Елоиза Джеймс
Лейди Хариет (1)

Пролог
Правосъдие от херцогинята

15 декември 1783 г.

Областният съд на херцогство Бероу

Председател — почитаемият Реджиналд Трудър

— Аз не исках да се омъжвам и за двамата!

— Проблемът — каза херцогинята, като се наведе напред — не е, че сте се омъжили два пъти, а че сте се омъжили повторно, когато първият ви съпруг е бил още жив.

— Ами аз не исках Ейвъри да умре — обясни Лавдей Билинг. — Просто исках да се омъжа за Джон, това беше всичко. Не можах да се спра. Бях толкова уморена и самотна, а той… той седеше с мен по цяла вечер.

Съдията изсумтя и Лавдей си помисли, че може да се е събудил, но той пак захърка.

Херцогиня Бероу имаше много благи очи, но сега поклати глава.

— Вече сте били омъжена за Ейвъри — тоест, за господин Мозли, — когато сте се омъжили за Джон.

Лавдей сведе глава.

— Ейвъри ме напусна преди три години — каза тя. — Не знаех дали още ме иска, защото ми каза, че съм била по-глупава и от свиня напролет.

Херцогинята притежаваше някаква кротка хубост, като съпруга на свещеник. Роклята й беше черна, но някак блестеше. И косата й беше красива — навита, накъдрена и вдигната около главата, както се носеха изисканите дами. А в очите й се четеше такова опрощение, че Лавдей ненадейно изпита желание да каже истината. Отново се почувства като момиченце в кухнята на майка си, току-що откраднало парче торта.

— Аз всъщност не съм омъжена за Ейвъри Мозли — каза тя и с крайчеца на окото си видя как Ейвъри вдига глава. — Преди да се омъжа за Ейвъри, вече бях омъжена. И всъщност не се омъжих за него, защото свещеникът беше един ирландец на име Ъшър и тайно ми каза, че сватбата не била истинска.

Ейвъри сигурно падна от стола си при тази новина, но вниманието на Лавдей беше съсредоточено върху херцогинята.

— Когато татко ме омъжи първия път, бях на дванайсет.

— Дванайсет!

Херцогинята изглеждаше потресена, затова Лавдей се опита да обясни:

— Не беше чак толкова страшно. Разбирате ли, аз бях доста развита и все пак струвах нещо, пък и не беше чак толкова лошо.

— Как се казваше той?

— Господин Бъкли. Но той умря, затова, след като господин Бъкли умря, се омъжих за Харолд Екълс.

— Предполагам, че господин Екълс не е мъртъв? — попита обнадеждено херцогинята.

— Жив си е — толкоз, колкото може да е жив човек в затвора за длъжници. Когато ходя в Лондон, винаги го посещавам. Две панделки за шапка и едно палто — за това го прибраха. В затвора е почти от единайсет години. Затова се омъжих за… — тя се замисли за миг, за да е сигурна, че няма да сбърка — … мосю Джовани Батиста. Беше италианец и каза, че ще ме отведе оттук. Но вместо това ми даде чифт ръкавици и замина.

— И тогава се появи господин Мозли? — попита херцогинята.

Лавдей кимна.

— Не биваше да го правя — промълви тя. — Знам, че не биваше. Но не знаех какво да сторя, а той ме помоли. Но после си тръгна.

— Били сте в трудно положение — каза херцогинята. — Ако правилно съм разбрала, първият ви съпруг е умрял, вторият е в затвора, третият е заминал за Италия, четвъртият ви брак не е бил истински, а петият…

— Нямаше кой да се грижи за мен и дечицата, защото татко не ми говори, откакто се омъжих за италианеца.

— Деца ли? — попита херцогинята и плъзна поглед по дългите листи хартия, разпилени по масата. — В тази жалба не се споменава нищо за деца.

Изисканият лондонски адвокат, застанал до Джон, отговори:

— Сметнахме, че това няма връзка с делото, Ваша светлост. Моят клиент се оженил за тази жена най-чистосърдечно, както показва брачното свидетелство. А освен това може ли да изтъкна, че в това заседание има крайни нередности? Не трябва ли да събудим почитаемия съдия Трудър?

Херцогинята не му обърна внимание. Лавдей много искаше да каже на лондонския господин, че в Бероу нещата стоят така. Трудър беше пияница, но това нямаше значение, тъй като с херцогинята винаги работеха заедно и това напълно устройваше жителите на градчето Бероу.

