Елоиза Джеймс
Лейди Хариет (41)

Глава 40
Денем — херцогиня

30 март 1784 г.

Имението Бероу беше също толкова величествено, колкото и Фонтхил. Земите може би не бяха толкова големи, но Джем не можеше да се заблуждава. Старата каменна къща изглеждаше вкоренена в земята, заобиколена от вековни овощни градини. В сравнение с нея Фонтхил приличаше на младо новобогаташче.

— Не искам да се чувстваш ужасно, ако Хариет реши да не ни задържи — обърна се Джем към Юджиния.

Тя го погледна със сериозния си прям поглед.

— Не ставай глупав, татко! Хариет ме обича.

Лакеят отвори вратата на каретата и Джем му подаде Юджиния. Съобщиха имената си. Зачакаха.

След петнайсет минути Юджиния започна да не я свърта на едно място и затанцува из приемната. Джем чувстваше, че му прилошава. Идването им беше направо абсурдно. След завръщането си в красивото си имение Хариет най-вероятно беше осъзнала каква глупачка е била дори да помисли да се омъжи за човек като него.

Неочаквано вратата се отвори. Херцогиня Боумонт. И… и херцогиня Бероу. Две прекрасни жени с най-висок ранг, отрупани с украшения и облечени в коприна и атлаз.

Джем повика Юджиния да се приближи и се поклони.

Като жена Хариет беше прелестна. Косата й беше събрана високо на главата, всичките й къдрици — укротени. Така изглеждаше още по-чувствена, отколкото с панталон. Сега под брадичката й нямаше шалче, а роклята разкриваше млечнобяла кожа, тънък кръст… издутите поли го изпълниха с желание да разкрие тайните им.

Погледът й срещна неговия с онова любопитство, с което човек приема посещението на обикновен познат.

— Лорд Стрейндж — поздрави го тя и протегна ръка за целувка. — Оказвате ми голяма чест. Не очаквах да ме посетите толкова скоро след поканата ми.

А после се обърна към Юджиния и я озари с истинска усмивка. И й подари истинска целувка.

Юджиния се наклони и каза нещо в ухото й.

— Разбира се! — съгласи се Хариет и без да погледне към него, хвана дъщеря му за ръката и я отведе. — Котенцата са в плевнята — каза тя, преди да излезе.

Херцогиня Боумонт се забави. Джем остана в центъра на стаята.

— Защо дойдохте? — попита тя.

Джем просто я погледна.

— Знаете защо, нали?

— Дошли сте заради Хариет. Няма да я пуснете.

— Никога.

— Така си и мислех — че не може да сте чак такъв глупак. Ще я накарам да се върне тук.

Той седна и зачака. И продължи да чака.

Предполагаше, че това е някакво отмъщение. Или събиране на смелост. Тази мисъл дори не го подразни. Изпитваше странен покой. Целият му живот бе белязан от различни степени на разпуснатост. Осуети намеренията на баща си, като никога не стъпи в бордей… но в други отношения следваше стъпките му най-усърдно. От мига, в който навърши четиринайсет, приемаше и себе си, и живота си като разпуснати и се гордееше с това.

Хариет беше единственият човек, който смяташе, че той заслужава място, по-добро от бордей. Струваше си заради нея да се откаже от Фонтхил.

Затова Джем продължи да чака.

Най-накрая, след цели два часа, тя влезе в приемната, затвори безшумно вратата и се облегна на нея.

— Юджиния се къпе. Падна в поилото на коня.

Той се изправи. В рокля Хариет му се стори петдесет пъти по-чувствена и привлекателна, отколкото в панталон.

— Обичам те.

— Знам — отговори тя, с което го изненада. Но не се хвърли в прегръдките му, както онзи ден в конюшните. Не, тя остана на мястото си.

Той отчаяно се опита да измисли какво да каже.

— Много ми харесва роклята ти — каза той.

Изражението на Хариет беше изражение на истинска херцогиня — безупречно учтиво.

— Мислех, че не обичаш да си вдигаш косата.

— Тази сутрин се срещнах със съдия Трудър и разгледахме висящите дела.

Устата му рязко се затвори.

— Административната власт на херцогството е по-нисша от тази на правителството, разбира се — поясни тя, застанала с изправен гръб, херцогиня до мозъка на костите си. И съдия. — Както знаеш.

