Дот Хъчисън
Лятото на ангелите (42)

31

Два дни и половина по-късно разпитите приключват и агент Дърн ни пуска в обедна почивка. Присъдата, каквато и да е тя, ще научим, след като се съберем отново. Оттегляме се да чакаме в заседателната зала до фоайето, там са и момичетата с баджове на посетители, прикрепени за дрехите. Донесли са храна, твърдо решени да ни окажат морална подкрепа. Всъщност Инара и Виктория-Блис се прибраха в Ню Йорк в петък, но се върнаха отново снощи, за да са с нас, а това значи много.

Едисън рови в храната си. Откакто го раниха, няма особен апетит, което е нормално, но не е хубаво. Той почти мижи от болка и мускулите от лявата страна на устата му все подскачат. Закачам стъпало под крака му, колкото мога по-нежно, и го вдигам, така че да го хвана дискретно за глезена и да го наместя в скута си. Дори вдигнат, кракът няма да спре да го боли, но поне ще се облекчи малко. Той въздиша тихо и ме сбутва с лакът.

Честно казано, мислех си, че сме съвсем незабележими, но Вик улавя погледа ми и се усмихва леко, като клати глава на ината на Едисън.

Прия плъзга пред мен два скрапбук албума и скръства ръце на масата.

— Вик, Едисън, ще получите копия от първия екземпляр, но беше важно да направя този навреме.

Вдигам корицата, наясно, че Вик и Едисън се бутат от двете ми страни. Стърлинг се усмихва и започва да прибира кутиите. Първата снимка е на Инара, направена е съвсем скоро след Градината, а пеперудените крила греят на гърба й с топли кафеникави цветове, бляскаво розово и пурпурно, хълбоците и ръцете й — нарязани и изгорени от стъклата и експлозията. Гледа през рамо, присвила очи към някого в стаята. В другия край на страницата обаче има по-нова нейна снимка, гола до кръста. Снимана е изотзад, няколко едва видими белега показват къде са се намирали раните, а около нея се вихрят шарени фусти, понеже тъкмо се обръща. На тази снимка е закачлива, цветовете на крилата са избледнели съвсем малко, ръцете й са скръстени пред гърдите и само връхчетата на пръстите се показват над раменете. Малки пеперуди и купчина книги украсяват празните ъгли на страницата.

На следващата е Виктория-Блис, татуирана с яркото синьо и черно на нейната пеперуда, драматични като всички други нейни цветове. Като при Инара, и нейната първа снимка е направена или в болницата, или веднага след това, но на втората вече е на плажа и носи долнище на бански — сини плисирани момчешки шорти, и тъкмо скача от плоска скала в разпенени вълни. Ръцете й са вдигнати, все едно се хвърля от голяма височина, краката й са високо във въздуха.

Ето я и Равена, с крак, увит в превръзки, след като върху нея е паднало голямо парче стъкло, на тъмната й кожа изпъкват прекрасно бялото, извънредно светлото жълто и оранжевото на пеперудените криле. На новата снимка Равена — или може би Патрис — или дори съвсем ново създание, деликатно уравновесено помежду им — танцува на палци в три четвърти клин, притиснала ръка към гърдите си, а другата ръка и единият крак са напълно изпънати. Силна, изящна, уверена в позата си при все леещия се дъжд. За нея има надежда, с малко късмет и под изумителните грижи на жените от семейство Сравасти.

Всички оцелели Пеперуди — тогава и сега, са здрави и предимно щастливи. В процес на възстановяване. Последна от първия скрапбук идва Кийли, отвлечена само на дванайсет години. Не е прекарала достатъчно дълго време в Градината, за да й татуират крила, така че — за разлика от другите момичета — на новата снимка е напълно облечена. Дълго време се бореше с последиците не само от нападението и отвличането, сполетяло я много по-млада от останалите, но и с целия спектър на обществените реакции към нея. Сега, на няколко месеца от шестнайсетия си рожден ден, сияе на снимката и държи съвсем новото си разрешително за шофьорски курсове.

