Елоиза Джеймс
Лейди Хариет (8)

Глава 7
В която в дома на лорд Стрейндж пристигат странни гости.

5 февруари 1784 г., Фонтхил, провинциалното имение на лорд Стрейндж

 

Лорд Стрейндж така и никога не успя да игнорира иконома си, макар че редовно се опитваше. Поуви изпитваше потребност да прави съобщения по три-четири пъти на ден и макар че Джем редовно му напомняше, че въпросите, свързани с функционирането на домакинството, не го интересуват, икономът настойчиво продължаваше да го информира.

Затова Джем не вдигна глава, когато чу стъпките на Поуви в коридора, а щом икономът спря пред писалището му, просто си напомни да сложи резе от вътрешната страна на вратата.

— Дойдоха гости, милорд. Може би ще искате да ги поздравите.

— Ще ги поздравя довечера, както обикновено. — Джем се беше събудил посред нощ с две идеи в главата: едната за система за окачени мостове, а другата — за мадригал. Беше начертал моста с въглен, а мадригалът бе в четири части и като цяло той бе по-добрият проект. Мостът изглеждаше много хубав, но носещите греди може би щяха да се претоварят. Вероятно ако свалеше малко самата арка…

— Пристигна херцог Вилиърс — оповести Поуви.

— Той харесва апартамента с кадифе, нали? Обича блясъка и разсипничеството. Кажи му, че ще се видим на вечеря.

— С него дойде херцогиня Козуей.

Джем вдигна глава.

— Тази коя е, по дяволите?

— Доколкото знам, херцогиня Козуей е някъде към шейсетгодишна и живее в уединение в Колчестър.

— Боже, боже! — ухили се Джем. — Да разбирам ли, че придружителката на Вилиърс не е някоя стара провинциалистка?

Поуви се изкашля.

— Вероятно е възможно въпросната млада дама да е съпругата на сегашния херцог Козуей, син на гореспоменатата херцогиня. Доколкото разбирам, той се е оженил много млад, но тъй като след това е напуснал страната, в справочника на „Дебрет“ бракът не се смята за съвсем валиден.

— С други думи, не е консумиран — заключи Джем и отново очерта линията под моста.

— Точно така.

— Мислите ли, че тази млада жена е въпросната булка?

— Възможно е.

— Но е възможно и Вилиърс просто да е довел някоя хубавица, пристегната като агне на Коледа. Ще поздравя предполагаемата херцогиня на вечеря, Поуви. Сложи Вилиърс и младата жена в свързани стаи.

— Да, Ваше благородие. С тях има един млад мъж, когото херцогът представи като свой роднина, господин Коуп.

— И него не съм го чувал.

— Доста е млад — каза Поуви. Тонът му издаваше, че смята този мъж за прекалено млад за буйните увеселения в дома на лорд Стрейндж.

— Това не е наш проблем, Поуви. Новата ми секретарка, госпожица Дежарден, настани ли се вече?

— Младата французойка като че ли се чувства много удобно, милорд. Замислила е увеселение за утре. Нещо, наречено Таитянски пир на Венера.

Джем се усмихна.

— Знаех си, че тя ще оживи забавленията ни. В последно време бяха станали ужасно скучни. Таитянски, като от страната Таити?

— Според мен няма връзка, като изключим факта, че в Таити е много горещо и това насърчава отсъствието на дрехи — отвърна Поуви, потушителят на надежди. — Госпожица Дежарден поиска камините в Южната бална зала да горят с пълния си капацитет. — Той прочисти гърлото си. — Може би ще предложите на херцог Вилиърс утре да остави своя роднина в покоите си. Госпожица Дежарден говори за дванайсет девици.

— Дванайсет ли? — изсмя се гръмко Джем за втори път. — Тя да не прави чудеса? В тази къща няма нито една!

— Господин Коуп… — започна Поуви.

Джем присви очи.

— Момчето има изключително невинно лице.

— Невинността е период от живота, а не незаличимо петно.

