Дот Хъчисън
Лятото на ангелите (41)

30

Рано в слънчевото вторнишко утро седя на обикновената дървена пейка пред конферентните зали на „Вътрешни разследвания“ и почуквам в безкраен, притеснен ритъм с палци по телефона си. Коляното ми подскача и единствено силната ми воля удържа петата да не ритмува по пода. Очевидно и видимо съм кълбо от нерви и не смея да отклоня очи от ръцете си от страх, че ще видя вратата да се отваря и ще се вкаменя.

Приближават се равномерни стъпки и усещам как някой сяда на пейката до мен. Не е нужно да поглеждам, за да позная Вик. Дори да не ми беше привично присъствието му, той носи един и същ афтършейв по-дълго, отколкото съм на този свят аз.

— Такава е процедурата — казва той тихо, все още се старае да запази теоретичното ми достойнство, макар че сме сами в коридора. — Правила си го и преди, така че и сега ще се справиш.

— Този път е различно.

— И да, и не…

Процедурата. Понеже винаги, когато агент стреля с оръжието си, „Вътрешни разследвания“ проверява обстоятелствата и дали това е било най-добрият вариант, както и дали не е имало друг начин, който е трябвало да видим. Минавала съм през това и преди, и през повечето време, колкото и неудобно да седиш пред агентите от „Вътрешни“ и да обясняваш всяка твоя дребна постъпка, всъщност е успокоително. В определен смисъл ти помага да се убедиш, прекратявайки всякакви съмнения, че не само си постъпил по правилния и единствен възможен начин, но и че ти и другите агенти отговаряте на високите стандарти и морала на агенцията и обществото.

Днес не е успокоително, понеже днес е различно.

Вик отпуска ръка на коляното ми. Не стиска, просто ме докосва. Топъл, уверен и познат допир.

По коридора се разнася скърцане и тропане на патерици. И двамата поглеждаме към Едисън, който бавно се показва иззад ъгъла. В горната си половина изглежда почти готов за работа, с бяла официална риза и черен блейзер, в комплект с черна вратовръзка, покрита с малки рози, наподобяващи стъклопис. Вместо официален панталон обаче носи меко спортно долнище и се опитва отчаяно да се престори, че това минава за професионално облекло, а черните маратонки не ги е обувал, откакто го повишиха. Долнището е достатъчно свободно, за да не се набиват на очи дебелите превръзки на лявото му бедро. Трябва да знаеш, че са там, за да ги забележиш.

Изглежда ужасно. Жълтата найлонова болнична гривна още се люлее на китката му и надзърта под маншета; а дори под едноседмичната четина, която на практика вече се е превърнала в брада, личи, че е ужасно блед. Вдълбаните около очите му бръчки подсказват, че не пие толкова обезболяващи, колкото би трябвало.

Pendejo^[50] го гръмнаха преди седмица, но ни праща по дяволите, опитаме ли се да му наливаме акъл в главата. Dios nos salve de idiotas y hombres^[51].

— За малко да закъснееш — казва вместо поздрав Вик. Едисън стига до нас и умува известно време как да застане неподвижен на патерици.

— Имам чувството, че всеки един агент в сградата ме спря да поговорим.

— Радват се, че си се върнал?

— Поучават ме да я карам полека — поправя Едисън командира ни и се почесва по брадата. — Уотс казва, че не може да ми се има доверие да се грижа за себе си както трябва, затова всички държат да се уверят лично…

— Не мисля, че греши.

Разговорът е познат и повтаря милион други, така че облягам глава на стената и затварям очи, за да оставя гласовете им да ме унесат. Палците ми продължават да троп-троп-тропат припряно по телефона. От това безкрайно повторение вече ме болят китките. Но не мога да спра.

Връх на маратонка ме подритва по глезена.

— Хей — обажда се Едисън, — пазим ти гърба!

— Знам — отвръщам, но гласът ми е прекалено писклив, за да звучи достоверно.

— Не си сгрешила в нищо.

— Знам.

— Мерседес! — този номер мръсното копеле е научило от Вик, чака да го погледна. — Ние сме с теб!

