Елоиза Джеймс
Лейди Хариет (15)

Глава 14
Неочаквано приятелство

— И така, вече ощастливиха ли ви с гледката на танцуващи момичета? — Вилиърс се бе отпуснал в леглото и изглеждаше толкова изпит и измъчен, колкото изобщо бе възможно за един толкова красив човек.

Хариет седна.

— За мое огромно разочарование никой не танцува на закуска. Как се чувствате?

Той се намръщи.

— Онзи досаден лекар на Джема, доктор Треглоун, ме посъветва да не пътувам и колкото и да ми е неприятно да го призная, беше прав. Кажете ми сега нещо по-важно: как ви се отразява животът като мъж?

— Много е уморително! — отвърна Хариет разпалено. — Задните части ме болят от ездата, а ръката — от рапирата, а всичките ми останали мускули се свиват болезнено от съчувствие.

— Предполагам, че Стрейндж е приел сериозно повелята ми да ви превърне в мъж. Внимавайте: по всяка вероятност довечера ще ви представи на някоя дама със съмнителна репутация. Това е част от обучението.

— Смейте се, защо не! — отговори Хариет и си придаде високомерно изражение. — По една случайност вече се сприятелих с дама, която проявява интерес към компанията ми.

— Не! Как ми се иска да стана от това проклето легло? Обещайте ми, че няма да я отблъснете, не и преди да съм видял как ви ухажва.

— Категорично възнамерявам да я избягвам.

— Няма да е лесно — предупреди я Вилиърс. — Увеселенията в дома на Стрейндж са учудващо големи и все пак задушевни. Не мислех, че ще ме посетите.

Хариет вдигна глава и го погледна.

— Защо?

— Имате всички причини да ме мразите.

Вилиърс изрече думите с равен тон, но зад тях се криеха толкова много неизречени неща: онази вечер, когато отхвърли домогванията й и я свали от каретата си насред Лондон, фактът, че съпругът й се самоуби, след като загуби партия шах от него.

— Наистина ви мразех. — Това признание й донесе странен покой. — Прекарах много време, кроейки планове за отмъщение. Беше по-лесно да ви мразя, отколкото да се примиря с факта, че Бенджамин предпочете да си отиде.

— „Предпочете да си отиде“. Странен начин да кажете „самоуби се“.

— Как иначе бихте го описали?

Той се поколеба. Имаше наистина удивителни очи — черни като катран.

— Мислите, че самоубийството е признак на малодушие — каза Хариет, когато той не отговори веднага.

— Бъркам ли?

— Отначало и аз си мислех така. През първата година изпитвах ярост към Бенджамин: задето беше такъв страхливец, задето не ме обичаше достатъчно, задето обичаше шаха толкова много, че сложи край на живота си заради него, задето беше такъв глупак. Но после започнах да си мисля, че малодушието е просто въпрос на гледна точка.

— Противоположност на куража? — В очите му се четеше съчувствие, но не и убеденост.

— Нещо подобно. Това, което вълнуваше Бенджамин най-много на този свят, беше шахът. Докато бяхме женени, мразех този факт, но това беше истината. Макар че винаги се държеше сърдечно и по свой начин беше много привързан към мен.

Вилиърс не каза нищо. Хариет се насили да продължи:

— Но неговата страст беше шахът. И макар че беше много добър на шах, не беше най-добрият. Затова нека си представим, че е бил също толкова лудо влюбен в мен… не се смейте! — добави тя разпалено.

Той вдигна вежда, учуден.

— Нямах никакво намерение да се смея.

— Ако беше лудо влюбен в мен или в някоя друга жена и се беше самоубил, защото не е успял да я спечели, щяхте ли да го наречете страхливец?

— Просто глупак — отговори той с равен глас.

— Може би. — Хариет нямаше ни най-малка представа накъде я води този спор. — Но не и страхливец — настоя тя.

— В такъв случай със сигурност би ставало дума за голяма страст, за такава всепоглъщаща любов, че мисълта да живее без другия човек да му е била непоносима.

— Да, и всички биха разбрали скръбта му. Докато ако човек се самоубие от любов към нещо друго, а не към жена, никой не споделя скръбта му.

— Смятам се за късметлия, задето успях да избегна такава страст — каза Вилиърс. — Мога да си я представя, но никога не съм се заразявал с нея. А вие?

— Аз… — поде Хариет и млъкна. — Аз обичах Бенджамин. Той беше първият мъж, който ми обърна внимание.

— Значи не е чак такъв глупак, за какъвто го мислех — каза Вилиърс по-внимателно.

— Няма нужда.

— Няма нужда какво?

— Да ми пробутвате заучени ласкателства, в които ви бива толкова много. И двамата знаем коя съм и колко привлекателна съм за мъжете. Да не говорим, че в момента нося панталон.