Но Поуви познаваше господаря си от много години и го измери със строг поглед.

— Господин Коуп не е подготвен за Пира на Венера.

Джем въздъхна и стана от писалището.

— Май все пак ще сляза долу. Сам ще си съставя мнение за това дете. Какъв глупак излезе Вилиърс — да води невинна душа в моята къща! Поуви, нали си спомняш Уилкинсън? Имаше невинно лице, но, бога ми…

— Изражението на Уилкинсън беше съвсем различно — настоя Поуви.

Джем не обичаше да оставя работата си, но плащаше на Поуви безобразно висока заплата точно, за да различава такива неща. Понякога къщата му се тресеше от греховете, които се трупаха под покрива й, но единственото, което не можеше и не желаеше да търпи, беше покваряването на невинността. Никоя млада жена нямаше да се прави на таитянска девица в неговия дом, освен ако не го правеше за удоволствие. И никакъв господин Коуп нямаше да загуби трогателната си невинност, освен ако не го желаеше.

Макар че, честно казано, не можеше да си спомни последния млад мъж, за когото си помисли, че има нужда от закрила. Младият роднина на Вилиърс навярно гореше от желание да скъса верижката на невинността си.

— Никога ли не си копнял да видиш пир на таитянски девици, Поуви? — попита той на излизане.

— Не — отвърна категорично Поуви.

Това сякаш бе достатъчен отговор, затова Джем продължи по стълбите.

Петнайсет минути по-късно влезе в малкия Розов салон, без да съобщят за него, спря за миг, за да огледа посетителите си, и изруга под нос. Поуви беше истинско чудо — интелигентно, схватливо чудо. Изобщо не биваше да се съмнява в него.

Господин Коуп можеше да се опише само с една дума: възхитителен. Имаше къдрава кестенява коса, събрана на проста плитка на тила и съвсем леко посипана с пудра. Носеше прекрасно сако — едва ли би могъл да бъде роднина на Вилиърс, ако не демонстрираше чувство за стил. Но очите му го издаваха. Бяха прелестни, при това не само заради цвета и миглите, с които би се гордяла и принцеса. Те бяха… свежи.

Джем погледна Вилиърс с присвити очи. Във всичко това имаше нещо странно. Първо, Вилиърс не спеше с жената, която бе довлякъл със себе си — предполагаемата херцогиня Козуей, херцогинята, която не съществуваше. Тя наистина беше хубава, знойна и блестяща като паун, но Вилиърс говореше с нея без капка желание в очите.

От друга страна, Джем не беше сигурен, че Вилиърс може да изпитва желание към когото и да било, не и ако наистина беше толкова болен, колкото изглеждаше. Навярно бе загубил около двайсет килограма.

Господин Коуп стоеше близо до Вилиърс и очите му се бяха разширили като чинийки, вперени в една статуя, която Джем импулсивно бе купил в Крит. Целувката на Марс и Венера изглеждаше леко неприлична. Разбира се, двамата бяха женени (в митологичен смисъл). Но добродетелността, която би трябвало да й придава бракът, донякъде се осуетяваше от факта, че Марс носеше шлем — и нищо друго.

— Вилиърс — поздрави го Джем и се приближи.

Херцогът се обърна и му се поклони. Колкото и измършавял да беше, приличаше досущ на херцог.

— По-добре да те сложим да си лягаш — каза Джем вместо поздрав. Беше чул, че Вилиърс е болен, но не бе осъзнавал колко близо е бил до смъртта. Тази мисъл го накара да изпита странно чувство, затова каза грубо: — Изглеждаш ужасно.

— Сега съм по-добре. Не ми дават да играя шах, затова разчитам ти и твоят съмнителен чар да ме развличате, Стрейндж.

— Ще трябва сам да се развличаш — отсече Джем, обърна се към така наречената херцогиня и се поклони. — Добро утро, Ваша светлост.

