Елоиза Джеймс
Лейди Хариет (5)

Глава 4
В която се каталогизират и обясняват грехът и сребърните кутии

7 януари 1784 г. Фонтхил, провинциалното имение на лорд Стрейндж

— Не ми харесва синята му пудра за коса — отбеляза Юджиния Стрейндж. — Татко, слушаш ли ме? Днес косата му е цялата посипана с червена пудра, а вчера беше синя. Мисля, че изглежда по-добре с червената. Съгласен ли си, татко?

— Абсолютно. — Джустиниан Стрейндж, познат на най-близките си приятели като Джем, пусна думите на осемгодишната си дъщеря да минат покрай ушите му, докато гледаше намръщен архитектурния чертеж на бюрото си.

— Знаеш ли какво направи Аугуста с него, татко? Заключи го в шкафа. Каза, че било истинско мъчение да е заобиколена от глупави мъже, и го пусна да излезе едва когато й обеща да претапицира каретата й с жълта коприна. Ще му струва двеста лири. Но тя казва, че диамантените й обеци стрували триста и били подарък от господин Корнелис. Попитах я дали и него е заключила в шкафа, но тя каза, че не е.

— Така предполагам — измърмори Джем и откъсна поглед от чертежа, по който бе работил цял следобед. — Юджиния, какво мислиш, дали да не сложим в балната зала този фалшив под? Много е находчиво, нали виждаш.

Дъщеря му заобиколи масата и застана зад рамото му.

— Този механизъм ще повдига платформата, така ли, татко? — попита тя и сложи пръст на правилното място.

— Точно така.

— Защо?

— Защо ли? Защото ще бъде много ефектно — отвърна той неуверено. — Когато стане време за вечеря, масата изведнъж ще се вдига във въздуха.

Но дъщеря му поклати глава.

— Ефектността не е достатъчна причина, татко. Господин Хоудс носи синя пудра за коса точно за да е ефектен, и те уверявам, че това не е добро решение.

Джем привлече дребното й телце към себе си.

— Ти си моят здрав разум — промълви той, притиснал лице в къдриците й. — Днес беше ли при гувернантката си?

Юджиния не отговори. Вместо това попита:

— Татко, знаеш ли, че госпожа Махън донесе четиринайсет кутийки от филигранно сребро? Носи ги навсякъде със себе си.

— Тя е новата главна изпълнителка в „Просешка опера“, нали така? Още не съм се запознал с нея. Какво държи госпожа Махън в своите четиринайсет кутийки?

— Любовни писма. Мисля, че е имала четиринайсет покровители, което е доста. Госпожица Линет ми каза, че когато играела в театъра „Хайд Парк“, един принц й подарил десет чифта диамантени обеци, по един всяка нощ в продължение на десет нощи. Лично аз бих предпочела диаманти, отколкото сребърни кутии.

— Много благоразумно — отговори Джем и се облегна в стола си. — Една такава кутийка струва някоя и друга лира, Юджиния, а един диамант може да е много скъп. Но се надявам ти никога да нямаш нужда от покровител. Ще ти дам всички обеци, които пожелаеш.

Юджиния бе наследила чипото носле и благите кафяви очи на майка си, но във всяко друго отношение приличаше досущ на него, което означаваше, че имаше доста странно лице за дете. Той погледна отражението си в огледалото. Изглеждаше както винаги: блед, прекалено изпит. Умен — поне така предполагаше. Острите му скули изглеждаха приемливи у мъж на трийсет и няколко години, но странни на лицето на едно момиченце. Надяваше се след време да й отиват. Или пък да изчезнат.

Всъщност днес Юджиния изглеждаше странно и в други отношения.

— С какво си облечена? — попита той и я погледна по-внимателно.

— Костюмът ми за езда. Но сложих отдолу копринена фуста, защото ми харесва как изглежда черният шевиот на фона на розовото. Погледни, татко! — Тя се завъртя и от долната част на строгия й костюм наистина се разнесе шумолене. — Розовото ме кара да се чувствам празнично. Освен това забодох тук тези рози, а шарфът придава малко цвят, нали?

