Елоиза Джеймс
Лейди Хариет (37)

Глава 36
Игри

16 март 1784 г.

Следващата вечер

Джем излезе от стаята на Юджиния и краката му сами се насочиха към спалнята на Хариет. Юджиния беше добре. Щеше да живее. Лекарят го потвърди. Щеше да живее. Господин Ейвъри крачеше към него.

— Липсвахте ни на Играта — каза той. — Как е дъщеря ви?

— По-добре. Може би довечера ще успея да дойда.

— Децата са голяма досада. Много се гордея, че така и не създадох нито едно. Коуп ще дойде ли?

— Разбира се.

Ейвъри прие този отговор, без да му мигне окото. Сърцето на Джем запя. Сега всичко можеше пак да стане нормално. Само че, разбира се, нямаше да бъде същото. Никога вече нямаше да бъде същото. Сега имаше Хариет.

Той отвори вратата й, без да чука, с надеждата да я завари без дрехи. Във ваната.

Тя пишеше писмо. Той знаеше, че в очите му е грейнала усмивка, защото видя отражението й в нейните. Приближи се изотзад и дръпна панделката от косата й.

— Имам нужда от теб — каза той почти яростно.

Тя се изправи, без да се изплъзва от ръцете му, и се обърна към него, безмълвна и изпълнена с готовност.

Той я придърпа към ръба на леглото, застана пред нея, за да може да я люби и все пак да я вижда, да вижда всичките й прекрасни извивки и вълшебна закръгленост. У Хариет нямаше срам, нямаше престорена скромност. Тя лежеше пред него като великолепен дар, обвила крака около хълбоците му.

И тъй като беше Хариет, не спря да говори.

— По-навътре! — подкани го тя. Устните й, пълни и алени, привлякоха вниманието му и той се наведе и ги завладя, без да губи ритъма.

Да се люби с Хариет — това беше усещане, което не можеше да се опише с думи.

Затова не се и опита — просто след няколко часа я разбуди от дрямката й.

— Хайде, Хари, ставай!

Тя се претърколи настрани и зарови лице във възглавницата. Устните й бяха подпухнали от целувките му. Тялото му пламна и извърши едно от онези незабавни изчисления, които мъжете могат да направят и насън: да го направи ли пак сега, веднага, или да изчака? Да изчака!

— Обуй си панталона — каза той. — Момчетата чакат.

— Какви момчета?

— Играта — отговори той и я целуна, просто защото можеше. — Липсвали сме им. Обещах, че тази вечер ще отидем.

Тя го погледна и примигна.

— Значи Играта е продължила? Без теб?

— Разбира се.

— И те си мислят, че довечера ще отидем при тях?

— Мислят, че домакинът им и господин Коуп ще отидат при тях. Казах на Поуви, че ще седнем на седмото и осмото място.

Бедрата й бяха неустоими. Той прокара ръка по десния й крак и спря точно на мястото, откъдето започваше сладката й закръгленост.

Тя го погледна намръщено и се извърна. Но това означаваше просто, че предлага на вниманието му извивката на дупето си.

Той бавно прокара ръка по нея.

— Някога играла ли си на господар и робиня? — попита той. Не очакваше да му отговори с „да“. Който и да беше джентълменът земевладелец, покойният й съпруг не му звучеше като господар.

Тя му отправи остър поглед и седна в леглото.

— Ти наистина ли искаш да ми кажеш, че цялата кохорта от пройдохи, които се занимават с Играта, още са тук и ти си се съгласил довечера да отидеш при тях?

Наистина се изразяваше доста точно!

— Точно така. Да тръгваме.

— Джем, не мислиш ли… — започна тя и млъкна.

— Ако предпочиташ да останеш тук — промени си намеренията Джем съвсем ненадейно, — аз съм готов. Мога да те науча на една прекрасна игра, Господар и роб.

