Елоиза Джеймс
Лейди Хариет (33)

Глава 32
Удвоено удоволствие

21 февруари 1784 г.

На сутринта снегът се беше разтопил, а денят беше ясен и студен.

— Искате ли да пояздим? — попита Джем и погледна към нея, когато тя влезе в стаята за закуска.

Тя кимна леко и се обърна да поздрави Кити, която обаче я дръпна настрана.

— Чух всичко! — прошепна въодушевено тя. — Сигурно се чувствате ужасно, знам, но недейте. Казах на всички, че не сте мъжеложец.

— О! Хубаво — измърмори Хариет.

— Нали знаете какво е мъжеложец? — попита Кити.

— Да, разбира се.

— Онзи глупав Пенсикъл си мислеше, че сте такъв. Сякаш точно той пък може да говори! Всички знаем за него. Във всеки случай аз им казах… — Тя се наведе и зашепна в ухото на Хариет.

— Наистина ли? — възкликна Хариет. — Вие…

— Не само това, но също така и че сте ощастливили много и мен, и Рослин. Рослин смята, че сте божествен, и много съжалява за това, което ви е сполетяло. Разказва на всички за снощи. Рослин е музата на лирическата поезия, нали разбирате, и наистина умее да разказва. — Кити се изкикоти.

— В една и съща нощ?

— Заедно! Досега сте били само мой, но снощи така сте се разстроили от тези ужасни лъжи, че сте надминали себе си!

— Божичко! — промълви едва чуто Хариет.

Кити я целуна по бузата.

— Аз съм ваша приятелка, Хари, завинаги. Не го забравяйте. — И тя се върна на мястото си.

Джем стана, за да излезе, но спря за миг. Помежду им припламна споменът за случилото се миналата нощ и Хариет усети как поруменява. В тъмнината двамата не спряха да си доставят удоволствие един на друг, докато останаха задъхани, умоляващи, редуващи се да прилагат това сладко мъчение…

— Доколкото чувам, трябва аз да се уча от вас какво е мъжественост — каза Джем. Гласът му беше точно толкова висок, колкото да го чуят всички в стаята.

Откъм Кити долетя сподавен кикот.

Хариет му се ухили.

— Понякога младостта е предимство — каза тя. — Може би ще мога да ви понасоча тук-там.

— Ау! — измърмори Джем и всички се засмяха.

„Всичко ще се оправи“ — помисли си Хариет и седна с омекнали колене. Всички мъже й се хилеха. Никой не отклоняваше погледа си; никой не се чувстваше неловко. Честно казано, всички изглеждаха изпълнени със завист. Тя изпъна рамене и прие от лакея парче едва запечено говеждо.

Закуската мина като миг. Кити започваше да се кикоти всеки път щом погледнеше към Хариет, както и Рослин, която не спираше да намигва бавно на предполагаемия мъж.

Сандърс влезе и седна до Хариет.

— Чух за снощи — обърна се към нея той под прикритието на общия разговор. — Всички трябваше да се сетим, че Пенсикъл говори глупости. Всички знаят колко може той по тая част. Несъмнено ви завижда.

Хариет измърмори нещо.

— Един от приятелите на брат ми беше с такива наклонности — довери й Сандърс.

Много й се искаше да не го беше правил.

Сандърс обаче беше приключил с тази тема и се насочи към друга.

— Когато бях млад, щеше да ми бъде много приятно да можех да се забърквам в лудории като вашите снощи. Той изгледа Кити с хищна усмивка. — Ожених се много млад, ето какво ми се случи.

Неочакваното потупване по гърба накара Хариет да се задави с говеждото.

— Имате правилен подход, Коуп. Лудувайте, лудувайте на воля, мен ако питате.

— Благодаря ви, сър — отговори тя.

Изпита огромно облекчение, когато се измъкна. Когато изтърпя и последните намигвания и потупвания по гърба от мъжете и всички кикоти и завоалирани покани от жените, се чувстваше толкова уморена, че беше готова пак да си легне.