— Не се подценявайте — каза той. — Нито себе си, нито панталона. Дори аз гледам с удоволствие задните ви части, а повярвайте ми, точно в този миг желанието ми да легна с жена е по-слабо от когато и да било.

— Вие никога не сте искали да легнете с мен — изтъкна тя.

— Всъщност исках — поправи я Вилиърс със замислен тон. — Когато преди години ме целунахте, аз ви отвърнах с готовност. Но фактът, че Бенджамин ми беше приятел, изплува в съзнанието ми и признавам, че удоволствието от целувката се изпари.

— Не мога да повярвам, че го направих — промълви нещастно Хариет. — Ако му бях изневерила, щях да се намразя. Наистина го обичах.

— Предполагам, че сте били разярена — каза Вилиърс. — Опитахте ли се да прелъстите и другиго, или аз бях единственият обект на атаката ви?

Тя почувства как се изчервява.

— Вие бяхте единственият ми опит за изневяра, но този факт не намалява срама ми.

— За мен е чест — каза той.

— Не трябва. Избрах ви, защото бяхте най-близкият приятел на Бенджамин, а толкова много исках той да ме забележи. Да ме постави преди шаха, дори само веднъж.

Вилиърс кимна. Но мълчанието му издаде това, което тя вече знаеше: дори и да беше легнала с приятеля на Бенджамин, това нямаше да означава, че съпругът й я обича повече от шаха. Или дори, че я цени повече от една добра победа в играта.

— Е — каза тя ведро, — тази тема е ужасно потискаща. Как мислите, кога ще можете да станете?

— След ден-два — отговори Вилиърс. — Ще ми се да се чувствах по-добре. Притеснявам се, че ще ви разкрият много по-рано, отколкото ви се иска. Сигурна ли сте, че желаете да останете тук?

— Приятно ми е да ходя с панталон — увери го Хариет и погледна с обич въпросното одеяние. — При това не защото показва задните ми части в благоприятна светлина, а защото ме кара да се чувствам свободна. Много е приятно поне известно време да не съм вдовицата на Бенджамин.

— Толкова ли е ужасно? — попита той.

— Всички обичаха Бенджамин. Той винаги беше весел, винаги дружелюбен, винаги готов да даде заем на някого, ако се наложи. Това беше лесно, защото той не изпитваше дълбоки чувства нито към хората, нито към парите. Само към шаха.

— Това е болест — каза Вилиърс.

Тя стана, погледна надолу към него и се усмихна широко.

— Няма да играете шах цял месец. Смятам това за своето отмъщение.

Той изстена.

— Чета!

— Не книги за шах, надявам се.

— „Историята на Том Джоунс“.

— Кой е Том Джоунс? Някой политик?

— Това е роман, а не истинска история. Засега Том Джоунс е от пакостливите, откраднал е патица и изглежда го чака бесило. Предвид дължината на романа, ще се учудя, ако му се размине екзекуцията. Вървете, забавлявайте се. Увеселенията в дома на Стрейндж съществуват единствено по тази причина.

— Много е забавно да си мъж — съгласи се Хариет. — Но вие няма как да знаете. Освен ако не се опитате да бъдете жена.

Очите му под тежките клепачи се сведоха малко надолу.

— Предпочитам да не го правя.

— Доколкото видях, увеселението на Стрейндж е не по-различно от всяко друго, ако изключим факта, че не мога да изброя родословното дърво на всички присъстващи. Ако се появят танцуващи момичета, ще ви изпратя вест.

— А ще ме посетите ли пак, за да ми разкажете как върви развитието на мъжествеността ви?

Хариет се усмихна леко.

— И да ви спася от високоморалния тон на тази книга, нали?

— Поне ми кажете как вървят нещата с младата дама, която иска да се опознаете по-отблизо. Орисан съм да умра от скука тук без… — Той млъкна.

— Без шах — довърши вместо него Хариет. — Не се притеснявайте. Свикнала съм с мъже, които не могат да спрат да мислят за бялата царица. Вие поне не сте се сдобили със съпруга, която да пренебрегвате всеки път щом някъде в близките три окръга се играе шах.

— Опитах се — каза Вилиърс.

— За кратко бяхте сгоден за повереницата на Джема, нали?

— Тя ме изостави заради брата на Джема. После реших, че постигам известен успех с госпожица Татлок, но тя ме изостави заради наследника ми. — Присмехулното му изражение едва не я накара да се разсмее против волята си. — Как мислите, дали у мен има нещо изначално сбъркано?

— Болестта на шаха. Неизлечимата неспособност да накарате една жена да повярва, че ще я обичате повече от партия шах. Никоя жена не иска да бъде ценена по-малко от купчина играчки, Вилиърс.

— Предполагам, че сте права. Е, добре, господин Коуп, вървете и се оставете да ви ухажват.