Дот Хъчисън
Лятото на ангелите (27)

20

Зоуи Джоунс умира в два и тринайсет сутринта, когато поредица хипертермични гърчове предизвикват инсулт.

Кейлъб Джоунс умира три часа по-късно от полиорганна недостатъчност — сърцето му не издържа.

Лекарят на Брайдън казва, че засега момчето е физически стабилно, макар че ще го наблюдават внимателно, щом започнат абстинентните симптоми. А емоционално? Брайдън не говори с никого. Нито с мен, нито със Симпкинс или Холмс, нито с докторите или сестрите. Плаче, когато му казват за Зоуи, но когато се налага да се върнат и да му съобщят за близнака му, просто се затваря в себе си.

Тейт, социалният работник, който беше при Мейсън в сряда, се появява около шест и мрачно изслушва сведенията, които му съобщаваме.

— Отне ми повече време да дойда, понеже наминах да взема досието им — обяснява той, вдигнал папката. — Преди четири месеца им е било направено домашно посещение въз основа на анонимно оплакване, най-вероятно от някого от предишните им съседи, но те току-що са се били нанесли в изгорялата вече къща. Всичко още е било чисто. При разговор с децата, Зоуи и Кейлъб казват, че през по-голямата част от времето си играят навън, а Брайдън си стои по-често вкъщи. Предполага се, че именно той е влизал в кухнята да събира запаси, ако храната им свърши. Имали са малък хладилник в стаята на момчетата и кутии с храна под леглото, за които казват, че съдържали дребни лакомства. Според мен от тримата единствено Брайдън е влизал в кухнята.

— Изградил си е лека поносимост, така че снощи не е предозирал толкова много — превеждам, а Тейт кима. — Но вчера родителите им нарушили реда. Сготвили вечеря за децата си и седнали да ядат заедно в кухнята. Другите двама малчугани са били изложени на по-голямо от привичното количество и дори Брайдън е прекарал вътре по-дълго от обичайното.

— След посещението поискахме тест за наркотици на децата, но го отхвърлиха, понеже къщата беше чиста.

— Ами тест за наркотици на родителите? — пита Едисън.

— Къщата беше чиста — повтаря Тейт. — Не смятаме, че семейство Джоунс са употребявали целенасочено; теорията ни е, че са се друсали чрез контакт по време на готвенето и са продавали продукта срещу печалба. Не са демонстрирали по-видимите симптоми на наркомания. Предишната им къща вече беше продадена и ни отказаха разрешение да я тестваме.

— И така, децата са пропаднали през пукнатините в системата заради процедурни дреболии… — разтривам лицето си, което ме сърби ужасно от комбинацията на стар грим, хлор и болница. — А да знаете случайно дали е подписана заповедта за съставяне на списък с хората, които имат достъп до всяко досие на „Закрила на детето“?

— Мисля, че да. Знам, че Лий се беше заел със задачата. С Глория се съвещаваха по въпроса.

Това… не ме изпълва с увереност.

Вик и Стърлинг пристигат малко по-късно, натоварени с кафета и увити във фолио чинии с деликатесни печива, резултат от това, че Марлийн е будувала цяла нощ да се тревожи за нас. Стърлинг се промъква тихо зад Едисън, но вместо да се опита да го стряска, както обикновено прави, полага длан в основата на врата му и му подава голям термос с кафе. Той все пак трепва при неочакваното докосване, но не толкова силно и по-сдържано, и се навежда към нея да благодари тихичко.

Вик внимателно се настанява в стол срещу нас и се навежда напред, за да шепне, както се полага в болница:

— Симпкинс се е обадила на Гордън, началник-отдела, за да се оплаква, че сте тук — казва ни той. — Гордън е говорил с детектив Холмс, преди да ми се обади, и ще се преструваме, че не ви споделям, но е редно да ви предупредя…

— Asi que esto va bien entonces^[34] — промърморва Едисън.

— Екипът й ще продължи да работи по случая, но не и тя. Гордън я изтегля за административно разследване.

И двамата го зяпваме, след това поглеждаме Стърлинг, която седи до него и свива рамене. Обръщаме се отново към Вик.

— Кас спомена ли ти нещо за случая отпреди няколко седмици в Айдахо?

Клатя глава.

— Каза, че било голяма издънка, но не успяхме да пийнем по питие и да си поприказваме на ухо, преди да се случи всичко това. В сряда на обяд само ми спомена за този случай.

