Дот Хъчисън
Лятото на ангелите (13)

9

— Казаха, че пред вас имало нови деца.

Шевон е пред бюрото ми и нямам ни най-малка представа колко е часът в момента, но очевидно вече е била на работното си място тази сутрин (още ли е сутрин?), понеже си е облякла ужасния пуловер. Точно над стола й има вентилационна шахта и прикаченият към нея термостат явно е за постоянно настроен на замръзване. Фактът, че съм се вторачила в пуловера, вместо да се радвам на присъствието й, не говори добре за разговора, който несъмнено ще последва.

Облягам се в стола и се старая да не си търкам лицето, понеже гримът е единственото, което ме поддържа в що-годе човешки вид.

— Оставих ти гласово съобщение — казвам след малко. — Помолих те да ми звъннеш.

— Да, а след това стигнах до работа и Хедър ме чакаше да ми разкаже, че приятелката ми получила нова доставка от окървавени деца пред вратата.

— Все едно ги поръчвам от „Амазон“.

— Мерседес!

— Какво искаш да кажа, Шевон? Да, имаше деца пред вратата ми. Да, родителите им са били убити. Да, това е ужасно.

— Какво ще стане сега с тях?

— Не знам — въздишам. — Говорих по телефона с дежурната социална работничка. Дядото и бабата на Сара и Ашли от Калифорния са готови да вземат момичетата, но очевидно са ужасно предубедени и няма да приемат „изтърсачето“, а Сара вече обяви, че ако я пратят някъде без братчето и сестричката й, ще избяга. Браво на нея за смелостта, но все пак… Бащата на момичетата е в затвора за обир, неговите родители са починали отдавна, а дядото и бабата на Сами не са открити засега. Нямат чичовци и лели, а е трудно да се намери приемен дом, склонен да вземе три деца накуп и да ги задържи заедно. За момента са в болницата, докато се уверят, че най-голямата е добре, а след това ще ги отведат в дом, докато ситуацията се изясни.

— И на теб това ти е изгодно.

— Да не си дошла само да ми крещиш?

Шевон се смущава от репликата ми. Изглежда и уморена, очите й са зачервени от изтощение и гримът може само да прикрие цвета на торбичките под клепачите й, но не и провисването на омекналата кожа. Явно не спи добре. Шепне:

— Липсваш ми!

— И ти на мен, но ти си тази, която ми обърна гръб.

— Окървавени деца, Мерседес!

— Жертви, Шевон, които несъмнено не са пожелали родителите им да бъдат убити, за да ти създадат неудобства.

— Уха… — Тя седи — всъщност приседнала е — на ръба на бюрото ми и се взира в краката си. — Обикновено, когато се караме, не си толкова жестока.

— Обикновено, когато се караме, е за някакви глупости… — ровя в хаоса от документи на плота, за да си намеря телефона, който ми подсказва, че е осем и половина; зад бюрото съм вече около пет часа. Madre de Dios. Завъртам се в стола и виждам Стърлинг да печата припряно на компютъра си, а Едисън е зад маниакално спретнатото си бюро до нея, вдигнал крака на ръба и с отворена дебела папка в скута.

— Ехо, hermano… — казвам му.

— Донеси ми нещо на връщане!

— Ясно! — грабвам си чантата от долното чекмедже и тръгвам към асансьора. Секунда по-късно стреснатата Шевон тръгва след мен.

— Какво… това разговор ли беше? Какво стана?

— Ще пием кафе.

— Имам работа.

— И заради това си дошла в моя кабинет? — ръгвам бутона за повикване по-силно, отколкото всъщност е необходимо, и се заставям да не повторя неколкократно жеста. От този тип сутрини е. — Или идваш, или не.

— Мерседес…

Вратите се отварят и аз влизам вътре, обръщам се и вдигам вежди срещу Шевон. Тя пристъпва след мен, ругаейки тихо.

— Не си нося портмонето.

— Но служебната карта е в теб?

— Да.

— Тогава, стига да можеш да се върнеш после в службата, почти съм сигурна, че мога да си позволя да те черпя едно кафе, даже и по твой вкус.

— Какво ще рече това?

— Че си поръчваш ужасно засукани кафета.

— О… Това е… вярно е.

Изморена и замаяна съм, и изборите на Шевон напоследък ме нараняват, с други думи — наясно съм, че циферблатът ми е на настройка „кучка“. Излизаме от сградата и обхождаме кафенетата поред. Въпреки че в района има много, всички са пълни и захранват пристрастяване, което поддържа голям брой агенти в що-годе оперативна годност. На няколко пресечки по-нататък успяваме да намерим по-тихо заведение с малка тераска, на която има столчета и масички, но не и хора. Вътре, на включен климатик, седят неколцина клиенти, а още няколко си поръчват за работа, но терасата би трябвало да е изцяло на наше разположение. Никой не желае да седи отвън на тази влажна жега, все едно колко ранен е часът.