Той се обърка, докато се опитваше да измисли откъде да започне.

— Тези неща, които ти наговорих… не ги мислех наистина.

— Всичко е наред — успокои го тя с хладно кимване. — Напълно те разбирам. Когато е възбуден, човек казва прибързани неща. Няма да мисля за тях, уверявам те.

— Но ти не знаеш за какво се извинявам — настоя той, без да откъсва поглед от нея.

Миглите й трепнаха и той разбра, че не е толкова спокойна, на колкото се преструва.

— Предполагам, че имаш предвид болезнените неща, които каза, след като ти разкрих ранга си — каза тя. — Повярвай ми, аз дори не ги помня.

— Аз помня всяка дума.

— Аз не обръщам внимание на противните неща, които ми наговори, защото ти си невеж глупак — уведоми го тя, изричайки думите много ясно.

— Така е. Така е, Хариет. Наистина съм такъв.

Тя погледна настрана.

Трябваше да й каже всичко. Тя пак щеше да има всички причини на този свят да го изгони, но поне щеше да е опитал. Затова той падна на колене, защото когато един мъж наистина иска да започне да умолява една жена…

Така се прави.

— Недей! — спря го тя и се намръщи.

— Трябва.

Устата й потрепери, после се изпъна в сурова линия.

— Добре — каза тя и скръсти ръце на гърдите си.

Подът под коленете му беше ужасно твърд, но изражението на Хариет изглеждаше още по-твърдо. Джем знаеше, знаеше, че няма да се получи. Тя вече не го обичаше.

— Не знаех, че те обичам, наистина не си давах сметка. Мъжете просто не са устроени да мислят по този начин.

— Знам — отговори Хариет.

— Защото съпругът ти не те е обичал истински?

— Това вече го каза — напомни му тя. — Горе-долу, когато отбеляза колко съм непривлекателна като жена и колко глупава съм била да си мисля, че мога успешно да се представя за господин Коуп.

Сърцето на Джем се сви от болка.

— Не го мислех наистина.

Повече не можеше да остане на колене, макар че там беше мястото на мъжа, който умолява жената. Той скочи на крака и поднесе ръката й към устните си.

— Побеснях, когато разбрах, че си херцогиня. Изведнъж се озова извън обсега ми — извън обсега на всеки мъж. Не можех да го понеса. През цялото време си мислех… знаеш ли какво?

Тя поклати глава.

— Че никога няма да те имам. Знаех, че ако разберат, че си жена, всички мъже на това увеселение ще започнат да те желаят. Можеха да заминат за Лондон и да те ухажват, без да са обременени от репутация като моята.

— Значи си си мислил, че ще се омъжа за първия, когото видя, така ли? — погледна го тя не толкова враждебно, колкото любопитно.

— Не можех да се спра! — отвърна отривисто той и не й позволи да отдръпне ръцете си. — Представих си как лежиш в леглото с някой друг и избухнах. Но, Господи, Хариет, ти си толкова красива! В рокля, в панталон, чисто гола… Всеки мъж на тази земя би искал да те люби.

Тя успя да издърпа ръцете си.

— Радвам се да го чуя.

Той сведе поглед към нея и изпита такава любов, че думите заседнаха на камара в гърдите му и не можеха да излязат… или поне не в правилния ред.

— Не вярваш, че те обичам.

— Всъщност вярвам — отговори тя. — Но не вярвам, че истински искаш да бъдеш с мен. С мен, Хариет. Знаеш ли, аз съм само една отегчителна вдовица. Носих черно цяла година. Преди да вляза в къщата ти, не бях срещала куртизанка и макар че преживяването ми се стори интересно, не мога да кажа, че ми допадна особено. Аз съм скучна, Джем, а ти не си.

— Отпратих всички по живо по здраво. Грациите, гостите, всички.

Тя го погледна, без да казва нищо.

— Тази седмица ще съборят кулата.

Джем отново пое ръцете й в своите, целуна ги, опита се да й каже всички неща, които не можеше да изрази с думи.

— Наредих да съборят кулата, а Юджиния ще ти каже: намерих гувернантка. Юджиния я мрази.

За пръв път Хариет усети искрица надежда.

— Каква е тази гувернантка? — попита предпазливо тя.

— Има забележителна фигура. Не мога да я опиша по друг начин, освен като кажа, че отпред се издува също толкова, колкото и отзад. Носи черно в памет на съпруга си. От няколко години е покойник.