— Симпкинс пришпорвала местните началници от службите толкова здраво, че оттеглили искането си за помощ, преди случаят да бъде разрешен.

— В Айдахо? — изписуква Стърлинг. — Достатъчно трудно е да те поканят там!

— Трябвало е да мине през мен като шеф на звеното, но Симпкинс го е отнесла през главата ми до началника на отдела. От „Вътрешни“ са започнали разследване точно когато пристигнало искането на Холмс, но не били стигали до заключение и Гордън настоял водещият агент да има поне двайсет години опит. Опитът придава голяма тежест при защитата на набелязан агент.

— Чух слухове, че Симпкинс е издигнала кандидатура за длъжността ти — отбелязва Едисън.

Взирам се в ръцете си. Нямам намерение да хвърля Кас на вълците, като потвърдя слуха.

Вик се мръщи.

— Не знае дали това има връзка — предупреждава ни той. — Още не са я уведомили, така че си дръжте езика зад зъбите. Ще се случи по-късно днес, щом Гордън успее да задвижи нещата.

— Смитовците имат старшинство — отбелязвам, — но и двамата не стават за ръководители на екип. Кас е страхотен агент, но няма ръководен опит, не и за случай като този, а Джонсън все още е в преход след болнични, така че е закачен за бюрото. Това оставя… кого — Уотс и Бърнсайд?

— Той иска Уотс. Бърнсайд е най-добрият им специалист по дигитални следи, така че го искат фокусиран върху „Закрила на детето“.

— Уотс я бива — заключава Едисън по-скоро заради мен, отколкото заради другите. — Стабилна е.

— И Симпкинс беше такава.

Стърлинг качва краката си на стола и ги подвива, със салфетка в скута, за да лови трохите от кроасана, който разпарчетосва. Мръщи се леко — това е гримасата й за дълбок размисъл, едно от ясно различимите изражения, при което устата й се извива настрани. Гледам я няколко минути, а изражението се променя постоянно, докато тя си проправя път през съответните мисли.

После Едисън я замерва с къпина от мъфина си и тя вдига ококорен, стреснат поглед.

— Сподели с класа, Тропчо! — нарежда той.

— Ами ако не е хубава мисъл? — отвръща тя автоматично.

— Тази сутрин умряха две деца, а петчленно семейство се превърна в семейство от едно много сломено момченце — казвам меко. — Не мисля, че в момента има хубави мисли.

Стърлинг си поема дълбоко дъх и оставя Вик да издърпа осакатената кифла от пръстите й.

— Убийцата е закъсняла прекомерно със спасението на децата — започва тя. — Възможно е дори стресът от тъй нареченото спасяване да е усложнил влиянието на наркотиците при тях. И ето. Тя не е спасила децата. Добавете го към факта, че и бездруго ускорява убийствата… Какво ще стане сега?

— Тя трябва да спаси тези деца — Едисън се зъби на останките от мъфина си. — Каквото и да я води, каквато и лична травма да я човърка до побесняване, за нея всичко това е необходимост. Провалът или ще насочи цялото това насилие навътре, или…

— … или навън, ще експлодира в серия — завършвам.

— Вече дори не ги води в къщата ти — забелязва Вик. — Стърлинг провери камерите. Минали са само две коли, които не принадлежат на местни жители, спрели са пред две различни къщи и са останали там цяла нощ. Всъщност още са там.

— Но въпреки това дава името ми на децата. Защо?

— Докъде стигна със случаите си вчера?

— В четвъртък ли? Не особено далеч. Оценяването и проверяването на всяко име отнемат време.

— Можеш ли да организираш таблица за стесняването на кръга, така че да ти помогнем с преглеждането? Можеш да отхвърлиш случаите, в които жертвите са момчета…

— Всъщност не можем — прекъсва с болезнена гримаса Стърлинг. — Момчето може да е имало сестра, братовчед, съсед, приятел, момиче, което да е повлияно от помощта на Мерседес в процеса по спасяването му. Даваме мечета на всички деца, не само на непосредствените жертви.

— Не сме елиминирали и възможността убиецът да е мъж — допълва Едисън. — Предостатъчно мъже имат високи гласове или могат да ги имитират. Предвид популярните описания на ангели, не сме сигурни дори дали перуката е истински признак на полова принадлежност. Просто е по-лесно да се каже „тя“, понеже така я виждат децата.

