Дот Хъчисън
Лятото на ангелите (39)

28

Стигаме до дома на Дъглас, навреме да видим Нишел и майка й да потеглят в линейка. Вик, който стои на алеята, ни проучва с притеснен поглед, преди да грабне и трите ни в прегръдка. Събралите се полицаи и агенти се смеят на трескавите ни опити да запазим равновесие, понеже Вик наистина не бива да тупва на бетона, но на него съвсем очевидно не му пука — той няма намерение да ни пуска.

Кас се измъква първа, зачервена като домат. От време на време е работила в екипа ни, но мисля, че никога не е участвала в хановерианска прегръдка.

Двете със Стърлинг се наместваме по-удобно в обятията на Вик, които носят усещането за роден дом.

— Простреляха Едисън в крака — прошепвам в сакото му.

— Знам. Ще отидем да го видим. Само трябва да дадеш показания и потегляме.

Което изискваше да се пусна.

Вик задържа ръка на раменете ми дори и когато най-накрая се изправяме стабилно, Кас се обажда на Уотс, за да дадем показания направо пред нея. Като цяло, нищо необичайно, особено в светлината на случилото се. Агент стреля със служебното си оръжие и заподозрян умира, така че „Вътрешни разследвания“ автоматично трябва да проведат разследване. Ще усложни нещата фактът, че присъствието ми на местопрестъплението е на границата на неприемливото, поискано е от отговорния агент, но технически е против правилата. Така че Уотс просто ни прекарва всичките през това заедно, скупчени около телефона като ученици по време на игра.

— Ще закарам колата на Едисън обратно в Куантико — заявява Кас, когато приключваме с обаждането. — Вие с Уотс можете да се смените в близките няколко дни, освен ако не ти трябва нещо от твоята точно сега.

Стърлинг свива рамене и признава:

— В момента дори ако ми трябваше нещо, нямаше да го знам какво е.

— Имате ли доверен агент, който може да закара колата на Уотс обратно до гаража? — пита Вик. — Така те просто ще се качат при мен.

— Разбира се. Тя оставя Куомо да я кара без особени притеснения, но той е още в гората. Ще му съобщя.

Стърлинг й връчва ключовете и се натъпкваме в колата на Вик за пътуването до „Бетезда“. Тихо е, плейърът гука с любимите му албуми на Били Холидей. Кръвта по ръцете ми започва да ме сърби, но ако се почеша или я разтъркам, ще наръся люспички из цялата кола. Която, разбира се, е виждала и по-лошо отношение от дъщерите на шефа ни, но все пак…

Донякъде запазването на кръвта се усеща като поклонение пред мъртвата и Кас я няма да ме овика за това.

— Чантите ни са в моята кола — обявява Стърлинг внезапно.

— Е, и?

— Карах до Стафорд без шофьорска книжка.

Завъртам се да я погледна на средната седалка. Тя отвръща на погледа ми с овчедушна усмивка и свива рамене.

И внезапно се скъсвам от смях, като си представям как се мъча да обясня на някой полицай защо караме с двеста километра в час без шофьорска книжка и я чувам да се киска и тя, и дори Вик се кикоти, понеже той също знае как кара Стърлинг, когато е решена да стигне до някъде бързо. Глупаво и идиотско е, и не мога да спра да се смея, докато смехът внезапно не прераства в сълзи и ето че ридая в рамото си, за да не си омацам в кръв цялото лице.

Божичко!

Стърлинг разкопчава колана си и се вмъква между предните седалки, като тромаво се навежда над конзолата в средата, за да ме притисне в нова прегръдка. Говори ми — гласът й е тих, не по-силен от този на Били Холидей всъщност, но дори не различавам думите. Прекалено много време ми отнема да осъзная, че е така, понеже говори на иврит и се чудя дали чете молитва, пее приспивна песен, или много мило ме кастри да взема да си извадя главата от задника.

Такава си е Стърлинг. Би могло да е всяко едно от трите.

Когато стигаме до болницата, Вик паркира и вади кърпичка от джоба си, за да избърше сълзите и гърлото ми. Опитвам се да помогна, но той ми изблъсква ръцете и, ами да, нали са покрити с кръв. По неизвестна причина все засядам на тази мисъл.

Едисън, както научаваме, е в операционната и докторите още не са сигурни дали ще се наложи да сложат пластина във и около бедрената му кост. Счупена е, несъмнено, но предвид че агентът е на активна служба, хирургът ще направи всичко по силите си, за да избегне нуждата да го прикове на бюро. Чак тогава си спомням, че „Бетезда“ е военна болница.

