Дот Хъчисън
Лятото на ангелите (11)

Имало едно време момиченце, което се страхувало от фотоапарати.

Според нея бяха прекомерно честни и не знаеха как да лъжат. Случваше се да ги накараш да излъжат — ако с тях борави умен човек, а родителите й не бяха такива.

Снимките показваха пръстите на татко, забити дълбоко в рамото й или в бедрото на мама. Показваха как и двете с мама се накланят настрани — встрани от татко и една от друга — и как тате ги дърпа към себе си.

Показваха очите й.

Показваха всичко.

Тя мразеше да се вижда на снимки, понеже очите й винаги крещяха онова, които не й бе позволено да каже, но въпреки това никой не го виждаше.

След това тате започна да взема фотоапарата със себе си нощем.

Преглеждаше снимките, когато си пожелае, дори ги вадеше в дневната, на открито, сякаш предизвикваше майка й да повдигне темата.

Тя не се обади. Разбира се, че нямаше да се обади!

Освен това татко й ги показваше на подбрана група приятели, мъже, които до един я наричаха „ангел“ и „хубаво момиче“, и „прекрасна“. Те разглеждаха снимките заедно и татко им вадеше копие от онези, които си харесваха най-много. Но никога не им позволяваше да забравят кой държи юздите и че той притежава това, за което копнеят. Все едно колко им даваше, можеше винаги да си вземе всичко.