Елоиза Джеймс
Лейди Хариет (38)

Глава 37
По-добра от игра

18 март 1784 г.

Броу Хаус, провинциалната резиденция на херцог Бероу

Хариет се прибра у дома, изминавайки целия път само за два дни. Прислужникът на Вилиърс, Финчли, събра дрехите й, а Хариет събра остатъците от самоуважението и любовта си и ги натовари в каретата.

Дори не заплака, докато шпаньолът й, Госпожа Яйчен крем, не се втурна да я посрещне. А тогава падна на колене и го прегърна.

— Всеки ден идваше на входната врата, за да провери дали се връщате, Ваша светлост — обади се икономът Уилсън някъде над дясното й рамо.

Хариет прехапа долната си устна. Не можеше да се разплаче пред прислугата. Никога не плачеше пред прислугата, дори когато Бенджамин умря, дори когато…

Кога й се беше случвало нещо по-ужасно?

Като се изключи денят, в който един мъж изтръгна сърцето от гърдите й и го запрати обратно в краката й.

Би трябвало да е свикнала. Бенджамин не я обичаше истински, Джем също. И двамата обичаха играта повече от нея — играта на шах, с цялата й сложност и борбата за надмощие, играта на… на това да бъдеш лорд Стрейндж. С цялата й странна щедрост, мъжко приятелство, тържества и играта на примеро, с цялата й сложност, борбата за надмощие и залаганията.

Една сълза се отрони от очите й и капна в посивяващата козина на Госпожа Яйчен крем.

Така копнееше поне веднъж, само един път, някой да я обича повече от някоя игра. Така, както тя обичаше него.

— Прислугата ви очаква, Ваша светлост — обади се икономът й. Имаше предвид, че всички прислужници ще са подредени зад входната врата в очакване да й направят реверанс.

— Боже Господи, Уилсън! — измърмори Хариет, като се постара тонът й да прозвучи нехайно. — Човек ще каже, че ме е нямало с месеци! Моля ви, кажете им, че са свободни.

— Но…

— Кажете им, че са свободни! — Рядко й се случваше да прибягва до този тон.

— Имате гостенка — продължи икономът й. Обучението не му позволяваше да покаже колко е засегнат, но Хариет виждаше, че много му се иска.

— Гостенка ли? Странно! Никой не знаеше, че се връщам днес.

— Пристигна преди два дни и оттогава ви чака — обясни Уилсън.

— И? — попита Хариет и изтърси космите от ръцете си. — Коя е тя?

Икономът се изправи.

— Херцогиня Боумонт.

— Божичко! — измърмори Хариет и тръгна към грамадната каменна арка, която водеше към вътрешния двор. — Къде е сега?

— Мисля, че в зимната градина, Ваша светлост.

Хариет влезе в двора и мина през западната врата, която водеше към зимната градина, вместо през главния вход, където я чакаха прислужниците. Изпита недоволство. Колкото и да обичаше Джема, не искаше да я вижда. Искаше да се строполи в най-близкото легло и да се наплаче. Искаше да плаче дотогава, докато не започне да хълца, без да може де спре. Искаше да изплаче също толкова сълзи, колкото навремето за Бенджамин.

Това беше направо смешно.

Джем не беше мъртъв. Просто не я обичаше достатъчно. Това може и да беше трагедия за нея, но за никой друг не беше. И все пак Хариет усещаше, че кръвта й пулсира в ритъма на сълзите, които искаше да пролее.

Защото доскоро си мислеше — наистина си мислеше, — че той ще дойде с нея. Че истински я обича, че я вижда такава, каквато е. Но не беше така.

Завари Джема седнала в онази част от зимната градина, която Хариет наричаше „портокаловата беседка“. Навремето се опитваше да отглежда портокали и те цъфтяха, но така и не родиха плод. Хариет не можа да понесе мисълта да изхвърли дърветата, затова те останаха в един ъгъл с ароматните си лъскави листа.

Когато зърна Джема, сълзите вече трепкаха по миглите й.

Приятелката й беше седнала на пейка под едно портокалово дръвче и играеше шах, очевидно сама със себе си. Хариет безшумно се приближи към нея. Чувстваше се странно сега, когато пак бе облечена с рокля. Пантофките бяха много по-безшумни от ботушите. Докато тя се приближаваше, Джема премести първо една бяла фигура, а после и една черна.

Гостенката вдигна глава и скочи на крака.

— Скъпа Хариет, най-после си дойде!

Прегърна я, извади една бяла кърпичка и Хариет се строполи в прегръдките й.

— Просто… просто…

— Знам, знам — измърмори Джема. — Изидор ми каза.

— Каза ти, че той не ме обича? Значи е разбрала? Защо все аз съм единствената глупачка? Защо все аз съм единствената, която не разбира?

— Изидор не ми е казвала подобно нещо — отвърна Джема. — Каза, че двамата се забавлявате чудесно, но…

— Той не ме обича — прекъсна я Хариет.

— Аз мога само да разбера кога един мъж желае някоя жена — отговори приятелката й. — Не знам доколко може да се разчита на Изидор по тези въпроси.

— Наистина ме желаеше — хлъцна Хариет. — Но си мислех, че ме обича.

Думите се изтръгнаха от дъното на сърцето й.

— Дъщеря му се разболя и той ме помоли да остана с нея. И аз си помислих… помислих си, че защото… каква глупачка съм!

— Какво? — попита Джема и я залюля лекичко.

— Мислех, че гледа на мен като на майка на Юджиния.

— Сигурна съм, че си го е мислил — каза Джема.