Стърлинг ме замъква в една от тоалетните, за да ми измие ръцете и лицето. Когато се връщаме в чакалнята при Вик, той тъкмо говори по телефона с Прия и я осведомява как е Едисън. Не бях сигурна, че ще й се обади толкова късно, но пък — това е Прия. Не само Едисън й е брат, но и лятно време тя буквално минава на нощен режим. Гласът на Вик е равен и успокоителен — тон, на който всички реагираме автоматично след изминалите години. Дори раменете на Стърлинг се отпускат забележимо.

По някое време Вик отива да намери кафе и закуска, като оставя полузаспалата Стърлинг облегната на мен. Изваждам кожения калъф от джоба си и го разгъвам, за да разположа значката на коляното си. Значката ми е на десет години и й личи отвсякъде. Златото е олющено и потъмняло в най-високите точки на буквите, където металът се търка в черната кожена преграда. Едното връхче на звездата е отчупено от удар в тротоара при арест, има и капка засъхнала кръв във вътрешността на „А“ на „САЩ“, която никакви усилия по почистването не са успели да премахнат, а орелът отгоре е почти обезглавен, понеже като прохождащ агент, Кас, с нейния страх от оръжия, все забравяше, че пистолетите имат едно допълнение, наречено „предпазител“. В деня, когато уби орела на значката ми, както си беше кацнал на рафта за муниции в стрелбището, тя се сдоби с персонален учител в лицето на управителя на въпросната институция. Той каза, че е в интерес на добруването на всички. Но все пак сляпата Справедливост стои изваяна гола близо до средата на значката.

В идеалния случай нашата задача е да сме Справедливостта. Без предразсъдъци и предварително съставено мнение да претегляме информацията и да стоварваме меча.

Прокарвам пръст по крилата на орела и проследявам буквите, които са оформили практически една трета от живота ми.

ФЕДЕРАЛНО БЮРО ЗА РАЗСЛЕДВАНИЯ

МИНИСТЕРСТВО НА ПРАВОСЪДИЕТО

Когато за първи път получих значката, прокарвах пръст по буквите по почти същия начин, проследявах ги до безкрай, сякаш това бе единственият начин да се убедя, че са истински. Значката беше нова и вдъхновяваща, и ужасяваща, и не се е променила с много за десетилетие.

Някои неща не се променят. Но въпреки това плашат.

Знам по-добре от мнозина, решени да влязат във ФБР, че това не е и не може да бъде проста задача, но въпреки това очаквах да е лесно. Не, лесно не е правилната дума. Очаквах да няма усложнения. Да бъде предизвикателно — да, както и болезнено понякога, но без криволици. Никога не ми е хрумвало, че някой ден ще подложа на съмнение доброто, което върша.

Никога не съм се съмнявала, че системата е сбъркана. Третият ми комплект приемно семейство включваше неприятен тип и почти съзрелия му син, който обичаше да гледа момичетата, докато се къпят. Научих се да пропускам обяда и да влизам под душа в училище, а по-големите момичета правеха като мен. По-малките не разполагаха с лукса на залите за физическо, но успявахме да ги изредим през банята в къщата достатъчно бързо, като една-две от нас стояха на пост, докато мъжете ги нямаше.

Имах обаче и късмет. Повечето домове бяха безопасни и макар не всички да бяха добронамерени, осигуряваха нужното, без в замяна да ни лишават от прекалено много достойнство. Последните ми приемни родители, майките, се оказаха различни. Рядко се срещат такива хора и мисля, че го знаех дори тогава.

Колко ли деца, които спасим, не изваждат късмет? Колко от тях не разполагат с безопасни роднини, при които да отидат, и накрая се оказват в дори по-лошо положение, отколкото онова, в което са били?

Колко ли Кари има по света, на един тласък разстояние от това да се пречупят и да убиват по време на свредела на саморазрушението си?

На колко от тях аз съм помогнала да се появят?

— Мозъкът ме боли от теб — мърмори Стърлинг. — Спри.

— Опитвам се.

— Не, не се опитваш — тя се пресяга с натежала от умора ръка и тромаво ме потупва по бузата.

— ’Сичко наред. Лош ден.

— Какво правиш, за да преживееш невъзможен ден?

— Оставям ви с Едисън да прекарате по-голямата част от него, като ме наливате с пиене.

Добре де, и това го има.