Поръчката на Шевон изпълва стената на чашата й с магически руни, а моята предизвиква лека усмивка у баристата, понеже е съвсем проста. Сдобивам се и с геврече за мен и пуричка с крем за Шевон. Няма да е вкусна като тези на Марлийн, разбира се, но може би е хубаво приятелката ми да си спомни, че колкото по-дълго ми се сърди за нещо, което не е по моя вина, толкова повече време ще мине, преди отново да опита превъзходните лакомства.

Подкупът не ми е под достойнството.

Чакаме мълчаливо напитките си. Шевон си играе с маншета на грозния си грамаден пуловер, а аз прочитам най-новото съобщение от Холмс: Защо толкова много от съседите ти си лягат преди десет? По него съдя, че никой не е забелязал колата, която спира и разтоварва децата. Съседите на улицата ми са дружелюбни, но си гледат своята работа. Сделката, която имаме с Джейсън за двора и прането, е признак на необичайно сближаване. Няма особена причина да си прекарваш времето в надзъртане през завеси към света отвън, ако животът ти е вътре.

С кафета и закуска в ръка двете се оттегляме на тераската. Шевон само ровичка във фунийката, натрошава дебелата кора между пръстите си. Аз съм прекалено гладна, за да се държа възпитано, и гевречето ми изчезва на пет хапки. Може би трябваше да си взема две.

— Мерседес? Защо не живеем заедно?

Косата й е толкова ярка на утринното слънце — огненочервени къдрици като тирбушони, които се борят с всички опити за укротяване или ограничаване. Изсъхнат ли, обикновен ластик за коса не може да ги удържи — тази сутрин опашката на Шевон е пристегната с помощта и на химикалка във весело розово. През последните три години съм се разглезила от възможността тези къдрици да милват кожата ми, да тежат в ръцете ми…

— Мерседес!

— Понеже не обичам да споделям пространство за постоянно — отвръщам просто. — Понеже е важно да си имам свой собствен дом, който да ме отделя от останалия свят с колкото си ключалки искам. Понеже не допускам единственото ми убежище, единственото ми лично пространство, да бъде само една спалня, дори и ако е превърната в кабинет. Понеже те обичам, но засега не мога да живея заедно с друг човек.

— Преспивам у вас, ти преспиваш у нас, двамата с Едисън си ходите на нощувки през цялото време. Каква е разликата?

— Възможността да откажеш.

— Не…

— Когато растях, на вратата на спалнята ми нямаше ключалка, която да мога да контролирам. На десет години отидох в приемен дом, винаги живеехме от по две до шест деца в стая и ако имаше ключалка, то тя беше от външната страна на вратата, нямахме право да я пипаме. Когато последната ми двойка приемни родители попита дали искам да остана при тях до навършване на пълнолетие, направиха го, като купиха резе и ми помогнаха да го монтирам от вътрешната страна на вратата си. Майките разбираха какво означава това за мен, колко сигурна се чувствам по този начин и затова останах при тях. Къщата ми е първото лично мое място не защото живея в нея, а защото имам контрол върху достъпа на другите.

Шевон си пие кафето и гледа минаващите коли.

— Била си в приемен дом? — пита накрая.

— Осем години.

— Не си била осиновена?

— Последните ми предложиха. Отказах.

— Защо?

— Защото семейството ми ме нарани. Не бях готова да опитам отново. Но останах при тях четири години и все още поддържаме връзка. Събираме се по няколко пъти годишно.

— И за три години дори не си ми споменала?

— Ти обичаш да редактираш света си, Шевон. Убедена съм, че умираш от любопитство как съм попаднала при приемни родители, но ще се ядосаш, ако ти обясня. Понеже не искаш това да е част от реалността ти. Децата в твоя малък свят не страдат.

— Не е честно!

— Не, не е и ми писна да се преструвам, че ми е по силите да подкрепям самозаблудата ти… — почуквам с палец белезите на бузата си. Държа ги покрити през повечето време, но невинаги. Шевон ги е виждала, но никога не е питала откъде са. Бях благодарна за това, докато не започнах да разбирам, че по този начин тя не ми осигурява лично пространство — просто искрено не иска да знае, понеже подозира, че причината ще се окаже ужасна. Наистина е такава, но все пак… Продължавам: — Постоянно ме наказваш, понеже върша работа, която ти не смяташ, че е необходима, и отказваш да приемеш, че в действителност е. Писна ми да се чувствам длъжна да те защитавам от историята си просто защото не ти харесва, че светът е ужасно място.