Това е проектът на Прия за това лято. Продължавам полека да прелиствам страниците, на които са изобразени момичетата и техният нов живот, на места очевидно са се събирали за групови снимки. Има една на Инара и Кийли, от която очите ми се насълзяват. Инара е закриляла момичето в Градината и прави всичко по силите си да й помогне и след това, и ето ги на страницата, изтегнати на одеяло под яркото слънце, със затворени очи и усмивки на уста.

И в блажено неведение, че върху тях всеки момент ще се стовари пълен с вода балон. Това… наистина е страхотна снимка!

Но е толкова нормална и свободна, боже, тези изумителни момичета стигнаха толкова далеч!

На последната снимка са седемте оцелели, хванати насред скок в двор или поле, всички са с бели рокли и пусната коса, с яркоцветни пеперудени крила от тюл, каквито децата използват за хелоуински костюми. Слънцето блещука по тях. Всички се смеят.

— Някои от момичетата бяха започнали да губят кураж — обяснява Инара и се обляга на Прия. — Понякога възстановяването стига до някаква точка на застой и е трудно да ги убедиш, че продължават да се подобряват. Двете с Прия измислихме тази идея, за да могат да видят напредъка нагледно. Но го искахме и заради вас. Влязохме ви под кожата и ни осиновихте — и мисля, че ние сме единствените, които следяха и вие да се възстановите…

Виктория-Блис свива на топка една салфетка и замерва с нея Едисън, целенасочено къс пас, така че да не му се налага да посяга към нея.

— Благодарни сме ви. Знаем, че не сте виждали повечето от момичетата от съда насам, когато госпожа Макинтош ни каза за стипендиите, уредени за групата. Така че искахме да ви покажем нови снимки, за да не ни помните само каквито сме били.

— Изумително е! — прошепвам и губя битката със сълзите, които се търкалят по бузите ми. Но Вик също плаче, дори Едисън се мъчи да изглежда като стоик прекалено старателно.

— Вторият албум, Мерседес, е само за теб — уточнява Прия.

— Това означава ли, че трябва да го разглеждам насаме?

— От теб зависи. Просто имах предвид, че момчетата не получават копия от нея… — тя се изплезва на Едисън, който се преструва на съкрушен. — Никой друг не получава ваканционни снимки на специален агент Кен!

— Макар че — допълва Инара — в албума като нищо ще попаднат няколко допълнителни снимки с Кен и синьото ми драконче от онзи път, когато отидоха да посрещнат момичетата…

Едисън изглежда и поласкан, и ужасен. Изпъшква:

— Боже!

И трите момичета му се усмихват злонамерено.

Слагам втория албум върху първия, отварям го и виждам снимка на осемгодишния Брандън Максуел, жертва на отвличане и мой първи случай като агент. Седи с родителите си, просълзен, но усмихнат, с яркозелено мече в скута. До него има нова снимка, малко зърниста, все едно не е съвсем на фокус, на осемнайсетгодишно момче в роба и академична шапка в оранжево и бяло по случай дипломирането, усмихнато до ушите — устата му е пълна със скоби — и с вдигнато над главата оръфано, избеляло зелено мече.

— Какво…

На всяка страница! На всяка една има снимка от досиетата ни на някое от спасените деца с неговото мече, а после снимка от това лято. Децата са на възраст от двайсет до години, които се изписват само с една цифра и всички…

— Получихме разрешение от агент Дърн — уточнява Прия, докато разгръщам страниците. — Не бяхме сигурни дали е позволено да се свързваме със семействата, но тя каза, че стига да го направи Стърлинг и да не се споделя лична информация, няма проблем.

— Илайза?

— Правиш десет години в Бюрото — усмихва се колежката ми и свива рамене. — Казах на всички, че заедно готвим нещо за теб и ако желаят и все още пазят мечето, ги молим да пратят снимка на хлапето с него. Отговор получихме в около двайсет и пет процента от случаите. Наистина изумително. Пратиха ни снимките и ние ги разпечатахме.