— О, разбира се! — съгласи се тя. — Предполагам, че ти си господарят, а аз съм робинята?

— Точно обратното — увери я той, придърпа краката й към ръба на леглото и падна на колене. — Дай ми заповед, о, господарю мой!

Тя се засмя и смехът й го изпълни с радост, накара сърцето му да затанцува, а члена му — да се възбуди.

Също като него обаче, и тя не се отказваше.

— Ставай, Джем! Нали не мислиш, че ще се върнем към… към Играта още тази вечер?

— Да не си се уморила от примеро? — попита той и стана. — Ще им липсваш, но мога да отида и сам. Поуви лесно ще намери някого за осмия стол. — Той се запъти към камината. — Тази вечер Юджиния изяде две яйца.

— Прекрасно! — възкликна Хариет.

Той обаче започваше да осъзнава нещо. Този тон му беше познат. Беше познат на всички мъже на света.

— Хариет? — попита предпазливо той.

Тя го гледаше със скръстени на гърдите ръце.

— Нали не си въобразяваш, че всичко ще си тръгне постарому?

Той прочисти гърло.

— Ъъъ…

След миг-два тя настоя:

— Джем?

— Не, разбира се, че няма да е постарому — увери я той. — Обичам те, Хариет. Искам да кажа, и преди те обичах, но сега знам, че те обичам. Това е съвсем различно.

— Значи мислиш, че довечера господин Коуп ще дойде да играе примеро?

Решението да я събуди започваше да му се струва все по-глупаво. Очите на Хариет бяха потъмнели. Макар и безкрайно ядосана, тя стоеше пред него гола.

Джем просто не можеше да не го забележи.

А тя видя, че е забелязал. Очите й се плъзнаха надолу по тялото му и се присвиха.

— Предполагам, че има и друга възможност, вместо цяла нощ примеро.

— Да — съгласи се той предпазливо — усещаше, че влиза в капан. — Можем да играем на някоя друга игра — добави припряно. — Например на шах.

— Или на господар и роб.

— Да, или на това.

— Животът не е само игри, Джем.

Той не можеше да възпре тялото си от желанието му да изрази мнение, затова грабна една роба и се уви в нея.

— Каза, че ме обичаш — продължи Хариет.

— Наистина го казах. Искам да кажа, наистина те обичам.

— Не разбираш ли, че нещата трябва да се променят?

— В какъв смисъл? — попита той. В гърдите му се надигаше напрежение.

— Не мога цял живот да бъда господин Коуп — отговори тя.

Заля го облекчение. Той грабна една роба и й я подаде, защото все още не можеше да се съсредоточи.

— Разбира се, че не искам да бъдеш господин Коуп. Искам да бъдеш Хариет. Имам една идея: ще убием Коуп при злополука с каретата. Ще замина за няколко дни и ще се срещнем някъде. Тогава можеш да се върнеш тук с мен и да бъдеш просто Хариет.

— Не мога да бъда просто Хариет.

— Защо? — Той усещаше, че думите, които излизат от устата му, са почти дърдорене, но в погледа й имаше нещо, което не му харесваше.

— Не мога да живея по този начин.

— Но…

— По този начин, Джем! — прекъсна го тя с остър тон. — С Играта, с Грациите, които флиртуват с всички в тази къща, когато не отсъстват, за да забавляват епископи. Аз не съм…

Истината се стовари отгоре му като железен юмрук. Разбира се, че Хариет искаше да се омъжи. И той възнамеряваше да се ожени за нея. Разбира се, че възнамеряваше. Беше й предложил само веднъж, през вратата, но тогава тя не отговори.

Той се приближи към нея и обхвана лицето й в дланите си.

— Знам какво имаш предвид, скъпа — увери я той. — Няма нужда да ме питаш.

— Така ли? — попита тя смаяна. Той искаше отново да я помоли да се омъжи за него, защото още от първия път, в който се любиха, разбра, че е негова. Че никога няма да я остави да си отиде.