— Какво мисли за това гувернантката ти?

— Днес не сме се виждали. Нали разбираш, тя е влюбена.

— Не знаех. В кого е влюбена?

— Ами дълго време беше влюбена в теб, татко.

Джем примигна.

— В мен ли?

— Мисля, че е гледала прекалено много пиеси. Беше убедена, че ще я забележиш и аз вече няма да съм дете, останало без майка. Все повтаря, че съм дете, останало без майка, и колкото и да й обяснявам, че тъй като не помня майка си, майка не ми липсва, тя просто не разбира.

Джем съчувстваше на гувернантката. Практичният характер на Юджиния беше разбил много мечти, включително и тази за фалшив под.

— Но най-накрая осъзна, че няма да я забележиш.

— Аз я забелязвам! — възрази Джем. — Не е ли така?

— Ти не забеляза, когато тя замина за цели десет дни, татко. Какъв цвят е косата й?

— Косата на госпожица Уорън ли? — попита той и се замисли.

— Не мисля, че някога си я виждал истински, татко.

— Разбира се, че съм я виждал, Юджиния! — Сега го караше да се чувства виновен. — Аз я наех, нали? И няколко пъти разговаряхме за твоя напредък с френския и математиката.

— Тя мрази математиката. Налага се да я учи заедно с мен. И не й се удава много.

— Защо не ми каза, че е заминала за десет дни?

— Исках да си почина от ученето — отвърна кротко Юджиния. — Накрая щях да ти кажа, татко, но тя се върна. А сега е влюбена в един лакей.

— Много по-подходящ избор от мен — отсъди Джем. — Кой лакей?

— Онзи с черните бухнали вежди — отговори Юджиния и се облегна на рамото му.

Джем я придърпа в скута си и тя се сгуши до него. Дългите й крачета висяха почти до пода, но беше лека като перце. Като бебе изглеждаше толкова крехка, че той се боеше, че костите й са като на птичка — кухи.

— Някога ще се влюбиш ли, татко? — попита Юджиния и отново облегна глава на рамото му, за да може да го погледне в лицето.

— Аз съм влюбен в теб, кукличке — отговори той. — За един мъж това е предостатъчно.

— Тази къща е пълна с красиви жени — отбеляза тя.

— Предполагам.

— Повечето ще се зарадват, ако се влюбиш в тях.

— За жалост тези неща не се уреждат по желание.

— Мама би искала да се влюбиш.

Той изсумтя.

— Откъде можеш да знаеш, след като не я помниш?

— С нея много си приличаме — отговори Юджиния без колебание. — Тя щеше да иска точно това, което искам аз. А аз мисля, че ти ще си по-щастлив, ако си имаш някого, татко.

— Влюбването е просто начин да получиш нещо, което желаеш — каза й Джем. — Например сребърна кутия. Ако искам някакво украшение, ще си го купя.

— Госпожа Махън най-вероятно не може да си позволи да си купува сребърни кутии — сподели наблюдението си Юджиния. — Има прекрасен маншон, но обувките й са протрити.

— Точно това имам предвид. Тя се влюбва, за да получи сребърни кутии. За щастие аз мога да си позволя всички сребърни кутии, които искам.

— Любовта не е само това — осведоми го Юджиния и доволно се размърда. Юджиния Стрейндж не обичаше нищо повече от оживената дискусия, в която можеше да премери ума и уменията си да води спор с тези на татко си. — Ти се съсредоточаваш върху финансовата част, а това е слабост от твоя страна.

— А върху какво трябва да се съсредоточа? — попита предпазливо Джем. Макар че отрано се бе опитал да възпита у дъщеря си както чувствителност, така и схватливост, не беше сигурен, че иска осведомеността й да включва въпроси, свързани със спалнята. Не и на тази възраст. И със сигурност не и ако трябваше да ги обяснява той.