Вътре има снимки и на Прия — на дванайсет и твърде кльощава, в плен на пубертета, със сини кичури в тъмната коса. На едната снимка е гушнала с все сили мечето, озъбена към дневника в ръцете й — безкрайното писмо до Чави. На втората, вероятно направена от майка й, са уловени идеално гневът на момичето и шокът на Едисън, а мечето е във въздуха и лети по траектория, в края на която ще се сблъска с главата на колегата ми.

Едисън въздиша, но твърде топло, за да бъде убедителен.

А ето я и новата снимка — Прия на масата в ресторант, с блуза, разцепена под ъгъл под бюста, така че да се вижда цветната татуировка на хълбока й. Мечето е поставено в чиния, с малка бяла блузка с червен надпис, който гласи: „Преживях вечеря с Гуидо и Сал!“.

Не връчихме мечета на повечето Пеперуди — бяха твърде големи за тях, а и не искахме да мислят, че ги покровителстваме. Дадохме обаче играчка на Кийли и ето я в колата на майка й, мечето е поставено отпред на таблото.

Липсват снимки на децата от последния месец и съм толкова, толкова благодарна, че направо нямам думи.

Вик се изправя и заобикаля масата, целува момичетата по бузите една по една.

— Прекрасно, дами. Благодаря ви.

Кимам, на косъм да се разплача като бебе и неспособна да обеля две думи на кръст.

— Що-годе добре ли си? — пита Прия и аз пак кимам.

Младият агент, който играе ролята на разсилен за „Вътрешни“, подава глава в заседателната зала. Ериксън, така се казва.

— Агенти? Когато сте готови.

Спираме да оставим албумите на съхранение в кабинета на Вик, после извеждаме момичетата навън. И трите ме прегръщат здраво и шепнат благодарности, и както спускането с асансьора ми е помогнало да се взема малко от малко в ръце, това им поведение направо ме поваля в ридания. Вик ми подава кърпичката си, без да гледа.

Когато влизаме в заседателната зала, значката ми е на масата пред стола, превърнал се в мое място през изминалите три дни, кожената корица е отгърната назад, така че значката да се вижда най-отгоре. Сядам, взимам я в ръце и я оглеждам.

Някой, може би агент Дърн, е успял да изчисти кръвта от А. Мъчих се четири години, опитала съм всичко — от клечки за уши до игли и потапяне на цялата проклета железария в сапунена вода, но ето я днес, най-сетне чиста. Ето ги Справедливостта и орела, ето потъмнялата от прекомерно търкане златна окантовка, обградена от участък, където е лъскава от пипане, но все още не се е изтъркала. От десет години тази значка е част от мен.

— Агент Рамирес.

Поглеждам Дърн, която ме озарява със страховитото си съчувствие от другата страна на масата.

— Заключението на настоящото разследване е, че действията ви са били не само приемливи, но и необходими. Макар да скърбим за загубата на живот, сте постъпили както е било редно, за да защитите не само колегите си агенти, но и детето, взето за заложник. Благодарим ви за службата. Административното ви отстраняване е вдигнато и макар да препоръчваме терапия, за да се справите с емоционалните последици, имате разрешение да се върнете на активна служба.

— Стига да го желаете…

Едисън прикрива устата си с ръка и се взира в масата с толкова неразгадаемо изражение, че сигурно го боли от усилията да не се зъби. Стърлинг е скръстила длани в скута си, втренчила е поглед в тях, но очите й блестят и са навлажнени.

Вик…

Вик ме изнесе на ръце от ада, когато бях на десет години, и от тогава насетне ме е спасявал още много пъти. Поглежда ме в очите и се усмихва — тъжно, но спокойно, и кима.

Оглеждам значката в ръцете си, поемам си дълбоко дъх и се обръщам отново към агентите от „Вътрешни разследвания“ от другата страна на масата.

— Агент Рамирес, взехте ли решение?

Поемам си още веднъж бавно и дълбоко дъх и събрала цялата си смелост, отвръщам:

— Да, взех.