Дот Хъчисън
Лятото на ангелите (10)

7

Вкарвам колата чак до края на алеята, понеже няма смисъл да блокирам пътя на останалите служби, въпреки че изглежда ужасно жестоко просто да подмина децата.

— Стой тук, докато те повикам — казвам на Стърлинг и вадя оръжието и фенерчето от чантата си.

— Защото съм пияна?

— Защото си пияна.

— Добре — кима тя веднага, държи в ръка и двата си телефона и виждам името на Едисън на екрана, докато тя полека започва да набира съобщение. Добро момиче.

Промъквам се по периметъра на къщата с ръце, кръстосани в китките, така че и оръжието, и фенерчето да сочат напред — трябва да се убедя, че никой не чака в засада. Няма признаци от поява на чужди лица през последните няколко часа, макар че забелязвам, че тревата е окосена — Джейсън се е заел с моравата веднага щом полицията му е разрешила. Задната врата е все още заключена и стъклото — непокътнато, по стъпалата или бравата не се виждат следи от кръв. Постепенно излизам към края на верандата от другата страна на къщата, после виждам и чакащите там деца. Изключвам фенерчето и го прибирам в задния си джоб.

— Казвам се Мерседес Рамирес — съобщавам на децата и тримата трепват. — Живея тук.

— Не правим нищо лошо — веднага настръхва средното дете. — Онази дама ангел ни доведе тук.

— Дамата ангел?

Най-голямото — момиче на дванайсет или тринайсет, още в началния етап на пубертета, стои между стълбите и другите две деца. Обяснява директно:

— Тя уби родителите ни!

Лицата и на тримата са опръскани с кръв, има и по ръцете им, но не е толкова, колкото по Рони. Момичето държи мечето си — бяло, с твърди златни крилца и ореол точно като на Рони — за крачето и нервно потупва с него по бедрото си. По-малките гушкат своите и търсят утеха, която голямата им сестра вече знае, че не се крие в тях.

— Събуди ни. Каза, че трябва да отидем в тяхната спалня. Каза… каза, че трябва да видим, че вече ще сме в безопасност.

— В безопасност ли?

— Бяхме си в безопасност вкъщи — мръщи се средната дъщеря. Прегърнала е през раменете най-малкото дете — момченце на не повече от пет годинки. — Защо нарани родителите ни?

Поглеждам по-голямото момиче и виждам мъката, изписана на лицето й. Може малките да са били в безопасност у дома, но не и тя. Среща погледа ми за момент и отклонява очи, посяга към сестра си. Тихо обяснява:

— Бяха мъртви. Накара ни да преслушаме сърцата им, за да се убедим.

Кръвта по бузите им…

— Нека първо уточним дали сте ранени.

Момичетата клатят глави, момчето заравя лице в рамото на сестра си.

— Дамата имаше пистолет, но каза, че няма да ни нарани — обяснява най-голямата сестра. — Родителите ни бяха вече мъртви, така че… ние…

— Направили сте каквото ви е казала и сте се закриляли един друг — заявявам твърдо. — Как се казвате?

— Аз съм Сара — по-голямото момиче посяга към рамото на брат си. — Сами. И Ашли.

— А фамилията ви?

— Картър. Сами е Уонг, също като татко си. И като мама, след като се ожениха.

— А можеш ли да ми кажеш първите им имена? И адреса си?

Сара ми дава информацията и аз я пращам на Стърлинг. Няколко секунди по-късно получавам емоджи с вдигнат палец. Следва съобщение от Едисън.

Идвам към вас, Вик също.

Добре.

Бавно и полека сядам на най-горното стъпало.

— Ще ви помогна — съобщавам на децата. — Работя за ФБР, а единият от партньорите ми е в колата и звъни на полицията. Останалите идват насам.

След като ме оглежда изпитателно, Сара очевидно решава, че нямам намерение да се приближа повече, отколкото досега, и сяда на самия ръб на люлката, за да прегърне братчето си през раменете, като го притиска между себе си и сестра си. Пита:

— Е, какво ще стане сега?

Толкова е сдържана, при все страха и болката в очите си, че сърцето ми се къса, като си помисля през какво ли е трябвало да мине, за да се научи на подобен самоконтрол толкова млада.

— Полицията ще ви задава въпроси за случилото се и ще ви заведат в болница, за да ви прегледат и почистят. Ще се уверят, че разполагате със съветници, когато изпитате нужда да говорите. Ще потърсят членове на семейството, които да ви вземат.

— Дядо и баба живеят в Калифорния. Надали ще… — Сара поглежда към Сами, все още сгушен и хлипащ между нея и Ашли, и не довършва.

И сама мога да запълня неизказаното от нея: надали ще желаят да вземат братчето й.

— Обещавам, че полицията наистина много ще се постарае, каквото и да се случи, то да е най-добрият възможен за вас вариант!

