Елоиза Джеймс
Лейди Хариет (13)

Глава 12
В която се постига мъжественост… макар и с цената на малко неудобство

6 февруари 1784 г.

Хариет сънуваше, че танцува. Беше с мъжките си дрехи, което означаваше, че може да се движи далеч по-грациозно, отколкото с поли и обръчи. Танцуваше с Бенджамин, затова го попита:

— Защо никога не ме помоли да пояздя твоето мъниче?

Той се засмя и попита:

— Какво? Какво е това?

Тя се опитваше да му обясни, когато той й махна приятелски, отдалечи се и излезе на балкона на балната зала.

— Чакай! — възпря го тя. — И аз идвам. Искам да поговорим. Искам…

Една, ръка рязко разтърси рамото й. Тя отпори очи, вдигна глава и нададе лек нисък.

— Време е да ставате, младежо! — подкани я Стрейндж.

— Да — едва успя да изрече тя и издърпа завивките до врата си.

— Упражнявам се сутрин, затова ако ще ви помагам за фехтовката, предпочитам да стане сега. Но си помислих, че преди това може да пояздим. — Той се обърна и закрачи към прозорците. Със замах раздели завесите.

— Къде е прислужникът ви? Винаги ли проспивате сутринта?

— Кое време е? — изпелтечи Хариет.

— Почти шест часа в една прекрасна студена утрин. Само жените проспиват цялата сутрин, Коуп.

— Ааа… да — измърмори Хариет, като си спомни да направи гласа си по-дълбок.

— Прислужникът ви?

— Херцог Вилиърс беше така добър да ми позволи да използвам неговия.

— За бога, Вилиърс не е могъл да вземе допълнителен прислужник за вас? Сигурен съм, че мога да намеря…

— Няма нужда! — отговори припряно Хариет. — Наистина, Вкъщи си имам личен прислужник, но той си счупи ръката и вече не можеше да ми помага, затова съм така само за малко. Освен това тази уговорка не създава неудобства за херцога.

Стрейндж сви рамене и тръгна към вратата.

— Ще се срещнем долу след десет минути. Ще изпуснем светлината.

Светлина ли? Светлина? За бога, за какво говореше? Хариет отметна завивките си и потръпна. Все пак беше февруари и един бърз поглед към прозореца й показа купчини сняг и спускаща се сива зора. Тя се втурна към вратата и влезе в стаята на Изидор.

— Изидор! Събуди се! Стрейндж ще ме води на езда!

Изидор седна в леглото, погледна я смаяно, после падна обратно по гръб, обърна се и скри глава под възглавницата. Хариет дръпна звънеца, за да повика Лусил.

Камериерката я облече в чифт груби панталони, закопчани плътно на коленете, и в палто за езда.

— Защо дългите части са закопчани отзад по този начин? — попита Хариет и проточи врат, за да види отражението си в огледалото. Поне задникът й нямаше да се вижда. Миналата вечер все се спотайваше в ъглите на залата, така че никой да не я види отзад.

— За да можете да ги отмятате, когато се качвате на седлото — отговори Лусил, която се бореше с чифт жартиери за ботуши. А после изведнъж вдигна глава. — О, Ваша светлост, ще трябва да яздите по мъжки!

— Няма нищо — отговори Хариет. — Веднъж яздих така, когато бях момиче.

— На мен ми се струва много опасно. Ами ако се плъзнете от края на коня? Е, добре, готова съм с ботушите.

Хариет ги обу. Бяха тежки, с извити нагоре носове.

— А сега тези жартиери — измърмори Лусил на себе си. — Прикрепват се към ботушите, после минават около крака над панталона, ето така. Струва ми се.

Хариет погледна към огледалото.

— Защо?

— Не знам — отговори Лусил. — Но така казва Финчли, прислужникът на Вилиърс. Той знае ужасно много.

— Е, вече мога да слизам — каза Хариет. Косата й беше завързана на тила, но не беше напудрена.

— Шапката ви! — възкликна Лусил, отвори гардероба и се поколеба. — Сигурна съм, че каза бикорн за езда. Или може би кръгла шапка.

Кръглата шапка беше с широка периферия и малка кокарда от едната страна. Хариет си помисли, че изглежда глупаво, но я грабна и я нахлупи на главата си.

— Трябва да вървя, иначе Стрейндж ще дойде и ще те завари тук.

— Не мога да повярвам, че влезе в спалнята ви, без да чука! — измърмори Лусил. — Голям късмет извадихте, че не разбра веднага.

— Хората виждат това, което очакват да видят — каза Хариет, колкото за успокоение на Лусил, толкова и за свое.

— Навън е ледено! Вижте само замръзналите снежинки по прозорците. Ето, ще ви сложа още един шал над този черния. Никой няма да разбере, а така поне вратът ви ще е на топло.

Хариет трябваше да направи съзнателно усилие да вдига краката си, тъй като ботушите й трополяха толкова силно по дървения под, та й се струваше, че разбужда цялата къща. Предвид факта, че незабелязано се бе върнала в стаята си около единайсет вечерта, когато повечето гости като че ли тъкмо започваха да се забавляват, щеше да се чувства виновна, ако ги събудеше.