— Знаеш ли, когато се ожених първия път, си мислех, че бракът е някакъв затвор. Нещо като малка клетка. Затворническа присъда.

— Колко очарователно! — отвърна тя и сухият й хумор му допадна толкова много, че той почти се усмихна, но моментът беше прекалено важен.

— Бракът с теб ще бъде нещо съвсем различно.

— Не като затворническа присъда?

Тя все още изглеждаше малко раздразнена.

— Обичам те. Искам да кажа, обичах Сали, но не и в началото на брака ни.

— Да, но в компанията на Сали ти е било толкова забавно.

— Да, но…

— Предполагам, че Играта й е харесвала, ако си й позволявал да играе.

— Ами, всъщност тя беше много…

— Добра на примеро, така ли?

Тя вдигна вежди и това не му хареса. И как, за бога, изобщо беше заговорил за Сали? Любовта, която изпитваше към Хариет, беше много по-дълбока от чувствата му към Сали. Сега Сали му се струваше като другарче от детските години.

— Не помня дали играеше добре примеро — избра той безопасния отговор. — С нея бяхме като две кутрета, Хариет. Изобщо не беше като между теб и мен.

— Така ли? И какво е между теб и мен?

— Ние сме големи хора — отговори той решително.

— Големи хора — повтори бавно тя, сякаш опитваше вкуса на думите. — И как се държат стари хора като нас?

Очевидно беше побесняла. Инстинктът за самосъхранение на Джем най-после се задейства.

— Мисля, че трябва да го обсъдим по-късно.

— Ако действително започнем да говорим за бъдещето, може да изпуснеш Играта — подметна тя.

— С най-голямо удоволствие ще поговоря с теб за бъдещето!

— Значи… бъдещето. Хари Коуп умира. Хариет, която по една случайност прилича извънредно много на Хари Коуп, се появява в имението ти и след кратък флирт двамата се женим. Вдига се шум, който бързо утихва.

— Може да се получи. — Но сега Джем усещаше, че и у него се надига гняв. Какво беше направил, за да заслужи презрението й? Това, че я беше помолил да се омъжи за него? Само това. Само я беше помолил да се омъжи за него.

— По цял ден ще се учим на фехтовка, ще яздим, ще си разменяме остроумия с Грациите или с други като тях, ще посрещаме всички новодошли, които се появяват без покана…

— Аз каня всички, които идват тук! — отвърна той засегнат.

— На свечеряване ще слизаме долу да поздравим гостите си, ще хапваме по нещо, ще започваме Играта… един момент, аз вече няма да участвам в нея, нали така? Предполагам, че ще уча Грациите да бродират или на някакво друго женско занимание.

Заля го нежност. И той не би желал да вкуси всички свободи, позволени на мъжете — а после да бъде принуден да се откаже от тях. Това щеше да разбие сърцето му.

Очевидно и с Хариет беше така.

— Можем да променим правилата — предложи той и сложи ръка на бузата й. — В Играта ще участват само мъже… и Хариет.

Тя отблъсна ръката му и се извърна. Изненадан, Джем се олюля.

— Нищо не разбираш!

Той се подпря на един стол, за да запази равновесие.

— Тук съм съгласен — каза той накрая. — Помолих те да се омъжиш за мен. Предложих да променя правилата в домакинството си, за да можеш да продължиш да се наслаждаваш на Играта, защото знам, че й се наслаждаваш.

— Нищо не разбираш!

В гърдите му се надигна ярост, но той успя да я преглътне.

— Защо не се опиташ да ми обясниш?

— За теб всичко е игри. Животът не е игра!

— Какво намекваш? Че не работя достатъчно ли? — попита той. Устните му сякаш се бяха вледенили. — Уверявам те, че сам управлявам имотите си.

— Сигурна съм — отговори тя с унищожително презрение.