— От колко?

— Двайсет и шест. Не мога да мисля за нищо друго, освен за теб, Хариет. След като си тръгна, вече нямаше смисъл да продължавам с Играта. Не исках да яздя. Обикалях проклетата портретна галерия по четири пъти на ден. Мислех само за теб.

Той отново я привлече към себе си и плени устните й в най-страстната целувка в живота й.

— Не е възможно само аз да се чувствам така — настоя той с нисък глас. — Не ми казвай, че съм само аз, Хариет. Никога преди не съм се чувствал така. Ние със Сали… се смеехме. Когато бяхме заедно, бяхме като деца. Тя никога не ми се караше и не забелязваше слабостите ми. Никога не ме е любила като теб.

Хариет се усмихна.

— Не бих могъл да я любя така, както любя теб — продължи той и обхвана лицето й в дланите си. — Откакто се любихме в плевнята, се случи нещо. Не мога да спра да мисля за теб. Исках да те оставя на мира. Ти си херцогиня, за бога! А моето семейство е също толкова черно, колкото и репутацията ми. Нали го разбираш?

— Не ме интересува.

Гласът й навярно му подсказа, че говори истината, защото той настоя:

— Още не си чула най-ужасното. — Но в очите му се изписа облекчение.

Тя се изкуши да го целуне, а той се насили да се отдръпне и седна на дивана.

Остана там. Изглеждаше съвсем объркан. Слабото лице, което тя обичаше толкова много, се беше смръщило в гримаса, която го караше да прилича на цигански цар.

— Ами ако приятелите ти започнат да ти липсват? — попита тя. — Проблемът е, че ти не би трябвало да се отказваш от всичките си приятели само за да бъдеш с мен. А освен това един ден… — тя зарови ръце в полите си, за да не треперят — … един ден ще се умориш от мен и Играта ще започне да ти липсва.

Той я погледна с тъмносини и съвсем ясни очи.

— Как мислиш, дали някога ще се уморя от Юджиния?

Тя леко изсумтя.

— Защо тогава мислиш, че ще се уморя от теб? — В гласа му нямаше предизвикателство, а само интерес, както винаги, когато ставаше въпрос за логика. — Обичам те, Хариет. Любовта не е чувство, което се заражда с лекота в сърцето ми.

Тя му се усмихна с треперещи устни.

— Не исках да те обичам. Особено когато мислех, че си мъж. А още по-малко — когато разбрах, че си херцогиня. — Той вдигна рамене. — Но това е положението. Опитах се да те изтръгна от сърцето си, но те обичам. Как да те пусна? Това е същият въпрос, пред който навремето се изправих с Юджиния, затова те предупреждавам! Никога не бих могъл да я изпратя на училище.

— И мен ли ще заключиш в западното крило?

Той пристъпи към нея. Изразът в очите му…

— Мисля, че западното крило е прекалено голямо за теб. По-скоро си мисля само за една стая…

— О! — прошепна Хариет. Това, което се случваше, беше така зашеметяващо, че тя дори не можеше да го осмисли. Той я обичаше — нея, обикновената овдовяла Хариет. Наистина я обичаше.

А освен това го познаваше. Той никога нямаше да я пусне.

Джем посегна към нея в същия миг, в който тя се хвърли към него. Започнаха да се целуват и не спряха за… Хариет не знаеше колко дълго. Говореха безмълвно. Тя прекъсна този разговор само веднъж, колкото да прошепне:

— Нали никога няма да ме изоставиш?

Той разбра какво го пита и отново я целуна. После прошепна:

— Отказах се от Играта, а и тя никога не е била особено важна за мен. Това, което се е случило с Бенджамин, няма да се случи с мен. Никога. Ще остана с теб, където и да си, Хариет.

— Когато племенникът ми порасне, ще вземе това имение.

— Дотогава вече ще сме превърнали Фонтхил в жилище, идеално за една херцогиня — отговори веднага той.

— Не херцогиня — прошепна тя. — Лейди Стрейндж.

Той отново я зацелува, като спря само за да й наговори какви ли не глупави неща от рода на как ще бъдат заедно, докато станат на осемдесет и пет и косата й побелее като сняг, и се превърне в беззъба старица…

Трябваше да го целуне, за да го накара да млъкне.