитила детето си. Знаела е какво се случва, но не го е прекратила или понеже е смятала, че не е по силите й, или защото е предпочела да не се меси, за да свали част от тежестта върху себе си.

— Когато се прибирам у нас в неделя, мама ме пита дали съм научил нещо ново през седмицата — казва помощникът на патолога. — Трябва да започна да я лъжа.

— Започни да си водиш календар с факти от деня — съветва го Едисън. — Сериозно говоря.

— Видях неколцина съседи отвън — отбелязвам. — Някой да е чул изстрелите?

Детективът клати глава.

— Ще сме по-сигурни, щом извадят куршумите, но изглежда убиецът е използвал някакъв заглушител. Ако се съди по останките в раните, най-вероятно е ползвал картоф. Съседите споменават писъци, но това не е необичайно за тази къща.

— А детски писъци?

Едисън ме поглежда леко недоволно.

— Да не смяташ, че Рони е стоял и е гледал как убиват родителите му — и не е пищял?

— Не беше мръднал от верандата ми. След като убиецът го е оставил, би могъл да отиде до произволна друга къща и да потърси помощ, но е останал точно там, където са го сложили. И виж мокета: да забелязваш следи около мястото, където е стоял?

— Ако изобщо е признал пред социалните какво му се случва, най-вероятно е нямало да го върнат у дома — Едисън потрива брадичка. — Така че вероятно е добре приучен да защитава баща си, като си затваря устата. Вероятно би послушал всеки достатъчно авторитетен човек, стига от него да не се иска да говори за насилието.

— На горкото дете му предстоят години терапия… — отбелязва патологът.

— Сцената напомня ли някой от случаите ви? Или нещо, на което сте се натъкнали по бюрата си, но не се е превърнало във ваш случай? — пита Миньоне.

— Нито един — отвръща Едисън. — Но ще ги преровим пак, за да сме сигурни, че не сме пропуснали нещо, и ще ви осведомим, ако изникне някой случай.

— А да отразява някой от вашите? — При този въпрос и Едисън, и Миньоне ме поглеждат потресено. — Като изключим смъртта, местопрестъплението е чисто. Просто, ефикасно нахлуване и изтегляне заедно с дете. Добре планирано, с познаване на квартала. Не ми изглежда като първи път, но ако е, какво, по дяволите, следва от тук нататък?

Миньоне примигва срещу мен и мустаците му трепват.

— Благодаря, нощта и бездруго не беше достатъчно кошмарна.

— Майките ми ме научиха как да споделям.

В съответствие с предсказанието на Едисън става почти четири сутринта, преди да излезем от къщата, единият полицай прибира терлиците ни в пликчета за улики, просто за всеки случай, и отбелязва часа на излизането ни в дневника на местопрестъплението. Кварталът е все така тих, околностите отвъд къщата са слабо осветени от отделните лампи на верандите и няколко улични. От задната страна къщите са обградени от гъста гора, а аз съм толкова уморена, че от самия й вид настръхвам.

Има си причини на моята улица дворовете да са големи и да липсват гори.

Едисън ме побутва с рамо.

— Хайде. Марлийн ще стане след половин час — можем да й правим компания.

— Предлагаш да нападнем кухнята на Вик…?

— Къщата е на Вик, кухнята — на Марлийн…

— … и да правим компания на майка му, докато той се събуди?

— Точно в това се състои планът ми. Какво мислиш, че ще сготви днес?

Няма значение каква ще е закуската, несъмнено ни очаква нещо изумително, а от вечерята е минало ужасно много време. Облягам се на покрива на колата и се взирам в тъмните клони в гората. Не чувам нищо откъм тях и ми се струва странно най-сетне да открия дървета, които са тихи. Странно и плашещо.

— Знаеш ли, Шевон ме накара да мечтая за онези охлювчета от бутертесто с крема сирене и ягоди…

Едисън ми се ухилва през покрива и отключва вратите с писукане и тихо щракване на задвижили се резета.

— Хайде, hermana. Да идем да изпием всичкото им кафе, преди Вик да се събуди.

— Звучи ми като отличен начин да свършиш в моргата…

Неохотно и двамата се обръщаме към грейналата къща, семейство Уилкинс още са вътре, синът им е в болницата, ужасен и травматизиран, и в компанията на непознати.

— Ще оставим една чаша. Или три четвърти.

— Става… — настанявам се в колата, закопчавам колана и стисвам очи — няма да ги отворя, докато не се озовем на булеварда, където дърветата не се скупчват така плътно.