Той изчака миг, за да види дали ще обясни. После подхвана:

— Поддържането на огромно имение и управлението на доходи като моите изисква много работа, Хариет. Ти не можеш да го разбереш, но не виждам защо невежеството ти трябва да води до презрение.

— И аз ръководя имение! — избухна тя.

Разбира се, земевладелецът навярно й бе оставил някакво имение. Щом не преминаваше към кръвните му роднини, значи съпругът на Хариет е бил от простолюдието. Това, разбира се, нямаше значение за Джем.

— Става въпрос за начина, по който гледаш на живота — каза тя. — Сякаш е една дълга игра! — Изражението й беше каменно.

— Не разбирам в какво ме упрекваш. Уверявам те, че не поемам никакви излишни рискове с имението си.

— А само с детето си! — избухна тя.

Джем почувства как пребледнява. Тя смееше — смееше! — да заяви, че той поема рискове с Юджиния? Все пак се насили да й отговори спокойно. Равният му тон му се стори истинско чудо.

— И как точно трябваше да предпазя Юджиния от плъха, Хариет?

— Нямам това предвид! Това може да се случи на всеки — но когато се случи, тя беше сама.

— Доколкото разбирам, критикуваш способността ми да наемам бавачки.

— Гувернантката беше също толкова лекомислена и красива, колкото останалите жени в тази къща — заяви Хариет с равен глас. — Изобщо не е изпитвала истинска загриженост за Юджиния. Ни най-малко.

— Била е влюбена. На всеки може да се случи. — Макар че започваше да се пита дали някога се е случило на Хариет.

— Била е съвсем същата като жените, които ти гостуват! — тросна се Хариет. — Знаеш ли как щеше да я нарече майка ми? Въртиопашка! Била е само една лека жена, която си е търсила поредния мъж.

Тялото на Джем се скова. По гърба му запълзяха ледени тръпки.

— Съжалявам, ако си мислиш, че доброволно съм наел лека жена, за да се грижи за дъщеря ми.

— Не си я наел доброволно! — провикна се Хариет. — Подозирам, че просто не знаеш как изглежда една свястна жена.

— Не съм отшелник — каза той и се зае да брои наум до сто. — Редовно посещавам Лондон, който е неприятно пълен с отегчителни и следователно добродетелни жени.

— О, но да, разбира се! Разбира се, че добродетелта е скучна!

— Точно така. И се гордее с това. Самият мирис на добродетел прави жената изключително скучна и същевременно изключително надута.

— Аз съм добродетелна жена — процеди Хариет през зъби.

— Значи можем да се съгласим, че ти си изключение — каза Джем, разтреперан от ярост заради критиките към начина, по който се грижеше за дъщеря си. — Ще положа всички усилия да намеря наистина добродетелна бавачка за Юджиния. В противен случай просто ще се опитам да намеря някоя като теб.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти дойде в къщата ми под фалшиво име и облечена с панталон — напомни й той. — Когато и ти, и аз разбрахме, че твоят пол е съвместим с моя, ти падна в леглото ми, без да проявяваш излишна добродетел, слава богу!

— Накратко: мислиш ме за блудница.

— Само в най-добрия смисъл на тази дума.

— За лека жена.

Гръбнакът му отново се скова. Той стисна зъби.

— Няма нищо толкова ужасно в това да си лека жена, Хариет.

— Значи такова бъдеще виждаш за Юджиния? Затова ли е заключена в западното крило, без да може да си поеме чист въздух, докато всички леки жени се разхождат свободно из имението ти?

— Никога не съм пречил на Юджиния да диша чист въздух. Нито пък съм я държал безпричинно настрана от нашите гости. Тя опозна много добре някои от младите жени.

Със закъснение осъзна, че е сбъркал. Очите на Хариет пламнаха и тя издаде звук, който, ако беше мъж, щеше да мине за ръмжене.

— Доколкото разбирам, имаш амбицията да я превърнеш в лека жена, щом й подбираш такива превъзходни компаньонки?

