Елоиза Джеймс
Лейди Хариет (22)

Глава 21
За плъховете и тяхната способност да менят козината си

Когато отвори очи, той беше застанал над нея. В погледа му се четеше такава болезнена тревога, че Хариет му прости, макар греховете му да не заслужаваха прошка.

— Много ли е уплашена? — попита шепнешком той.

За пръв път Хариет видя как почти физическият ореол от интелигентност и увереност, който обгръщаше Джем Стрейндж, угасва, и незабавно изпита желание да го върне обратно.

Потуши този порив, като си припомни, че той е истинско магаре и спи един Бог знае къде.

— Можеше да е пожар — каза остро тя и свали крака от леглото.

Той не носеше перука. Разбира се, че не носеше: с любовницата му навярно не бяха затворили очи нито за миг.

Ако Джем някога дойдеше в леглото й, Хариет щеше да остане будна цяла нощ.

— Господи! — промълви той и прокара ръце през косата си.

Думата прозвуча като молитва. Хариет отново изпита съчувствие и го потисна.

— Щеше да умре — каза вместо това. Гласът й беше твърд като стомана, хладен, логичен. — Гувернантката я нямаше. Юджиния не беше вечеряла. Никой не й беше измил лицето. Един плъх я е събудил и я е ухапал по ръката. Предполагам, решил е, че мирише на препечена питка с масло. Вие изобщо знаехте ли, че имате плъхове?

Той се олюля и впери поглед в нея. Очите му се бяха разширили, сенките от миглите му падаха върху бузите.

— Дали съм знаел, че имам плъхове? — промълви той почти замаяно. — Не. Предполагам, че е трябвало да знам. Мислех, че има мишки. Юджиния ми каза, че е чула трополене на малки крачета и тихо цвърчене, а аз й казах, че във всички стари къщи има мишки.

— Треска от ухапване на плъх — промълви Хариет, но макар че изрече гласно най-ужасния си страх, не можа да се насили да изрече нещо повече от името на болестта.

— Коя ръка е ухапал? — попита той, заобиколи леглото и застана от другата страна. Юджиния спеше. Личицето й бе потънало в облак от разрошена тъмна коса. По устните й играеше лека усмивка, крайчетата им бяха извити нагоре.

— Дясната — отговори Харис г.

Той вдигна ръката на детето. Четирите ранички от пробожданията бяха леко подути.

— Господи! — промълви той и думата отново прозвуча като молитва.

— Когато един човек в имението ми умря от такава треска, тя започна две седмици след ухапването. Трябва да я наблюдавате.

— Какъв съм глупак! А си мислех, че я пазя!

Хариет не знаеше какво да каже.

— Представа нямате какво е да имаш дете промълви той и се строполи в креслото, в което Хариет беше спала известно време. — Когато майка й почина, мислех да я оставя на дойка, а после да я пратя при някоя роднина. Звучи разумно, нали?

Хариет кимна.

— Но после я взех на ръце и видях това странно личице и всичката тази стърчаща коса… — Той млъкна. Вие малко приличате на нея. Не можех да я отпратя. Доведох тук дойката. По-късно можех да я изпратя при лелята на Сали, където щеше да е на сигурно място и сред жени, но не можах. Какъв глупак съм! — извика той и се хвана за главата.

— Не е чак толкова ужасно — каза Хариет, противно на всичките си инстинкти. Просто не можеше да понесе безнадеждността, изписана на лицето му.

— Знам какво трябва да направя. Тя трябва да отиде да живее някъде другаде, далеч от това място и опасностите, които крие то.

Хариет прочисти гърлото си.

— Наистина ли трябва да прибягвате до такива драстични мерки? Защо просто не започнете да каните и къщата хора, на които имате доверие, за да можете да оставите крилото на Юджиния отключено? И да се отървете от плъховете. Изглежда ми съвсем просто.

— Просто било! Вие дори не подозирате колко лесно идва смъртта. Тя е като… като врата. Човек просто минава през нея и изчезва завинаги от живота ви.

— По една случайност загубих човек, когото много обичах — отговори тя. — Но полагах всички усилия да го опазя.

— И аз това правя!

— Като я каните на пикници в онази наклонена кула ли? — избухна Хариет. — Като пълните къщата си с хора, на които самият вие не вярвате? Като я държите заключена и дори не си правите труда да проверите как е, преди да си легнете?

— Не съм си лягал — отговори той с дрезгав глас. — Но сте прав за всичко друго.

— Фактът, че не сте си легнали, е част от проблема — натърти Хариет. — Може би наистина трябва да я отпратите. Един баща, който прекарва цялата нощ във флиртове, вместо да си направи труда да провери как е дъщеря му, очевидно няма време за нея.

Той отново отпусна глава на ръцете си. Хариет пак изпита онова тревожно виене на свят, сякаш бе готова да направи всичко, за да заличи от лицето му това покрусено изражение.

— Прав сте. Абсолютно сте прав.

— Аз…

— Аз съм ужасен баща. Моя баща изобщо не го биваше, но смятах, че аз мога да се справя по-добре. — Той отново се изправи и изражението му я стъписа. Под очите му тъмнееха такива сенки, сякаш някой го беше бил. — Имам прекалено високо самомнение. Трябваше да се досетя. Мъжете от моя род не са добри родители.

— Защо? — попита остро тя. — А освен това не мисля, че сте ужасен баща. Просто трябва да престанете да бъдете толкова нехаен.

— Всички в тази къща сме хора с лоша репутация. Вилиърс ви направи лоша услуга, като ви доведе тук. Трябва да я отпратя. — Гласът му беше мрачен като безмилостна зима.

Хариет преглътна с усилие.

— Тя ви обича — промълви тя. — Не я отпращайте. Просто променете живота си.

— Допуснах да я ухапе плъх — каза той и отново се обърна към нея. — Тази къща е пълна с плъхове, поне в метафоричен смисъл. И аз, също като тях, нямам представа как да стана по-цивилизован. Аз не съм кротък провинциален земевладелец, Хари Коуп. — И попита: — Яростта ли придава този цвят на очите ви?

— Гневът няма конкретен цвят — отговори Хариет. Опитваше се да осмисли казаното от него. Беше ли възможно Джем да позволява това увеселение да продължи, защото се смята за достоен за презрение? Толкова лош, че вече да не може да се промени?

— Цветът на очите ви е много интересен — каза той. — Понякога са кафяви, а друг път стават виолетови. Когато не одобрявате нещо, те… какви ги говоря?

И Хариет се питаше същото. Що за човек остава буден цяла нощ, увлечен в забавления с любовницата си, а после започва да сипе похвали за очите на друг мъж?

Той отново се извърна и внимателно отви Юджиния.

— Не искате ли да оставите дъщеря си тук, докато се събуди? Аз мога да отида в друга стая — предложи Хариет. — Тя е толкова изтощена!

— Вие също. Ще я взема — каза той и взе Юджиния на ръце. Тя измърмори нещо и сгуши лице в гърдите му.

Дългите й слаби крачета увиснаха над лактите му като крака на жерав.

— Много сме ви задължени каза той.

— Нищо не ми дължите.

— Ако не желаете да приемете нищо друго, то поне още един урок с рапирата? — Очите му се плъзнаха из стаята и зърнаха захвърлената рапира и навития, избутан настрана килим.

— Това занимание наистина ми харесва — призна Хариет.

— Следобед. Трябва да поспите.