Стрейндж стоеше в подножието на стълбището. На утринната светлина косата му блестеше като тъмен махагон. Хариет почти се опияни от мисълта колко много се забавлява.

Той вдигна глава, погледна я и каза:

— Все едно чакам някоя жена да се облече, Коуп.

— Добро утро и на вас, милорд — отговори тя.

Икономът чакаше с палтата им. Когато Хариет успя да се напъха в тежкото си зимно палто (шивачът на Вилиърс беше сложил подплънки на раменете, за да й придаде по-мъжествен вид), Стрейндж я огледа от глава до пети.

— Изглеждате, сякаш ви е студено — каза рязко той. — И сте блед като Вилиърс. Скоро ще се поизпотите.

Хариет се усмихна едва-едва и излезе навън. Въздухът беше като течен лед, стисна гърлото й и заизлиза от устата й на огромни облаци пара.

Конярите държаха поводите на коне, които нетърпеливо пристъпваха от крак на крак. Жребецът на Стрейндж отметна назад глава за поздрав. Стрейндж подметна през рамо:

— Не се сърдете, младежо. Дадох ви кобилка вместо жребец, но не искам да кажа, че не можете да яздите. Тя е с чудесна стъпка.

Един младок с гъста сребристоруса коса и луничав нос държеше коня на Хариет. Тя се приближи и протегна ръка, за да може кобилата да издиша струя топъл въздух върху нея. После си сложи ръкавиците.

— Да тръгваме! — сопна се Стрейндж.

Хариет реши, че навярно е раздразнителен по природа. Провери ремъка под корема на кобилата, докато гледаше как Стрейндж се мята на седлото. Беше виждала безброй мъже да се качват на кон, но никога не бе очаквала самата тя да язди по мъжки.

Най-накрая сложи левия си крак в стремето и се метна във въздуха.

Пльос! Приземи се на седлото и взе поводите, сякаш бе нещо съвсем нормално.

Стрейндж пое по алеята, без да поглежда назад, затова Хариет направи знак на момчето да пусне коня й. То отстъпи настрана, но каза тихо:

— Ако ми простите дързостта, сър, стиснете я с колене.

Хариет кимна с достойнство и остави кобилата сама да избира пътя си по заледената пътека. Слънцето изгряваше. Стрейндж се оказа прав за светлината. По това време на деня в нея имаше някаква особена, потрепваща яснота, която посребряваше всичко. Ледът пукаше под копитата на кобилата и висеше на огромни капещи редове от оградата край пътя.

— В края на пътя можем да ги оставим да препуснат в галоп! — изкрещя Стрейндж през рамо.

В галоп ли? Когато Хариет беше малка, майка й смяташе ездата за занимание, недостойно за дама. На конете гледаше почти като на движещи се дивани. Разходките на кон обикновено бяха бавнички, само до някое място за пикник, с коняри, които водеха конете, за да са сигурни, че няма да се подплашат. Със сигурност нямаше див галоп по заледени пътища.

Тя забави коня си още повече, но така или иначе стигна до края на пътя, където завари домакина си, чийто кон не спираше да се върти във всички посоки.

— За бога, Коуп — измърмори той, — яздите като някоя дърта леля!

Тя го погледна намръщено. Той вдигна вежда.

— Дразните се, задето трябваше да станете толкова рано? Става все по-лошо. Не съм сигурен, че мога да ви науча да бъдете мъж.

— Говорите така, сякаш сте член на някакъв клуб само за избрани — отбеляза тя. — Доколкото ми е известно, определението за мъжественост няма нищо общо с това дали човек мисли, че е мъжествено да е навън, да диша леден въздух и да трополи по опасно хлъзгав път.

— Страхът не е мъжествен — каза й той. Изражението му беше непоносимо снизходително.

— Този списък става все по-интересен — каза Хариет, твърдо решена да го разсее, за да избегне препускането в галоп по алеята. — Мъжете стават призори, не изпитват страх и — какво ми казахте снощи? — не пъхтят около женските поли.

— Вижте, вие сте в неблагоприятна ситуация — подхвана Стрейндж.

— Вече го намекнахте — отсече Хариет и вирна нос. — Намирам грубостта ви за непоносима.

— Вижте се само! — избухна той. — Приличате досущ на… ами… е, вие сигурно не знаете тази дума, затова няма да я използвам. Но ако продължите така, никога няма да си намерите жена.

— Кити не се съмняваше в мъжествеността ми — изтъкна Хариет. — Каза, че съм много хубав.

— Наистина сте хубав — потвърди той и от гърлото му се изтръгна някакъв странен приглушен звук. — Работата е там, че просто… погледнете си косата!

Хариет се намръщи.

— Нося шапка.

— Има златисти нишки — каза той. — Като на жена.

— И във вашата има нишки — не му остана длъжна тя. — Прилича на махагон.