— Може ли да намериш някаква друга дума за този разговор?

— Повлекана? — Тонът й беше деликатен, но остър като нож. — Мръсница или блудница? Има толкова много подходящи думи!

— И като добродетелна жена ти ги знаеш всичките! — отвърна Джем, защото не издържаше повече. — Добрите жени изпитват удоволствие да лепят епитети на тези, които нямат техния късмет — дори когато се държат по абсолютно същия начин, при това с огромно удоволствие.

Хариет пребледня и той разбра, че обидата я е засегнала.

— Сигурно си прав — каза тя след миг.

— Вие, добродетелните жени, отблъсквате и презирате тези, които смятате за по-слаби, не толкова праведни. А същевременно…

— Искаш да кажеш, че съм се държала като блудница в къщата ти, затова нямам право да те упреквам каква компания подбираш за Юджиния. Все пак се превърнах в точно това, което винаги си желал.

Открай време не го биваше да разплита противоречиви чувства. Те винаги го побеждаваха.

— Не съм сигурен…

— За щастие аз съм сигурна. Прав си.

Хариет млъкна и изчака, докато той предпазливо измърмори:

— О!

— Нямам право да те моля да се промениш или дори да мисля, че си способен на това. Мислех — продължи тя и нещо проблесна в очите й, — мислех, че си видял в сърцето ми. Мислех, че ме познаваш. Каква глупачка съм била!

Изрече последните думи почти шепнешком.

— Не се натъжавай — прекъсна я Джем и я хвана за ръката. — Аз наистина те познавам, Хариет. Обичам те.

Тя дори не го чу.

— Разбира се, всичко това е било само измислица, която сама съм си съчинила, като истинска глупачка. Правех се на лека жена, ти ме виждаше като лека жена и…

— Никога не съм те виждал като лека жена! Никога!

— А сега това — довърши тя.

— Какви ги говориш?

Най-накрая тя отново го погледна.

— Аз схващам много бавно, Джем.

— Аз също — отговори той. — Защото изобщо не разбирам какво става тук.

— Това ще те разсмее. — В очите й се четеше някаква безнадеждност, от която му се прииска да изкрещи. — Наистина мислех, че ти… че ти ще се промениш.

— Наистина ще се променя! Казах ти, че ще се променя. Искам да се оженя за теб.

— Нямах това предвид.

— Никога не съм молил никоя жена да се омъжи за мен по мое собствено желание. Не мислех, че ще отхвърлиш предложението ми с такава лекота.

— Мислех, че знаеш каква жена съм. Мислех, че ще… мислех, че ще станеш този тип мъж.

— Боже! — измърмори той. — Аз съм мъжът, който е най-подходящ за теб, Хариет. Не го ли разбираш?

Тя поклати глава.

— Като компаньон си чудесен. Мислех, че може да се превърнеш в нещо, което изобщо не си. Мислех си, че може да си от тези мъже, които се женят за жени като мен — истинската ми същност, а не господин Коуп. Не да се оженят за мен под тайно име и след края на безумна любовна история. За жената, която ръководи имение, Джем. За жената, която раздава присъди в областния съд. Наистина се държах като лека жена. — Сигурно го видя как потръпва. — Но си мислех, че знаеш, че не съм такава… Мислех, че ще дойдеш с мен в моя дом.

Той се засмя и звукът отекна остро и грубо в собствените му уши.

— В малката ферма, която ти е оставил съпругът ти?

— Не е малка.

— Няма значение колко е голяма, любима — каза той и обузда нетърпението си. — Фонтхил се простира на стотици акри. Няма да е практично да напусна своето имение и да се преместя в твоето.

— Нямах предвид… нямах предвид просто да дойдеш с мен физически. Имах предвид да дойдеш с мен по други начини.

— Искаш да кажеш да стана нещо като провинциален земевладелец, като съпруга ти?