Вместо това обу панталоните си за езда и се повлече към конюшните. Денят, който отначало беше ясен, сега отново притъмняваше и вещаеше дъжд.

— Днес ще работим — каза Джем при влизането й. Пик я чакаше, стиснал поводите на кобилата й. Ще отидем да проверим северните конюшни и да се уверим, че всичко е покрито и топло. Началникът на конюшните ми мисли, че трябва да купим зърно, за да изкараме зимата.

Хариет се метна на седлото и изпухтя лекичко. Сега яздеше много по-добре и не мислеше, че слабата болка в бедрата й се дължи на язденето по мъжки.

Или поне на язденето на кон.

Тази мисъл я накара да се усмихне. Тя вдигна глава и видя, че Джем я гледа. Той ненадейно обърна коня си и излезе от конюшнята. Тя го последва и потръпна, когато режещият въздух я удари в лицето.

Той я чакаше. Наведе се към нея и я целуна пламенно.

— Никога не се усмихвай така, ако има някой друг в стаята.

Сърцето на Хариет запя. Той никога нямаше да я остави да си тръгне.

— Джем… — започна тя, но той вече беше потеглил и с кратък вик тя подкара кобилата си след него. Сега яздеше добре, можеше да взема завоите в галоп, макар че вроденото благоразумие й подсказа да забави ход. Джем просто се наведе на коня си и препусна още по-бързо.

Снегът трептеше във въздуха, а вятърът разнасяше мириса и вкуса му.

Хариет тъкмо започваше да се уморява, когато вдясно в далечината зърна голям обор. Джем веднага забави ход и започна внимателно да подбира пътя си по замръзналото поле. После скочи и поведе коня си към една малка странична врата — не голямата, през която минаваха каруците със сено.

— Ела, Хари! — провикна се той през рамо.

Хариет се смъкна от седлото с немалко болка. Макар и вълшебно забавни, допълнителните упражнения през нощта бяха взели своя дан.

Тя заведе коня си вътре на топло, далеч от вятъра. Над главите им се извисяваха бали златисто сено, устремени към плевника над конюшнята.

— Никога не съм виждала толкова голяма плевня — възкликна възхитена Хариет.

Значи плевнята на съпруга ти не е толкова голяма? — попита Джем. В гласа му имаше нотка на задоволство, която я накара да се усмихне. Изглежда, че точно както тя не харесваше Сали, и Джем не харесваше Бенджамин. Макар че тя не му бе казала нищо за него.

Това, разбира се, нямаше значение, не и когато чувството помежду им беше истинско и чист. Щете да му каже, когато момента и се стореше подходящ. Джем завърза конете, хвана я за ръката и се отправиха по една тясна пътека в сламата.

— Просто трябва да проверя зърното — каза той.

— Къде е то?

— Ей там отзад, в плевнята. Имаме ужасен проблем с мишките.

— Може да са плъхове. Извади голям късмет. Раната на Юджиния зараства — добави Хариет и потръпна. — Вчера следобед белезите почти не се виждаха.

— Овчарят води мишеловите си в плевнята всяка седмица — отговори Джем. — Каква ирония, нали? Грижа се чудесно за плевнята си, а допуснах плъховете да ухапят собственото ми дете.

Топлите пръсти на Хариет стиснаха по-силно неговите.

Стана случайно.

— Изглежда ми здрава. Показа ли ти какво се случи със замъка?

Хариет се засмя.

— Типично в нейния стил да превърне бедствието в триумф! Един лакей с огромни ръчища беше изтървал цепеница върху едната страна на хартиения и замък и го беше смазал. Затова Юджиния веднага обяви, че замъкът всъщност бил руина и плъховете били спечелили. — Снощи усилено изрязваше бебета плъхове.