Веднага разбра, че тя наистина е херцогиня. Доста лъскава, като истинска италианка, но той все пак незабавно проумя, че пред него стои херцогиня Козуей. Или може би най-правилното определение беше „бъдещата херцогиня“.

Тя успя да направи реверанс и на Джем това му се стори цяло чудо, предвид факта, че роклята й за пътуване сякаш бе зашита за тялото й.

— Оказвате ми голяма чест — каза неискрено Джем. Не обичаше такива гости. Мразеше това, че титлите, особено най-висшите, сякаш даваха на притежателите си право да се държат като абсолютни глупаци. Тази херцогиня несъмнено щеше да е превзета, да се стъписа от порядките в къщата му и навярно след ден-два щеше да напусне разярена.

Но тя му се усмихна — великолепно съчетание от чувствена фигура, топъл италиански тен и сладки рубинени устни — и Джем си промени мнението. В тази уста имаше нещо неприлично — леко обещание за целувка, дадена или открадната.

Бъдещата херцогиня Козуей може и да беше девствена, но не приличаше на жените, които лесно се стъписват.

Господин Коуп, от друга страна, беше толкова зелен, че се поклони отривисто като ученик.

Животът рядко успяваше да смае Джем, но този път го обзе лека изненада. Откакто отвори широко вратата си за всеки, когото сметнеше (или по-скоро всеки, когото с Поуви сметнеха) за интересен, беше виждал какви ли не желания. Малко от тях го интересуваха и нито едно не го изненадваше.

Сега обаче остана леко изненадан. Изненадан от лекия интерес, който изпита — за свой срам — към господин Коуп. Към един зелен младок с големи очи и без следа от брада. Към мъж. „За бога! — помисли си отвратен Джем. — Ако това е остаряването, не искам да имам нищо общо с него.“

И си отбеляза наум да стои далеч от Коуп.

— Колко точно е голям този младеж, когото водиш? — попита той Вилиърс полугласно след няколко секунди.

— На двайсет и две — отговори Вилиърс. — Знам, че прилича на херувим, но не се заблуждавай, Стрейндж.

— Какво имаш предвид?

— Той е закоравял развратник. Прави се на невинен, защото това привлича дамите. Само почакай да го видиш с тях. Направо му се нахвърлят с писъци. Припадат по него. Той обаче е много мило момче и не се възползва.

— Измисли нещо друго! — отсече Джем и гласът му стана по-суров. — Тази къща може да се е превърнала в нарицателно, Вилиърс, но ще съм ти благодарен, ако му стегнеш багажа и го пратиш у дома при майка му.

Очите на Вилиърс се присвиха опасно, но Джем никога не бе отстъпвал пред желанията на никой херцог и нямаше да започне сега. Особено пред желанията на един от малкото мъже в Англия, за които смяташе, че са на неговото интелектуално равнище.

— Неприятно ми е, че смяташ къщата ми за нещо като тренировъчен лагер за невинни души.

В гласа на Вилиърс прозвуча лек гняв… както и странна развеселеност:

— Е, добре, той не е развратник. Нищо подобно. Но е на двайсет и две години. И има право на пълноценен живот като всички останали. Със сигурност ти би се съгласил с това, нали?

— Какво имаш предвид? Какъв е бил животът му досега?

— Майка му е ексцентричка — отговори Вилиърс. — Живее в провинцията и до този момент винаги го е държала близо до себе си.

Джем погледна Коуп. Той беше застанал до херцогинята и двамата проучваха преплетените тела на Венера и Марс. Мраморът умно се сливаше точно на мястото на най-важната среща. Крайчецът на устата на Джем се изви в усмивка, когато видя как господин Коуп посочва въпросното място.

Вилиърс проследи погледа му.

— Той се учи много ентусиазирано.

— Значи си го спасил, така ли?

— Нещо подобно. Обещах да му дам възможност да зърне живота, без да пострада. Той е на двайсет и две и — дори няма нужда да го казвам — девственик. Можех да го заведа в някой лондонски бордей, но не исках да помрача този негов свеж, невинен поглед, когато ще трябва да подаде парите на момичето, което е избрал.