— Съпругът ми не беше провинциален земевладелец.

— Няма значение какъв точно е бил! — прекъсна я нетърпеливо Джем. — Джентълмен земевладелец, който е живял в провинцията заедно с прасетата си. Не ме интересува, че не е бил джентълмен, Хари. Рангът никога не ме е интересувал. Трябва да го знаеш.

— Виждам го — отговори Хариет. — Но, Джем, аз не бях откровена с теб. Наистина се държах като лека жена, а не съм такава. Аз… аз лудувах с Грациите и те подведох да повярваш, че мога да прекарам целия си живот по този начин.

В изражението й имаше нещо особено. Нещо почти примирено, което накара Джем леко да обезумее.

— Не ме е грижа…

— Премълчах нещо и така те излъгах — каза Хариет с равен глас. — Моят съпруг беше херцог. А аз съм херцогиня.

В мига, в който го изрече, Джем почувства с цялото си същество, че това е истината. Разбира се, че беше херцогиня. Имаше осанка на херцогиня, както и вродения заповеден тон.

Хариет не очакваше хората да я обичат — очакваше да се страхуват от нея. Да й се кланят и да пълзят пред нея. Затова толкова много й харесваше да бъде Коуп. Това я караше да се чувства свободна, по същия начин, по който това да не е жена я караше да се чувства свободна.

— Херцогиня — повтори той. В сърцето му се зараждаше ярост.

Тя наклони глава — истинско кимване на херцогиня. Но по бузата й се търкулна сълза.

— Престорила си се на нещо друго… защо? — Но Джем знаеше, знаеше. — Защото не съм достатъчно добър за една херцогиня. Ден след ден си ме заблуждавала… заради ранга?

— Не беше заради ранга. Ти си… самият себе си — промълви тя. — А аз съм друга, колкото и да се преструвах на такава, каквато не съм.

— Значи ми казваш, че съм се влюбил в една илюзия.

— Нещо такова.

— А ти? И ти ли се влюби в една илюзия, Хариет?

— Не. Ти никога не си ме лъгал. Не мисля, че си способен да изречеш лъжа, Джем.

Той скръсти ръце на гърдите си, защото беше невъзпитано да стисне юмруци, докато води учтив разговор. Особено с една херцогиня, би могъл да добави.

— Колкото и иронично да изглежда, бих приел за недостойно да се преструвам, че рангът ми е по-нисък, отколкото е всъщност. Дадох ти самия себе си — такъв, какъвто съм.

— Знам! — извика тя. — Ти беше съвсем честен с мен. Животът ти е такъв, какъвто е, и това… това е прекрасно. Ти обичаш живота си. И това… това е прекрасно. Наистина. Аз… аз просто съм глупачка, това е всичко.

— Имаш ли нещо против да ми обясниш защо точно мислиш, че си глупачка?

За миг тя остана загледана в него, сякаш се опитваше да запомни лицето му. Сърцето му се преобърна. Тя наистина щеше да го стори. Щеше да го напусне.

— Ти… от всички джентълмени, които съм срещала, ти си единственият, който наистина не се интересува от ранга на хората.

— Да, и какво от това?

— Уважавам тази твоя страна. Но не мога да живея по този начин.

Джем почувства как тонът му става суров още преди да е проговорил. Знаеше защо Хариет не може да живее в къща без ранг: тя беше херцогиня, за бога! Да я помоли да живее в дом без ранг беше равносилно на това да я помоли да се откаже от най-ценното, което има.

— Как по-точно?

— В къща, в която хората просто идват и си отиват, като някаква игра, в която участниците постоянно се сменят. Ти дори не ги познаваш всичките, Джем.

— Не са достатъчно добри за една херцогиня. Напълно разбирам.

