Дот Хъчисън
Лятото на ангелите (1)

Имало едно време момиченце, което се страхувало от мрака.

Глупава работа и дори то си го знаело. В мрака няма нищо, способно да те нарани, което да го няма и на светло. Просто тогава не виждаш опасността.

Може би именно това мразеше тя, тази слепота и безпомощност.

Вечно безпомощна.

Но в тъмното всичко се влошава, нали? Хората винаги са по-откровени, когато никой не ги вижда.

На светло майка й само въздишаше и подсмърчаше тъжно, примигваше, за да прогони сълзите, но в тъмното риданията й оживяваха, бягаха от спалнята й и с течението се криеха по ъглите на къщата, където виеха на всеослушание. Понякога след тях се промъкваха и писъците, но дори в тъмното майка й рядко се осмеляваше да даде свобода на страха и…

Баща й…

На светло баща й винаги съжаляваше, все се извиняваше на двете с майка й.

„Съжалявам, миличко, не исках да стане така.“ „Извинявай, скъпа, просто си изтървах нервите.“

„Виж какво ме накара да направя, слънчице, прощавай.“

„Съжалявам, бебче, но е за твое добро.“

Всяко ощипване и удар, всеки шамар и ритник, всяка ругатня и обида — той все съжаляваше за тях. Но съжалението беше само за на светло.

В тъмното той беше Тате, изцяло и откровено без задръжки.

И може би момиченцето не изглупяваше чак толкова, понеже не беше ли всъщност наистина умно да се боиш от реалните неща? Ако се страхуваш от нещо на светло, не е ли разумна идея още повече да се страхуваш от него в тъмното?