Тези разсъждения не допаднаха на Джем. Не можеше обаче да отрече, че в тях има логика. Ако имаше син, нямаше да го изпрати в бордей.

— Тук се ширят същите болести, както навсякъде другаде — каза той и в гласа му прозвуча предупредителна нотка.

— В такъв случай се надявам ти да го насочиш във вярната посока, Стрейндж — не се трогна Вилиърс и направи гримаса. — Това пътуване ме умори повече, отколкото очаквах. Моят проклет шотландски лекар ми каза да не тръгвам, но аз не го послушах. А сега си мисля, че навярно е бил прав.

Лицето му беше ужасно бледо, а под очите му тъмнееха сенки. Джем рязко кимна на Поуви.

— Ти ще останеш в леглото — каза на Вилиърс, — а аз ще наглеждам твоя младок. Ами тази херцогиня? Или по-скоро полухерцогиня? И нея ли трябва да наглеждам?

Вилиърс се усмихна немощно.

— По-скоро предупреди гостите си, че е дошла.

— Значи от необузданите?

— Джема даде увеселение за Дванайсетата нощ — познаваш ли херцогиня Боумонт?

— Срещал съм я веднъж. Предизвиках я да ми дойде на гости, но тя не събра смелост.

— Или може би желание — възрази кротко Вилиърс. — Не всички смятат, че покана за гостуване в твоя дом е покана да прекрачиш райските двери, нали знаеш.

— Радвам се, че ти се поддаде — отговори Джем и наистина го мислеше.

— Херцогинята накара всички женени мъже на увеселението на Джема да тичат в кръг около нея. Сякаш обучаваше кучета.

Джем изсумтя.

— Ти не беше ли сред тях?

— За момента бях отписан — отговори Вилиърс. — Дори не можах да стигна до балната зала — просто си почивах в една странична стая и чаках някой да влезе.

В гласа му звучеше самоирония. Той не желаеше съчувствие.

— Било е напълно заслужено. Какво те прихвана? Как можа да се впуснеш в глупашки дуел с шпаги? Прекалено сме стари за тези работи.

— Не ми позволяват да играя шах — каза Вилиърс така, сякаш оповестяваше, че е бил подложен на ритуално кастриране.

— Кой не ти позволява?

— Доктор Треглоун, шотландският дявол, който ми спаси живота. Месеци наред треската ми изчезваше и се връщаше и очевидно съм бълнувал постоянно за шах. Треглоун казва, че трябва да си почина и да оставя мозъка си да се успокои.

— А! Значи посещение в дома на падналите ангели е идеалната почивка. Макар че все още не разбирам защо си довлякъл тези двамата, ще се погрижа за тях вместо теб.

— Сложи ги в свързани стаи — каза Вилиърс.

— Какво?

Вилиърс го погледна.

— Мислех, че нищо не може да те шокира — отбеляза той. — А сега, ако ме извиниш, ще си лягам.

Поуви го изведе от салона. За миг Джем остана неподвижен, вперил поглед в странната двойка, която все още гледаше статуята. Те вече не изследваха неприличната точка, в която мраморът на женските очертания се сливаше с този на мъжките. Вместо това господин Коуп прокарваше пръст по извивката на врата на Венера.

Това бе един от най-любимите аспекти на статуята за Джем. Венера бе отметнала глава назад и на лицето й се четеше смесица от желание, радост и отчаяние. Според Джем геният, който я бе изваял, бе уловил цялата радост — и цялата скръб — на брака. Венера стоеше с отметната назад глава и разтърсвано от удоволствие тяло, което не можеше да контролира и което донякъде мразеше.

Джем откъсна поглед от тънкия пръст на господин Коуп. Наистина беше крайно време да си намери любовница.

Мислеше го съвсем сериозно: ако тази странност беше част от остаряването, той не искаше да остарява.