И е прав. Въпреки инстинктите ни, които твърдят обратното.

— Не можем и да разчитаме на случаите, в които съм изпитала особена връзка с някого, понеже тя невинаги е взаимна. Може да съм оказала драстично влияние върху живота на даден човек и да нямам ни най-малка представа.

— Мамка му — въздиша Вик и всички трепваме. Той ругае толкова рядко, че вече смятаме ругатните му за знак, че положението наистина е станало катастрофално зле.

Кас кашля от коридора и привлича вниманието ни, преди да се присъедини към нас.

— Реших, че ще искате да знаете, „Закрила на детето“ се е свързала с дядовците и бабите на Брайдън. Тези по бащина линия живеят в Алабама, тези по майчина — в щата Вашингтон, и двете двойки са заявили, че ще искат попечителство. Освен това наистина не се харесват едни други. Може да стане доста напечено.

Въздишам.

— Кас, някой ден току-виж си спомниш разликата между „искам да знам“ и „трябва да науча“.

Тя ми се усмихва уморено.

— Заповедта е готова. Господин Лий би трябвало да ми приготви списъка с достъпа до досиетата до края на работното време в понеделник. Бърнсайд е одобрен за достъп до системата им, за да проучи дигиталните отпечатъци.

— Да те предупредя предварително, Глория Хес помага на Лий да съставят списъка.

— Мамка му… — тя поглежда Вик и се изчервява като домат, но не се извинява.

Началникът ни се усмихва колебливо.

— Брайдън не иска да говори с Тейт — продължава Кас след малко. — Всъщност не иска да говори с никого. Но явно няма против социалният работник да стои при него.

— Лейт ми се стори много свестен.

— Да, и на мен ми направи такова впечатление… — тя оправя гънка на ризата си и се мръщи срещу нея. — Не мога да позная налице ли е, или наопаки…

— Наопаки — отвръща Стърлинг, — виждам надписа на етикета.

— Хм. Както и да е, вероятно Брайдън няма да е разговорлив за известно време. Тейт каза, а и Холмс е съгласна, че вероятно трябва да се приберете и да си починете малко. Сами знаете — ако искате.

Оглеждам последните капки от кафето си и се чудя дали мога да заспя, преди кофеинът да подейства.

— Благодаря ти, Кас — казва Вик от името на всички ни, — ще ни държиш в течение, нали?

— Да, сър.

И двамата с Едисън изсумтяваме, Кас се изчервява още по-силно. Стърлинг само я поглежда съчувствено.

— Кас? Убийцата е оставила синини на лявата китка на Зоуи; не знам дали ще успеете да снемете отпечатъци, но вероятно може да се познае поне ръстът й. Говори с Холмс и съдебния й лекар.

В крайна сметка вместо да се разделяме, отиваме с Вик у тях и се просваме в дневната му. Стърлинг се свива в креслото и заравя лице в коленете си. Двамата с Едисън се наместваме на дивана и фактът, че въпреки адреналина, кофеина и леещата се през тънките завеси светлина, потъваме в дълбок сън дяволски бързо, говори колко сме изморени.

Няколко часа по-късно звънът на личния ми телефон ме пробужда за нула време, а сърцето ми блъска болезнено в ребрата. Стърлинг се събужда също толкова внезапно, скача от креслото и се приземява на пода с изпискване, което кара Едисън да се помъчи да се надигне на лакът, което и успява да направи след около три опита.

На екрана пише „Есперанца“.

— Не е ново дете — съобщавам и Едисън се отпуска обратно на дивана и се завива.

— Не вдигаш… — мърмори Стърлинг и се намества в креслото.

— Не съм сигурна дали е братовчедка ми, или леля ми.

— И двете ли са лоши варианти?

— Само едната.

— Ох.

Едисън отваря едното си око.

— Защо още е включен?

— Понеже не искам да вдигна, ако е Соледад… — изчаквам да мине на гласова поща, оказва се Есперанца, afortunadamente^[35], но съобщението й всъщност не ми казва много. „Мъти се нещо голямо, върни ми обаждането, за да мога да ти съобщя аз, а не майка ми“.

Голямо или малко, не искам да го знам. Нямам нужда да го научавам.