— Видях ги — отговори Джем. — Приличаха на малки пудинги с опашка, но не й го казах. Ето го зърното. — Той повдигна дървения капак и двамата погледнаха надолу към огромния сандък. — Ще им кажа да купят един-два бушела^[1] — реши Джем.

Хариет протегна ръка и остави гладките зърна да се плъзнат между пръстите й.

— Мирише много хубаво.

— Не колкото теб. — Джем отново я гледаше с копнеж.

— Как мислиш, това чувство дали ще си отиде някога? — попита Хариет и долови жаждата, която прозвуча в гласа й.

— Не вярвам. Но защо да мислим за това? Сега, в този момент, ни е толкова приятно.

Той съблече палтото й и прокара ръка под ризата й, но усети само превръзките на гърдите. Затова ръката му се плъзна надолу.

Отначало двамата просто стояха, облегнати на парапета, без да спират да се целуват, докато се позадъхаха и сърцето на Джем се разтуптя силно под ръката на Хариет.

— Само ако можеха да ни видят сега! — каза той развеселено. — Боя се, че каквито и лъжи да измисли Кити, няма да спаси положението.

Хариет обаче не се интересуваше как изглеждат. Вместо това преплете пръсти с неговите и го подръпна.

— Нека легнем — каза тя.

— Боричкане в сламата… Не мога.

— Защо?

— От сламата получавам обрив. Трае дни наред — каза той, без да откъсва поглед от нейния; — Но мисля, че ще се справим дори ако стоим прави, не си ли съгласна, Хариет?

Ръката му бавно я галеше по хълбока.

— Да — прошепна тя. — Мисля, че ще се справим.

Само след две секунди той беше коленичил пред нея, тя се беше вкопчила в парапета с всичка сила, а той… той…

Той дръпна глава назад.

— Знаеш ли, Хариет — каза той замислено, — понякога имам чувството, че би искала да изкрещиш. Мога ли да ти напомня, че в разстояние на много километри от тази плевня няма никого?

Хариет едва не се задави, но той отново я притегли към себе си и от този негов порочен език й омекнаха коленете.

В крайна сметка тя не изкрещя. По-скоро…

— Това беше крясък — чу тя гласа на Джем. — Знаех си, че можеш.

Но сега беше неин ред, затова тя се плъзна на колене пред него и убедително доказа, че когато става дума за нея, лорд Стрейндж няма никакъв самоконтрол.

Абсолютно никакъв.

А после той я обърна, коремът й се притисна към парапета, а едрите му ръце обхванаха дупето й.

— Господи, Хариет, колко си красива!

Тя искаше да възрази, че не е красива. Бедрата й бяха прекалено закръглени, хълбоците също, а гърдите — прекалено малки. Но в гласа му имаше нещо, от което думите замряха в гърлото й.

Гласът му я правеше красива. Ръцете му я галеха и тя ги чувстваше като свои; от него научи красотата на сладките женски извивки, на пищните бедра, на деликатното загадъчно място между краката на жената.

Бяха се слели дотолкова, че тялото й разбра какво иска той още преди умът й да го проумее. Тя изви гръбнак, посрещна го, проплака, когато той проникна в нея като кораво кадифе. Ръцете му я обгърнаха, предпазвайки я от парапета.

Той беше бавен. На Хариет и се стори, че всеки тласък е обещание. Дните се простираха пред нея, дни и нощи с Джем…

Възклицанията не бяха достатъчни. Понякога трябваше да крещи, особено когато Джем плъзни ръка пред тялото й и пръстите му започнаха умел танц. Той не спираше да се движи и тя рухна. Тогава я обърна, за да може пак да я целуне. Вдигна я на парапета, така че краката и се обвиха около него, и каза, че не иска да стига до края, без да вижда лицето й.

Тя нададе вик. В крайна сметка какво беше викът, ако не прелюдия към сълзите?

Той беше потънал в нея толкова дълбоко, че Хариет не го усещаше като отделен човек.

Бяха едно цяло.