— Бях достатъчно добра — продължи Хариет, — поне докато бях още с панталон. Той каза, че можем да убием Хари Коуп, после щял да се ожени за Хариет, след което съм можела пак да започна да играя примеро с мъжете всяка вечер.

— Глупак — постави диагнозата Джема.

— А после, когато казах, че си тръгвам, и дори… дори го помолих да дойде с мен, той отказа. Беше ми толкова ядосан. Каза, че съм била типична херцогиня, че съм го смятала за играчка, която мога да си купя. Не беше така, наистина не беше.

Сега плачеше толкова силно, че се беше превила надве, обгърнала тялото си с ръце. Плачеше с продължителни грозни задавяния и странни шумове.

— Обичах го, но той не ме обичаше достатъчно — промълви тя с треперещ глас. — Омръзна ми, толкова ми омръзна все да съм на второ място, никога да не съм достатъчна! В мига, в който разбра, че съм херцогиня, всичко просто се промени.

— О! — промълви Джема и за миг ръката й спря, докато галеше косата на Хариет. — Хората винаги се държат различно с херцогините — каза тя. — Херцогините са най-високопоставените жени в цялото кралство. Много мъже никога не биха дръзнали дори да флиртуват с една херцогиня.

— Нямаше нужда да флиртува с мен — измърмори Хариет, изправи се на мястото си и си избърса носа. — Трябваше само да се ожени за мен! Тогава вече нямаше да бъда херцогиня. Щях да бъда само лейди Стрейндж.

— Може би е искал да го стори, но не е могъл да си го представи — предположи Джема.

— Не ме обичаше достатъчно. И знаеш ли какво? Омръзна ми от хора, които не ме обичат достатъчно! — повиши глас Хариет. — Не съм чак толкова недостойна. Всъщност не приличам на Мама Гъска. Никога няма да бъда красива като теб, Джема, но все пак съм красива. Красива съм. Изглеждам най-добре с момчешки дрехи, но… но той ме е виждал с момчешки дрехи. А най-добре изглеждам без никакви дрехи!

Джема се подсмихна.

— Вярвам ти.

— Освен това съм умна. Може би не колкото теб… — Гласът й секна. — Господи, чуй ме само! Самата аз го казах. Ти си красива и интелигентна, а аз съм просто достатъчно хубава и достатъчно умна.

— Всъщност не съм особено интелигентна — отвърна Джема, без да се трогва особено. — Не разбирам почти от нищо, като изключим шаха. И какво ми донесе това? Спечелих цял куп шахматни партии. И къде съм сега, след тези победи?

Горчивината в гласа й накара Хариет да замълчи за миг.

— Шахът не попречи на съпруга ми да си има любовница. Шахът не ми попречи да разруша възможността да бъдем щастливи, като му отвърна със същото и легна с друг мъж. Шахът не накара Елайджа да ме обича или да се интересува какво правя във Франция. С шах не се постига нищо! — каза Джема яростно. — Нищо специално няма в това да си добра на шах.

Хариет си издуха носа.

— Стрейндж е истински глупак — продължи Джема. — Ти си неповторимо интелигентна, изглеждаш чудесно и гола, и облечена, и дори не играеш шах! Какво повече може да иска един мъж? Щеше да му бъдеш вярна…

— Щях да го убия, ако си намери любовница! — изрече яростно Хариет. — Докато пътувах насам, си помислих, че може да си намери, и почти накарах кочияша да обърне обратно.

— Виждаш ли от какво се е отказал? — попита Джема. — От възможността да се ожени за жена, която го обича толкова много, че е готова на убийство. Той разби сърцето ти, но разбитото сърце се лекува. Свободна си да намериш мъж, който разбира каква интелигентна и красива жена си.

Хариет подсмръкна.

Нямаше какво повече да си кажат на тази тема, затова след известно време и двете се оттеглиха в покоите си.

Хариет се строполи на леглото си и зачака да я залее прилив на нещастие — но това така и не се случи.

Всъщност не спираше да си мисли, че заслужава нещо повече. Гневът й пречеше да лежи спокойно, затова скочи от леглото и започна да кръстосва стаята.

Заслужаваше някой, който да я обича.

Не беше недостойна, наистина не беше. Може и да беше тромава с фуста и обръчи, но Джем не го знаеше. Това, което знаеше, беше, че е ловка при фехтовка.

Може би наистина приличаше на яребица, когато носеше женски дрехи — но той и това не знаеше. Беше я видял в онзи стил, който й отиваше най-много. А когато се любеха, тя наистина се чувстваше прекрасна. Само като си помислеше за онзи следобед в плевнята, очите й се насълзяваха леко, а гневът; който я заливаше, нямаше край. Какво си въобразяваше, че прави той? Как можеше да захвърли нещо толкова безценно като това, което съществуваше между тях?

Тя почти избухна в плач, когато си спомни как бе обхванал лицето й с длани и бе казал, че на осемдесетия й рожден ден ще я люби в конюшнята.

Най-важното беше това, което му каза тя. Наистина успя да изрече, че го обича. Помоли го да не я напуска.

А той я остави да си тръгне.

Това беше единственото, което имаше значение — не какво си мислеше той за факта, че тя е херцогиня, не това, че я смяташе за лъжкиня, не всички други неща, които й каза.

Истината я прободе, студена и остра като нож. Но усещането беше и приятно. Дори ако преди години бе имала възможност да помоли Бенджамин да не я напуска, той щеше да го направи. Знаеше го. Но щеше да е хубаво да можеше да му каже за последен път, че го обича.

Сега се случваше същото, само че този път Джем беше жив. Навярно седеше край масата, увлечен в Играта, навярно танцуваше с Грациите…

Съвсем същото.

За нея той беше мъртъв.