— Не съм наивна! — възразява Шевон, но аз клатя глава.

— Иска ти се да бъдеш. Не си, и знаеш, че не си, но искаш светът да е толкова прост и се нахвърляш на хората, които ни напомнят, че не е.

Ръцете й треперят. Гледам я как вкопчва пръсти в чашата си в опит да спре треперенето, а след това оставя кафето и скрива длани в скута си.

— Така го казваш, сякаш късаш с мен.

— Не, не късам.

— Наистина ли?

— Отдавна трябваше да спра да се преструвам. Но се налага да разбереш едно, Шевон: повече няма да продължавам. За теб остава да решиш дали можеш да имаш връзка с човек с болезнена лична история; човек, който иска да може да говори за трудностите и постиженията в работа, която мразиш. Ако можеш или смяташ, че ще успееш, прекрасно. Наистина се надявам да успееш и ще измислим начин връзката ни да продължи да се развива. Ако не можеш, ще те разбера, но изборът за слагане на край е в твои ръце.

— Обвиняваш ме за всичко!

— Да — допивам последната глътка кафе и пъхам боклука в чашата. — Ще ми позволиш ли да ти кажа и още нещо за децата?

Изражението й говори недвусмислено „Не, в никакъв случай!“, но след малко кима.

— Били са малтретирани от родителите си и когато тази жена ги е извела от домовете им, тя ги е оставила пред моя с обещанието, че аз ще ги закрилям. Наистина ще го направя. И да, ужасяващо е, че тя знае къде живея и с какво се занимавам, но също така ми има и доверие да се погрижа за тези деца. Начинът, по който си върша работата, и репутацията, която съм си изградила, са причината те да не бъдат оставени в къщата при мъртвите си родители. Незначителна дреболия, но все пак е проява на милост. Убийцата не наранява децата и знае, че и аз няма да ги нараня.

— Не съм сигурна, че имам какво да кажа — отвръща Шевон с треперещ глас.

— И в това няма нищо лошо. Просто си мисли по въпроса, докато взимаш решението си.

Телефонът ми избръмчава с ново съобщение, от детектив Миньоне.

Уонг е снимал доведената си дъщеря. На снимките не личи тя да знае. Социалната работничка иска да си там, когато й кажат.

Може да отнеме час, докато стигна до болницата — отвръщам.

Става. Ще й съобщя.

— Трябва да отида в Манасас — обявявам.

— Прибираш се вкъщи? Но денят едва сега започва.

— Вчерашният ми ден още не е завършил, но отивам в болницата да говоря с едно от децата. Искаш ли да повървиш с мен до работа, или имаш нужда да останеш насаме?

Шевон ме гледа близо минута, после се прегърбва.

— Ще поостана малко. Предполагам… ами ще поговорим… кога?

— Когато и да е, ти решаваш. Ти батираш.

— Батирам ли?

— С брат като Едисън наистина ли е шокиращо, че бейзболът се е прокраднал в речника ми? — изправям се и хвърлям боклука си, включително смачканите останки от фунийката й, когато тя кима. Не съм сигурна, че изобщо е яла от нея. — Няма да се появявам нито на вратата ти, нито на бюрото ти, няма да ти пращам съобщения, да се обаждам или да пиша имейли. Няма да си подхвърляме бележки като в гимназията. От теб зависи.

Поколебавам се, после решавам да пратя всичко по дяволите и се навеждам да я целуна. Колкото и да ми е бясна, телата ни се познават и Шевон се навежда за целувката, вкопчва пръсти в лакътя ми. Заради глупавото си кафе има вкус на малини с бял шоколад и мента. Случаен шофьор ни подсвирква, но не му обръщам внимание, съсредоточена в сладостта на устните на приятелката си върху моите, в тихата въздишка, когато плъзвам пръст по очертанията на брадичката й. Това най-вероятно е последната ни целувка и ме плаши мисълта, че съм се отказала от правото на мнение по въпроса. Плаши ме, както и трябва. Когато се отдръпвам, дъхът ни се смесва и челото ми е облегнато на нейното.

— Te amo y te extraño y espero que sea suficiente.^[19]

Струва ми се, че оставям парче от душата си при Шевон, но не поглеждам назад. Вместо това влизам в кафенето да поръчам напитки за Едисън, Стърлинг и Вик, и второ кафе за себе си. Когато тръгвам към работа, внимателно наместила чашките в картонен поднос, забелязвам, че на масата вече няма и следа от приятелката ми.