За нещастие, нищо повече не мога да обещая. Колкото и да ми се иска, не мога да гарантирам, че ще си останат тримата заедно. Това не зависи от мен.

Детектив Холмс пристига с линейката, а друга кола паркира след нея минути по-късно.

— Рамирес! — приветства ме тихо.

Кимам в отговор.

Полицайката прикляка до мен, без да сваля поглед от децата.

— Жената, която се обади на 911, пияна ли е?

— Точно така; затова и си стои в колата от самото начало и само ви се обади! — мръщя се на неодобрителното изражение на Холмс. — Днес трябваше да е сватбата й. Изведохме я и я напихме.

Детективката приема обяснението ми с гримаса, но явно няма какво да добави.

— Не е имала никакъв контакт с децата или околната среда. Буквално дори не е отваряла вратата на колата.

— Добре. Сара? Ашли? Сами? Казвам се детектив Холмс. Държите ли се, а?

Момичетата я оглеждат, започват от още мократа й от душа руса коса и стигат до здравите работни ботуши, и се притискат толкова силно един в друг, че Сами едва се вижда.

Този път е по-трудно да стоя настрана и да не се намесвам, да чакам Холмс да взима решенията и да издава заповеди на полицаите и парамедиците. Член на отряда й, който има деца, поема грижата за Ашли и Сами, като меко ги докарва до колебливи усмивки, докато парамедиците ги прегледат и ги отведат до линейката. Сара ги следи, докато влязат на сигурно в превозното средство, и чак тогава неохотно сваля поглед.

Холмс оглежда момичето минута-две, след това улавя погледа ми и накланя глава към Сара. И добре разпознава мрака в очите й. И тя е пострадала, по различен от Рони начин, травмата й преминава границата на болката, далеч по-страшна е от простото малтретиране. Изправям се, пресичам верандата по дължина и сядам на перилото, с лице към люлката, така че да съм близо, без да навлизам в личното пространство на момичето.

— Сара? — подканвам я нежно. — Кога започна да те малтретира пастрокът ти?

Тя се стряска, след това се засрамва, но вижда, че и двете не я осъждаме и не я виним, така че отпуска рамене и очите й се напълват със сълзи.

— Малко преди раждането на Сами — прошепва. — Мама беше наистина много болна през цялото време и той каза… каза, че тя н-н-н-няма да им-м-ма нищо против, както и че той има нужди. Но продължи да го прави и след това. Исках да спре и се канех да кажа на мама, но той к-к-к-каза, че ако аз н-н-не искам, ще отиде при Ашли… — от очите й рукват сълзи, големи и горещи, и ръцете ме болят от копнеж да я прегърна, да я защитя от околния свят, дори да е само за няколко минути. Вместо това здраво се вкопчвам в перилото. Сара продължава с все по-пресекващ глас. — Н-н-н-не казах. Така и не казах!

— Ох, mija…

Сара скача от люлката и се хвърля върху мен, вкопчва слабите си ръце в кръста ми и заравя лицето си в гърдите ми. Едва я удържам; налага се да закача стъпало на тънките подпори на перилата, за да не падна от верандата. Прегръщам момичето с една ръка, достатъчно да я успокоя, без да се чувства приклещена, а с другата я галя по сплъстената кестенява коса и тихо й гукам на испански.

Зад гърба си чувам приближаването на други коли — гласовете на Едисън и Вик се смесват с този на Стърлинг, докато ги осведомява за известните й подробности от пътническата седалка на моята кола. Изтривам ги от мислите си, съсредоточена върху плачещото на гърдите ми момиче.

— Толкова ми е мъчно, че е трябвало да минеш през подобно изпитание, Сара! — шепна, като напасвам движението на ръката в ритъм с дишането си. Сара постепенно започва да отмерва вдишванията си по моите и се успокоява. — Не е трябвало да ти се налага, но ти си такава добра сестра и си защитила по този начин Ашли! И толкова добре се погрижи за сестра си и братчето си тази вечер! Знам, че не ти е било лесно!

— Едно от момичетата в класа ни, татко й правеше същото нещо — изхълцва Сара в тениската ми. Гуидо и Сал никога няма да са същите. — Каза на учителката ни и на училищната сестра. Майка й заяви пред всички, че лъже и просто се опитва да причинява неприятности.

— Толкова съжалявам, Сара!

— Радвам се, че той е мъртъв — изпъшква тя, а сълзите й отново потичат, този път по-силно. — Съжалявам, знам, че не трябва да се радвам, но наистина съм доволна…

— Сара, миличка, нощта е била много дълга и страшна и ти е позволено да чувстваш всичко, което си пожелаеш! — стискам я за рамото. — Това не те прави лош човек!

— Тя знаеше. Дамата ангел знаеше какви ги е вършил пастрокът ми. Никога не съм споменавала другиму, честна дума!

— А някой питал ли те е? Може би в училище?

Сара се поизправя, все още вкопчена в кръста ми.