— Вик е тук — продължава тя след минута, — понеже храни същите страхове като повечето от онези родители. Едисън е тук, понеже не иска други семейства да преживяват мъката и болката от вечните въпроси. Аз съм тук, понеже знам колко тежко се отразяват тези престъпления на семейството и приятелите и искам да облекча теглото, където е възможно. Разбира се, че сме тук заради децата. Разбира се. Но си имаме и куп други, лични причини. Ти си единствената от нас, която е тук изцяло и напълно заради децата. Тук си заради тях. Да ги спасяваш. Да им помагаш. Помагаш на всички колкото ти е по силите, понеже си добър човек, но децата са ти приоритет. Така че, разбира се, на теб ти се отразява най-тежко… — Тя се намества в стола си и забива брадичка в ключицата ми за опора, след което се отпуска отново с чело, заровено отстрани на шията ми. — Мисля, че съмненията във влиянието на действията ти върху другите те правят по-добър агент, понеже така се стараеш повече в работата си. Но мястото ти е тук, Мерседес. Никога не се съмнявай в това!

— Добре, hermana.

Няколко часа по-късно, много след като Вик се е върнал със закуска от вендинг машина за всички ни, хирургът — млада и усмихната жена, излиза в чакалнята и ни се усмихва широко. Възелът в корема ми се разхлабва.

— Агент Едисън ще се оправи — казва ни докторката и се настанява в стола срещу нас. — В интензивното е, все още излиза от анестезия. Само да се опомни още малко и ще му дадем всички указания, които най-вероятно ще пренебрегне.

— Ха. Май наистина познавате хората като него.

— Оперирам морски пехотинци; те всички са такива. Ще остане тук поне още няколко дни и броят им може да се увеличи в зависимост от първите стъпки по време на лечението му. Най-вероятно ще зависи от това колко добре се държи. Ето с какво ще искам да го тормозите: Не се наложи да слагаме никакви железа, но това не означава, че няма да се наложи да се върне и да го накачим с тях, ако прецака операцията. Това ще рече — да се подчинява на ограниченията, да регулира болката си, да не се насилва повече, отколкото физиотерапевтът му разрешава. Ще се налага да го наритвате яко.

— О, добри сме в това отношение — подсмива се Вик.

— Обикновено бих казала, че може да влизате по един в интензивното, но…

— Но? — пита Стърлинг и се надига.

— Но първите думи, излезли от устата му, бяха имената ви, така че според мен ще си почива по-добре, ако отидете при него заедно. Просто не забравяйте, че трябва да си почива!

Вик дава обещание от името на всички ни и ние с Илайза поне веднъж сме прекалено уморени, за да си играем с търпението му. Самата лекарка ни отвежда обратно до стаята, където бледият и замаян Едисън лежи в широко болнично легло с жици и тръбички, щръкнали от гърдите и едната му ръката. Вдига другата за поздрав и се разсейва от гледката на системата.

— Сложили са го на едно от хубавите сокчета — заключава Вик тихичко.

— Vete a la mierda^[47], Вик! — мърмори пациентът.

— Говоря испански, както ще си спомниш, когато се освестиш. Знам как ме наруга. Загадка е само за Стърлинг.

— На нея никога не бих казал такова нещо!

Мили боже, Едисън ми звучи абсолютно скандализиран. Озърта се за Стърлинг и я подканва да приближи, като опипва с ръка, докато тя не пристъпи напред. Придърпва я към себе си, почти лице в лице, въпреки неудобното положение на леглото. Уверява искрено носа й:

— Не бих ти казал такова нещо!

— Благодаря за което! — отвръща тя с почти същия тон и лепва нежна целувчица на върха на носа му.

Вик направо се стряска и ме поглежда заинтригувано.

— Знаехме ли за тази работа?

— Шегуваш се, нали? Дори те не са знаели.

— Но не и ти…

— Е, възможно е да събирам залози от момичетата… Двете с Прия се обзаложихме кога ще стане, Инара и Виктория-Блис залагат, че няма да го бъде.

— И не си и помислила да споделиш?

Облягам се на широкото му рамо и се усмихвам, докато Едисън се опитва да убеди Илайза, че е съвсем добре, честна дума.

— Не исках никой да го закача, докато не се сети сам. Не исках да се саморазубеди.

— Нали знаеш, че на агентите от един екип не е позволено да ходят един с друг? Заради фаворизирането.

— Знам също, че приятелствата, които имаме с момичетата, противоречат на правилата. Прекалено сме близки. Въвличаме се прекомерно. Но сме един от най-добрите екипи на проклетото Бюро. Ще изиграем някак ситуацията.

— Да. Не се съмнявам.

Двамата стоим близо до стената, гледаме и попиваме семейната топлина, докато Едисън не се стряска отново от венозната система и тогава ставаме свидетели как Илайза пада от смях от леглото.