Поемам си дълбоко дъх и го изпускам полека, после повтарям, този път броя. Накрая казвам:

— Знам. Просто…

— Това ще помогне ли? — пита нов глас и Едисън се олюлява със стреснат възглас, на косъм успява да се закрепи на патериците.

Стърлинг стои до него с лека усмивчица и картонена кошничка с четири чаши.

— Звънчета! — мърмори Едисън. — Ще ти окача звънчета!

— Само обещаваш! — тя връчва на Вик чаша, която силно ухае на черно кафе и лешникова сметана, моята е с наситен аромат на шоколад. Обяснява ми със свиване на раменете: — Предположих, че и бездруго си на нокти, но ако предпочиташ кафе, ще се сменим.

— Не, шоколадът става. Горещият шоколад е… — продължавам да почуквам по телефона с ръката, с която не държа чашата, имам чувството, че в гърдите ми бие малко заешко сърчице, което ще се пръсне от страх. — Чудесен е. Благодаря ти.

Едисън оглежда двете останали в кошничката напитки.

— Едното е моето, нали?

— Да, черно като душата ти. Ще си го получиш, когато влезем.

— Безкофеиново? — пита Вик.

Стърлинг пак свива рамене:

— Бих се притеснявала за кофеина, ако пиеше лекарства, но понеже не ги пие…

— Ама аз си пия лекарствата! Вик, не ме гледай така разочаровано! Пия си ги!

— Не всичките — обявява напевно Стърлинг и от възхитителното изражение на отвращение и потрес, което се изписва на лицето на Едисън, бих предположил, че тя е човекът, измъкнал го от болницата, и това е цената, която е определила и която той сега трябва да плати. Освен това смея да предположа и че не я е споменала предварително.

— Ще си взема обезболяващите, когато приключим със задачите, но предпочитам да не се лигавя и да не бръщолевя нечленоразделно пред „Вътрешни“, много благодаря! — Партньорът ни посяга към по-близката чаша, но Стърлинг я дръпва назад.

— И как смяташ да си пиеш кафето на патерици?

— Виждал съм те да успяваш.

— Да, но нямаш фигурата да го направиш като мен.

С почервенели връхчета на ушите, Едисън стрелва с бърз поглед коридора и в двете посоки.

— Нещо против? Опитвам се да се огранича до един семинар за сексуален тормоз годишно!

— Деца! — избоботва Вик. Едисън се цупи, но се укротява. Стърлинг не си дава труда да се цупи — дори в пика на лукавите си планове успява твърде добре да изиграе невинност, за да се занимава с нещо друго. За първи път е облечена с нещо цветно на работа — блузата й е в наситено тъмносиньо, от което очите й изпъкват. Пак е избрала властен цвят, не е особено мек или женствен, но се радвам, че най-сетне се чувства достатъчно удобно да се отклони от строгото бяло и черно.

Какво ли говори това, че облеклото й ми помага да се овладея? Ако партньорите ми наистина се притесняваха накъде върви това разследване и как ще завърши, или щяха да са се смълчали (Вик и Стърлинг), или да сипят непоносими обиди (Едисън, винаги Едисън). А сега се държат нормално.

Вратата зад Стърлинг и Едисън се открехва със скърцане. Всяка заседателна зала на този етаж има врати, които скърцат, независимо колко масло им се слага. Носят се слухове, че някакъв умен агент е напъхал карфици във всички панти, така че който и да чака в коридора за показания или дисциплинарна комисия, да бъде предупреден при отварянето на залата. Нямам представа дали слухът е верен, но знам и че никой агент няма да посмее да провери.

Не сме имунизирани срещу суеверия, въпреки че се очаква да сме по-здравомислещи.

Младеж, вероятно прясно завършил академията, застава на прага и си прочиства гърлото.

— Готови сме за вас, агенти.

Вик ме стиска за коляното.

— Мерседес?

Кимам, оставам още няколко секунди да уравновеся дишането си и накрая се изправям.

Едисън сбутва рамо в моето и притиска нос в бузата ми.

— Не забравяй, че ти пазим гърба! — прошепва. — Не си сама, chula^[52]!

Вдишвам познатия му аромат, променен от витаещите болнични миризми. В течение на десет години тези двама души са ми били семейство, а сега вече и Стърлинг е част от него. Ще им пазя гърба от тук до ада и обратно.

Както и те моя.