— Чии деца са те? — попита херцогинята и отново насочи вниманието си към Лавдей.

— Всъщност на всичките — отвърна отчаяно Лавдей. — Родих по едно на всеки от тях. Освен на Джон, разбира се, защото се оженихме съвсем наскоро.

— Имате четири деца? — попита херцогинята.

— Пет. От Харолд, дето е в затвора, имам две.

В съдебната зала се възцари тишина. Лавдей чу как Джон размърдва краката си. Само ако… но беше много късно.

— Всъщност вие сте госпожа Екълс — отбеляза херцогинята.

Лавдей кимна.

— Съвсем сте права, госпожо херцогиньо.

— „Ваша светлост“! — изсъска един мъж до нея.

— Ваша светлост — повтори покорно тя. — Но Харолд е в затвора за длъжници.

Херцогинята погледна към пейката на обвинителите, затова и Лавдей направи същото. Там седеше Джон, с тези свои сини очи. И Ейвъри. Малката му уста както винаги беше сърдито стисната.

— Защо повдигнахте това обвинение, господин Мозли? — попита херцогинята.

От устата на Ейвъри изригна порой от думи, но смисълът беше, че иска Лавдей да се върне при него въпреки всички неща, които й е наговорил.

Херцогинята го изгледа, без да мигне. После се извърна към Лавдей.

— Имате ли някакви пари? — попита тя.

— О, не! — отговори Лавдей. — Нямам никакви пари, освен тези, дето ми дават съпрузите ми.

За миг настъпи тишина. После херцогинята попита с още по-благ глас:

— Баща ви жив ли е, госпожо Екълс?

— Да, но той… — започна Лавдей и млъкна.

Херцогинята сплете ръце в скута си. Изглеждаше толкова добронамерена.

— Болен е, нали?

— Така чух — прошепна Лавдей.

— А баща ви има ли някакви пари, които може да ви остави?

Лавдей отново погледна към сините очи на Джон и се почувства като абсолютна глупачка.

— Затова Ейвъри иска да се върна. Заради мелницата. И Джон… Предполагам, че точно затова е започнал да ме ухажва. Заради мелницата.

Джон стана от мястото си и излезе, което беше отговор само по себе си.

И Ейвъри си тръгна, затова Лавдей поплака малко, а после херцогинята каза:

— Много сте сбъркали, като сте се омъжили за толкова много мъже, Лавдей.

— Знам — подсмръкна Лавдей.

— Ще посъветвам съдията да ви оправдае. Но не бива да се омъжвате пак. Искам да откупите господин Екълс. И после да живеете с него.

— Добре — обеща Лавдей.

Херцогинята посегна и побутна съдията. Той изсумтя един-два пъти и се събуди. Тя му каза нещо, а той отново изсумтя и оповести:

— Случаят е приключен! — И пак се смъкна на стола си.

Лавдей остана на мястото си още миг, преди да осъзнае, че е свободна и може да си тръгне. Само дето херцогинята искаше да я види. Затова тя се запъти към предната част на залата и херцогинята хвана ръката й. Разказа й една вълшебна приказка за това как господин Екълс — тоест Харолд, затворникът — щял да се отнася с нея като с принцеса, защото тя щяла да стане собственичка на мелница.

Лавдей не спираше да се усмихва. Херцогинята беше най-хубавата, най-приятно ухаещата жена на света. Говореше странно и имаше глупави идеи, но човек не можеше да не я хареса. Особено когато седеше тук и държеше ръката й — ръката на Лавдей, за която всички казваха, че била глупава като свиня, макар че не беше.

Накрая херцогинята й даде пет лири, с които можеше да откупи Харолд от затвора веднага. Той дължеше не повече от една-две лири, дори ако се смятаха разноските за покрива над главата му и храната, която му даваха, затова Лавдей се опита да върне част от парите, но херцогинята отказа да ги приеме.

Тогава съдията пак се събуди и изглежда имаше ужасен проблем с газовете, затова херцогинята се усмихна на Лавдей, сякаш виждаше пред себе си човек като всички други, и двете излязоха от залата.

През целия си живот Лавдей Билинг не се беше чувствала по-щастлива.

Една херцогиня я харесваше и я беше оправдала, каквото и да означаваше това, и й каза какво да прави.

И тя постъпи точно така.