— Не става въпрос дали са добри! Е, може и да става. — Джем виждаше как Хариет взема някакво решение. Тя вдигна глава и погледна към него. — В сърцето си аз съм улегнал, трезвомислещ човек, Джем. Единственото нещо, което истински съм желала, беше да имам деца и съпруг, който ме обича. Това беше всичко. Никога не съм…

Тя се извърна настрана, но той отново зърна проблясък на сълзи в очите й и изпита болка.

— Никога не съм си помисляла, че ще бъда толкова необуздана, колкото бях тук. И през ум не ми е минавало, че ще играя примеро с огромни залози, че ще имам affaire… Това не е в моя стил. И все пак аз… не мога да живея с хора като Грациите, не и задълго. Не искам да живея в къща, която се е превърнала в хан за странстващи играчи и пияни жонгльори, да не говорим за учените и политиците. И все пак всеки миг, преживян тук, ми допадна. Престоят ми тук ме промени, промени живота ми. Вече не обвинявам съпруга си за това, че умря.

Ледът и гневът се забиха като юмрук в сърцето му.

— Радвам се, че с Юджиния сме успели да ти бъдем полезни.

— Недей… недей! — провикна се тя и протегна ръка към него. — Не си тръгвай ядосан.

— Ти ме излъга. Мислех, че си вдовица на някакъв дребен земевладелец. — Думата излезе от устата му като ръмжене. — А през цялото това време ти просто си играела с долната сган. Забавлявала си се с мен.

— Не беше така!

Горчивината го стисна за гърлото.

— Знаеш ли какво мисля за хората, Хариет? Мисля, че най-ужасната ти лъжа не беше, когато се преструваше на трътлеста вдовица — нали това беше точната фраза?

Лицето й започна да пребледнява.

— Аз съм…

— Стига! — процеди той през стиснати зъби. — Най-ужасната лъжа беше, че се престори на вдовица на дребен земевладелец. Вилиърс се беше отдал на малката си херцогска игра — доведе ми не една, а цели две херцогини. Не знам защо не го разбрах — това е точно този вид извратен хумор, който хората с твоя ранг оценяват много високо.

— Не беше шега!

— Беше такава шега, каквато може да оцени само един херцог — поправи я той с равен глас. — Знам, че на Юджиния няма да й хареса.

— О, не бива да й казваш това! Не е вярно!

Той просто погледна към нея. Възцари се мълчание, което ставаше все по-горчиво и непробиваемо.

— Ще се опитам да спестя на Юджиния най-грозните части от истината. Ти си тръгвай, връщай се в херцогството. Аз ще остана тук. И в името на Бог се надявам никога повече да не се срещнем.

Лицето на Хариет беше обляно в сълзи, но тя остана с гордо вдигната брадичка.

— Не разбирам какво чак толкова ужасно съм направила, за да заслужа такава омраза.

— Аз те обичах. Мислех, че те познавам. Би трябвало да се ядосвам на себе си, не на теб. Ще се постарая да пренасоча гнева си. — А после добави: — Извинявай, имам среща.

— Чакай!

Той зачака. Тя се опита да каже нещо, което заглъхна в ридание. После отново вдигна глава.

— Сигурен ли си, че… не можеш ли да дойдеш с мен, Джем? Обичам те. Толкова те обичам!

Джем изпита съжаление към нея и това го вбеси. Все още изпитваше дори любов. Тя беше лъжкиня, която беше влязла в къщата му и се беше позабавлявала с него.

— Аз не съм играчка за купуване — каза той най-накрая. — Аз съм мъж с голямо имение и дете.

— И увеселение във въпросната къща — добави Хариет с лека горчивина. — Недей забравя всичките си гости.

— Имам си живот. Не е идеален и не е като на херцог, но си е мой. Аз съм лорд Стрейндж. Сам си спечелих репутацията и…

Тя го прекъсна:

— Не си! Знам, че не си! Не вярвам, че изобщо си спал с някоя жена, откакто Сали е умряла. Спал ли си?