Преди да реша дали искам да й се обадя или не, телефонът отново започва да звъни и вибрира, а на екрана светва името й. По дяволите. С въздишка чак от мозъка на костите си приемам обаждането.

— Ало?

Стърлинг се мръщи на ужасно сопнатия ми тон.

— Мерседес? Там, където си сега, е следобед; защо звучиш, все едно току-що си се събудила? — братовчедка ми звучи силно възбудена, което е нетипично за Есперанца. Най-съществената причина да допускам разговорите ни са нейното спокойствие и здрав разум.

— Будувахме цяла нощ заради поредния случай. Какво лошо е станало?

— Семейна среща тази сутрин.

— О, боже, нямам нужда да научавам за нея!

— Напротив, има. Tio е болен.

— Кой tio?

Следва напрегнато мълчание и след твърде дълго време ми светва.

— Ох…

Баща ми.

— Рак на панкреаса — продължава Есперанца, щом става ясно, че няма да коментирам.

— Болезнено.

— Семейството иска да го изведе от затвора за лечение.

— Вероятно няма да стане, но така или иначе не е моя работа.

Едисън вече е почти седнал, превит над подлакътника на дивана и отчаяно мига, за да попречи на очите си да се затворят трайно.

— Мерседес… — Есперанца изпухтява в микрофона, който изкривява звука до ураганен тътен. — Наистина ли смяташ, че другите от семейството няма да те занимават с това?

— Точно това си мисля, понеже ще си изключа личния телефон, докато успея да сменя номера.

— Повечето внучета никога не са го срещали.

— И са извадили късмет.

— Мерседес…

— Не.

— Ракът на панкреаса не се поддава кой знае колко на лечение. Знаеш, че баща ти вероятно умира.

— Mucha carne pal gato^[36].

— Мерседес!

— Това тя ли е? — чувам майка си на заден фон. — Нека говоря с нея, тази неблагодарна, злонамерена…

Затварям телефона и го изключвам — и така ще си остане известно време. Децата в болницата имат номера на служебния, както и Прия, Инара и Виктория-Блис. Всички други могат да ми пратят имейл. Трябва да призная, разочарована съм от Есперанца. Тя уж беше човекът в разширения състав на familia Рамирес, която разбираше, че битието им вече не е част от моя живот.

— Запрати го в стената? — заваля Едисън.

— Имам снимки и други щуротии за сваляне. Но после ще го строша.

— Хубаво. Добре ли си?

— Не. Но ти заспивай. Проблемът няма да ни избяга.

Партньорът ми незабавно се заравя обратно в одеялото си, така че остават да стърчат само рошавите му къдрици.

Стърлинг ме поглежда сериозно и е изумително колко млада изглежда с пусната и разбъркана около лицето си коса.

— Имаш ли нужда да си поплачеш на нечие рамо? — предлага тихо.

Стърлинг не знае историята, известна на Вик и Едисън, както и на стария й шеф Фини. Отне ми години и половин бутилка текила, за да призная само на Едисън. Но Стърлинг е… тя е важна и най-сетне съм свикнала да вярвам на това усещане, както не вярвах, когато признах на колегата си. Тя е част от моя екип и ми е приятелка. Тя е част от семейството ми.

— Още не — процеждам накрая. — Но когато угасим пожара…

— Имаме сделка — Стърлинг се свива отново на плътна топка — плюшена играчка, увита в поръбено вълнено одеяло с картинки на героите от „Грижовните мечета“. Най-любимото одеяло на Британи е и тя много рядко позволява да слезе на долния етаж, за да го използва някой друг.

Колкото и да съм уморена, направо изцедена, все пак ми отнема дълго време да заспя отново. Направо ми се плаче за утехата на черното плюшено мече на нощното ми шкафче, но в случая… не знам дали някога ще мога да го видя в същата светлина. Спасявало ми е живота няколко пъти и ми е напомняло, че живеенето си струва, ако изобщо има разлика между двете.

Не знам колко време съм прекарала, взирайки се в тавана, но изведнъж лицето на Вик изплува размазано над мен. Топлите му кафяви очи са изпълнени с тъга и съчувствие. Нежно отмята косата от лицето ми с мазолестата си длан и прокарва палец по белезите.

— Спи, Мерседес. Не си сама!

Смехът ми прозвучава по-скоро като ридание, но затварям очи и той нежно ме милва по косата, докато заспя.