— Любовта е свързана със сърцето — заяви Юджиния. — Шекспир казва, че нищо не бива да застава на пътя на истинската любов.

— Нали се разбрахме да не ми цитираш Шекспир поне един месец? — напомни й Джем.

— Не цитирам. Само перифразирам.

— Не съм сигурен, че госпожа Махън говори за този вид любов — каза той още по-предпазливо.

— Е, разбира се, госпожа Махън е наложница. Или може би ще е по-точно да кажа, че от време на време играе ролята на наложница — отговори веднага Юджиния.

— Какво…

— Представям си я като героиня от пиеса. В библиотеката има една стара пиеса, „Отмъщението на Купидон“, и в нея една много палава жена на име Вакха казва в първо действие, че смята да „прегърне греха като приятел и да се втурне към него“.

Джем започна да обмисля предложения за четива, които да даде на гувернантката на Юджиния при следващата им среща.

Но дъщеря му не спря дори да си поеме дъх.

— Госпожа Махън прегръща греха като приятел. Защото какво друго може да направи? Нали трябва да яде.

— И да получава сребърни кутии — добави Джем, неспособен да устои на изкушението.

— Любовта не е свързана точно с греха — каза Юджиния. — И със сигурност не е свързана със сребърни кутии. Когато мислим за любовта, трябва да вземем предвид моята гувернантка, която е влюбена в лакея с бухналите вежди. Защото любовта е сляпа, татко.

— Това е цитат! Нали казахме „без цитати“!

— Това е афоризъм — поправи го тя. — Появява се в много пиеси, но никой не знае какъв е произходът му.

Хубавото беше това, че гувернантката очевидно си изкарваше заплатата, щом дъщеря му използваше уместно думи като „произход“. Лошото…

— Единствената жена, в която съм се влюбвал, беше майка ти, кукличке. И това се случи само защото родителите ми ме накараха насила да се оженя за нея. Затова се откажи от мечтата да танцуваш на сватбата ми.

— Ти просто не си срещнал подходящата жена — заяви дъщеря му.

— Както ти каза, тази къща е пълна с красиви жени. Безброй.

— Красотата не е всичко, татко.

Джем сведе поглед към странно ъгловатото личице на дъщеря си.

— Но аз не искам да се влюбвам. Според моите наблюдения се влюбват само хората, които искат да се влюбят. Ето например твоята гувернантка се е привързала към мен, но когато е получила възможност, веднага е прехвърлила чувствата си към косматия лакей.

— Звучи разумно — съгласи се след миг дъщеря му.

„Колко тъжен е животът ми — помисли си Джем, — щом съм възхитен от похвалата на едно осемгодишно дете.“

— Да, но — съвзе се Юджиния — може би ти просто не знаеш какво искаш. Това е обичайно състояние за хората. Когато авторът на пиеси Джордж Чапман…

— Недей — прекъсна я Джем.

— Нямаше да го цитирам! — възмути се тя. — Просто исках да обобщя аргумента му.

Джем потръпна. Кой би помислил, че домакинството му ще се окаже в плен на дете, за чиято великолепна памет нямаше по-добри занимания от това да наизустява големи откъси от драми? Очевидно вината беше негова: той канеше актьорите да репетират пиесите си във Фонтхил. Струваше му се, че родителството е пълно с капани от такъв характер. Очевидното решение — да кани актьорите във Фонтхил, за да не му се налага да пътува до Лондон за представленията им — се превърна в мрежа от усложнения, щом започна да си взаимодейства с живота на Юджиния.

Тя скочи от коляното му.

— Ще се посветя на задачата да ти намеря другарка — заяви тя.

— Какво?

— Другарка!

Тя спря до вратата, обърна се и го погледна — безценна, пленителна, непохватна комбинация от самия него и Сали.

— Освен ако не искаш да премислиш въпроса за гувернантката ми?

— Не — отвърна той решително. — Не искам съпруга, Юджиния.

Но тя вече бе изчезнала.