— Моите любовници нямат значение.

— Спал ли си? — изкрещя тя пискливо.

— Само веднъж.

— Тогава защо… защо не можеш да обичаш само мен, вместо всички тези други хора? — попита тя и гласът й отново се задави. — Защо изпитваш такава нужда от Играта?

— Обичах жената, за която се представяше — забавна, умна, интелигентна жена, която обичаше да се учи на фехтовка, езда и покер. Но тази жена не е истинска. — Изглеждаше безмилостен в собствените си очи, но трябваше да го каже. — Ти си херцогиня. Не си Хари.

— Ти знаеше, че не съм Хари!

— Мислех, че си жена, която мога да обичам — каза той. — Жена, на която й е приятно да бъде тук, с мен. Но ти си права. Една херцогиня не може да има нищо общо с лорд Стрейндж. Никоя херцогиня не трябва дори да прекрачва прага на тази къща. Не трябваше да идваш.

Той обърна гръб на дребното й побеляло лице и понечи да се отдалечи. Гласът й го накара да спре на вратата.

— Обичам те. — Гласът й дори не трепереше. — Може и да съм те заблудила коя съм и предполагам, че не можеш да ми простиш. Или не искаш. Но те видях такъв, какъвто си и какъвто можеш да бъдеш, Джем, и те обичам. Искам да го знаеш.

Очите му ненадейно започнаха да парят, затова той не се обърна.

— Видяла си ме като неморален развратник, който приема в дома си всякаква измет. Не това искаш.

— Видях те като човек, който е прекалено великодушен, за да прогони, когото и да било заради нещо толкова незначително като репутация или ранг. Мъж, който обича дъщеря си толкова много, че я измъкна от лапите на смъртта. Мъж, който уважава паметта на жена си, като не се впуска в случайни връзки, макар че несъмнено често е получавал такива предложения. — Гласът и потрепери и тя го овладя. — Мъж, който ме обича.

Той се обърна към нея.

— Съпругът ти не те е обичал, нали?

— О, да, обичаше ме.

— Но не достатъчно.

— Не колкото шаха. Винаги е бил откровен за това. Ти… ти също си откровен. Изглежда, притежавам дарбата да намирам мъже, които се интересуват от една или от друга игра повече, отколкото от мен.

— Сигурен съм, че ще намериш някого с твоя ранг — каза Джем за своя изненада.

Чувството, което проблесна в очите й, може би беше агония — или неприязън. Затова той отвори вратата.

Не си тръгваше, защото всъщност тя беше тази, която го напусна.

Той не беше достатъчно добър за нея. А тя дори не знаеше цялата истина. Устата му се изкриви. Личният му прислужник му хвърли само един поглед, преди буквално да метне дрехите към него.

И Джем потегли: конят му затрополи по пътя, по хлъзгавия път. Мразеше Хариет, мразеше себе си и сърцето му се късаше заради Юджиния. Какво щеше да й обясни? „Хариет не ни обичаше достатъчно“? Какво можеше да каже на едно малко момиченце, което си мисли…

Какво всъщност си мислеше Юджиния?

Тя знаеше, че Хариет е жена. Но никога не каза почти нищо повече на тази тема. Не й беше казал, че смята да се ожени за Хариет.

Въпреки че смяташе да се ожени за нея още от самото начало, осъзна той и стомахът му отново се сви болезнено. Почти подсъзнателна отдавна бе решил, чу ще направи на Хариет услуга като се ожени за нея и я спаси от скучната й затънтена ферма. Като й предложи живот в лукс. Той ритна коня си и животното ускори ход, докато накрая ушите на Джем писнаха от вятъра.

Живот в лукс, това й предлагаше. В безвкусна къща, пълна с непознати и игри на примеро. Когато тя навярно живееше в замък.

Ако беше заплакал — нещо, което никога не му се случваше, — сълзите му щяха да замръзнат на ледени висулки върху бузите.