— Ами… — миглите й са сплъстени на шипчета, от сълзите светлорижото е потъмняло до кафяво. Замислено обяснява: — Преди няколко месеца ни проверяваха за гръбначни изкривявания… Сестрата и една от треньорките ни преглеждаха в кабинета по физическо. Трябваше да си вдигаме блузите. През петия час ме извикаха при директорката. Училищната психоложка ме попита дали всичко у дома е наред.

— А помниш ли да е питала нещо конкретно? Намек, който да ги е накарал да си мислят, че нещо не е наред?

Сара се изчервява силно и кима:

— Той… ме стиска силно. Оставя синини.

— Няма да се повтори повече! — напомням й аз. Холмс кима разсеяно, втренчила поглед в тефтерчето в ръката си. Направо трепери от гняв, но се опитва да го скрие за доброто на Сара. — Повече не може да те пипне и никога няма да докосне, Ашли! — изчаквам момичето да кимне отново. — Какво стана при психоложката?

— Казах й, че съм паднала от плота, докато прибирам чиниите, и пастрокът ми ме е хванал, преди да се ударя в пода. Знам, че не трябваше да лъжа, но…

— Но си защитавала себе си и сестра си. Не се опитвам да те виня за нищо, Сара! Направила си каквото е било нужно, особено след като си видяла как съученичката ти си докарва неприятности, задето е казала истината.

— Само за това мислех през цялото време — признава момичето. — Тя каза истината и всички й се караха, а ако… — тя си поема дълбоко дъх и клати глава. — Няколко дни по-късно пак ме извикаха, но този път при психоложката имаше социална работничка. Казах й същото. Тя… помоли да види синините и аз… не й позволих. Имаше пресни и знаех, че по тях ще разберат, че… но знаех също и че не могат да ме накарат да ги покажа без разрешението на майка ми.

— Сара? Смяташ ли, че майка ти щеше да даде разрешение? — интересува се Холмс.

Сара се разтреперва и аз я гушвам по-силно, вече достатъчно уверена в нея, за да я прегърна с две ръце и така да й дам топлина и сигурност. Тя шепне:

— Не съм сигурна… Мама наистина обича пастрока ми. Винаги казва, че не знае какво ще правим, ако нещо му се случи, не знае как ще живеем без него…

Затварям очи и полагам брадичка на тила й, като съзнателно държа дишането си равномерно. Майка й е знаела.

— Социалната работничка ме закара у дома и обясни на мама всичко. Пастрокът ми се зарадва, че не съм признала нищо, и ми купи колело. От години мечтаех за такова, но той винаги отказваше, а после ми купи точно това, което исках…

Насилниците често възнаграждават жертвите си за мълчанието и лъжите. Не възнамерявам обаче да го кажа на Сара — тя и бездруго го знае. Струва ми се толкова умна и сладка, и с такава страст защитава сестра си и братлето си! Няма да я товаря с повече, отколкото е абсолютно наложително.

— А дамата ангел стори ли ти се позната? Гласът й или движенията?

— Не. Носеше маска, такава една… — Сара замлъква и се мръщи, после ме поглежда. — Не като маскарадните. Тази беше изискана. Тежка. От онези, по които рисуват художниците. Приятелката ми Джули събира такива маски, само че украсени. Има цяла стена, всички с различни шарки. Майка й пише във вътрешността на всяка датата, на която я е получила.

— Май и аз събирах същите, когато бях малка — обажда се Холмс. — Татко се кълнеше, че били от Венеция и ми трябваха години, за да осъзная, че лъже. Но въпреки това харесвах маските.

— Тази на ангела беше по-голяма. Покриваше цялото й лице и не беше изрисувана. Съвсем бяла. И… — Сара потреперва. — Кръв. По нея имаше кръв!

— А очите й виждаха ли се? Какъв цвят бяха?

Момичето клати глава.

— В отворите за очите имаше огледалца. Беше зловещо.

Поглеждам към Холмс.

— Едностранни огледала?

— Логично би било, нали? Сара, ти повтаряш „тя“ през цялото време. Откъде знаеш, че ангелът е жена?

— Ами… — момичето безмълвно мърда устни за момент, после затваря уста. В челото й се врязва бръчка. — Имаше дълга руса коса. Светлоруса според мен, и права, май така беше. А и просто ми звучеше като жена. Гласът й не беше много писклив, но… да, възможно е и да е бил мъж. Не съм сигурна.

Продължаваме да задаваме въпроси. За да не я претоварим, внимателно разделяме онези, в които притискаме момиченцето за допълнителни сведения или изясняване на подробности. В крайна сметка за момента въпросите се изчерпват и Холмс вика един от парамедиците, а Сара ми се усмихва колебливо. Тихо и срамежливо обяснява:

— Тя каза, че при теб ще бъдем в безопасност и ще ни закриляш. Излезе права. Благодаря!

Пак я прегръщам, вместо да търся подходящия отговор.