По някаква причина лицето му замръзна от ужас. Той обърна коня си и измърмори:

— Проклятие!

В следващия момент вече препускаше по пътя.

Хариет се изсмя тихичко. Стрейндж беше луд. Но нейният кон се опитваше да скъса поводите, затова тя го стисна с колене, точно както й каза конярчето. Усещането й се стори странно, но може би така щеше да се задържи на седлото.

— Добре — обърна се тя към кобилата си. — Давай. — И охлаби поводите.

Искаше да изкрещи, но леденият въздух я удари в лицето и дъхът й секна. Искаше да спре, но дърпането на поводите не постигна нищо. Кобилата й беше твърдо решена да настигне Стрейндж и очевидно ни най-малко не мислеше за ездачката си. Хариет не падна от седлото само защото чистият ужас й пречеше да разтвори колене. Затова се вкопчи в поводите и закрещя безмълвно. Шапката й отлетя. Ушите й замръзнаха.

Конят й сякаш летеше с дългите си крака — и всеки път щом се люшнеше напред, Хариет политаше във въздуха и се стоварваше обратно. Ох! Ох! Ох!

С присвитите си очи, от които течаха сълзи от студа, успя да види, че някак си настига този дявол, Стрейндж. Само след секунда кобилата й действително беше на път да го задмине, но тогава Стрейндж се наведе напред, изкрещя нещо на коня си и я изпревари.

В края на пътя Хариет се приведе над врата на кобилата си, без да може да си поеме дъх. Дори не погледна към Стрейндж. Ако посмееше да й каже, че е лош ездач, щеше… щеше… да го убие!

Но когато най-накрая погледна към него, подигравателната му усмивка се беше стопила.

— Не сте лош ездач — каза той. — Не знаех, че Бес може да тича така.

Хариет го изгледа свирепо.

Той изглеждаше доволен от себе си.

— Сега ще се върнем, но се боя, че този път не бива да препускаме в галоп. Студено е и конете не бива да се потят прекалено много.

„Слава богу!“ — помисли си Хариет.

През целия път обратно той не спря да говори за мъжки неща като фехтовка и бокс. Хариет изобщо не му обръщаше внимание, прекалено погълната от тревогите дали не е увредила непоправимо най-нежните си части — женските си части. Много държеше на тази част от тялото си и не искаше да я съсипва. В момента не усещаше абсолютно нищо между краката си. Всичко беше изтръпнало.

Когато се прибраха в къщата, вече започваше да си възвръща чувствителността — и не, усещанията не бяха приятни.

Стрейндж скочи от коня си и хвърли юздите на коняря.

— Ще се видим в портретната галерия след десет минути, Коуп! — изрева той.

— Няма — отговори тя.

Той я погледна намръщено. Изглежда, възнамеряваше да не й позволи и секунда почивка през следващите дванайсет часа.

— Искам да закуся.

Лицето му се проясни.

— Точно така. Говеждо и бира. Ще свършат работа. — И той влезе в къщата, без да изчака отговора й.

Бира? Бира за закуска? Този човек беше луд!

Луничавото конярче се приближи до нея. Изглеждаше симпатично, затова Хариет изостави опитите да си придаде достойнство.

— Не знам дали ще мога да сляза от това животно — каза тя.

То се огледа, но другият коняр вече беше отвел коня на Стрейндж и наоколо не се виждаше никой — само един лакей я чакаше зад отворената входна врата.

— Прехвърлете десния си крак над седлото, госпожице — каза тихо той.

— Какво?

Той й се ухили.

— Няма да кажа на никого.

Тя прехвърли десния си крак над седлото и изписка:

— Ох! — После попита: — Как разбра?

— Лорд Стрейндж сигурно не е обърнал внимание как яздите — каза той. — Яздите точно като сестрите ми. Номерът е да стиснете колене и да се държите малко над седлото. Запънете крака в стремената.

Той посегна и я свали от коня. Хариет бързо се огледа, но лакеят беше влязъл в къщата и нямаше кой да ги види.

— Благодаря! — промълви тя задъхана. — Бих ти дала бакшиш, но не можах да разбера къде да си сложа парите, тъй като не мога да нося чантичка с шнур.

Той се засмя.

— Джентълмените имат джобове, зашити в дрехите им. Ще ги намерите. Просто се радвам, че не излетяхте във въздуха и не паднахте по задник — добави той и като че ли се почувства малко неловко. — Ако ми простите фамилиарността, госпожице.

— Повярвай ми — усмихна му се тя, — готова съм да простя много неща на човека, който току-що ме научи как да избегна втора такава съсипваща езда. Как се казваш?

— Ник. Ще се погрижа да дойда и утре сутрин.

— Благодаря! — прошепна пламенно тя и закуцука към къщата.

Макар че нямаше смисъл да говорят за утре. Щеше да извади късмет, ако изобщо някога започнеше да ходи нормално.

А ако някога отново се качеше на седлото — никога вече с подплънки отпред! Тя оправи крадешком панталона си.

Ох!