Дот Хъчисън
Лятото на ангелите (5)

Имало едно време момиченце, което се плашело от нощта.

Тя не беше същото като мрака. Тъмен килер, тъмна стая, тъмна барака — все места, които се променят за миг. По силите ти е да отстраниш техния мрак или поне да опиташ.

Нощта обаче… Нощем просто се налага да стискаш зъби и да търпиш, без значение какво се случва.

Татко й започна да я навестява нощем и беше различно. Не я биеше, освен ако тя не се бореше или не му отказваше. А денем целуваше синините, които й бе нанесъл, наричаше я доброто му момиче, прекрасното му момиче. Питаше я дали иска да го направи щастлив, да накара татко си да се гордее.

Тя чуваше майка си да плаче няколко врати по-нататък. В онази къща всички чуваха всичко, без значение къде се намираха.

Ето защо тя смяташе, че майка й е била способна да чуе, когато татко й стенеше и крещеше, и говореше ли, говореше, сякаш не можеше да затвори кранчето с думите.

Майка й несъмнено чуваше.

Но не се показа нито веднъж.

Нощем виждаше само баща си.